Гледайте към Бог и живейте Обръщение на президент Томас С. Монсън Първи съветник в Първото президентство Когато сме склонни да се чувстваме обременени от товарите на живота, нека си спомним, че и други са минали по същия път, издържали са и са преодолели това. Ходили ли сте някога на почивка с цялото си семейство? Ако не сте, когато отидете, ще се натъкнете на изненади. Преди няколко години съпругата ми и аз отидохме с нашите деца, техните съпрузи и съпруги и внуците ни в Дисниленд в Южна Калифорния. След като влезе в известния парк, групата се спусна към най-новата атракция, наречена Звездни пътувания. Там човек влиза в ракета, сяда и си закопчава колана. Внезапно цялата ракета започва силно да се тресе. Мисля, че механичният глас, който идва от колоните, нарича това „силна турбуленция“. (Не се върнах за втори път при това забавление. Аз преминавам през всичкото вълнение, което мога да издържа, просто като летя от място на място и изпълнявам своите задължения.) След няколко минутно възстановяване, отидохме на забавлението, за което се чакаше на най-дългата опашка. То се наричаше Пръскащата планина. Опашката се извиваше като змия. Музиката, която беше надута в колоните, за да слуша тълпата от хора, беше придружена от следните думи: Тра-ла-ла тра-ла-ла, О, какъв прекрасен ден! Толкова светлина осветява моя път, Тра-ла-ла тра-ла-ла! Сега вече бяхме готови да се качим на лодката, която щеше да се спусне право надолу, а това караше пътниците от предната лодка да крещят, докато тя се спускаше с грохот по водопада, а след това се плъзваше и спираше във водата долу. Точно преди да се спуснем, обаче, аз забелязах малък надпис на стената, който разкриваше една дълбока истина: „Не можеш да избягаш от бедите, няма толкова далечно място!“. Тези думи останаха с мен. Те се отнасят не само към темата за Пръскащата планина, но и за нашето временно пребиваване в смъртността. Животът е училище за трупане на опит, време за изпитване. Ние се учим, като търпим своите скърби и преживяваме болките в сърцата ни. Като размишляваме над събитията, които могат да застигнат всички нас - болест, нещастен случай, смърт и още много други предизвикателства, ние можем да кажем, заедно с Иов от древността, „човекът е роден, за да има беди“. Иов беше „съвършен и праведен“ човек, който „се страхуваше от Бога и отбягваше злото“. Благочестив в своето поведение, преуспяващ в богатство, Иов трябваше да се сблъска с изпитание, което може да разруши всеки. Лишен от своите притежания, подиграван от своите приятели, измъчен от своите страдания, съкрушен от загубата на семейството си, той бил подтикван да „прокълне Бог и да умре“ Той се противопоставил на това изкушение и заявил от дълбините на своята благородна душа: „Ето, моето свидетелство е на небето, а моят летопис е нависоко. Знам, че моят Изкупител живее“. Иов запазил своята вяра. С голяма сигурност може да се заяви, че няма човек, който да е живял без никакви страдания и беди, нито пък е имало период в човешката история, който да не е имал своите вълнения, разрушения и нещастия. Когато в живота се случват лоши неща, съществува изкушението да зададем въпроса „Защо аз?“. Самообвинението е нещо често срещано, дори когато ситуацията при дадена трудност не е под наш контрол. Понякога изглежда като че в края на тунела няма светлина, че няма зора, която да освети тъмнината на нощта. Чувстваме се заобиколени от болката на разбити сърца, от разочарованието на разбити мечти и изчезнали надежди. Заедно изричаме въпроса от Библията: „Няма ли лек в Гилед . . . ?“. Чувстваме се изоставени, с разбити сърца, самотни. Позволете ми да предложа обещанието на един псалм на всички, които се отчайват по този начин: „Плачът може да продължи една нощ, но радостта идва на утринта“. Когато сме склонни да се чувстваме обременени от товарите на живота, нека си спомним, че и други са минали по същия път, издържали са и са преодолели това. Като че ли за всички хора бедите нямат край. Нашият проблем е, че често очакваме мигновено разрешение на проблемите, като забравяме, че че сто е необходима небесната добродетел на търпението. Някои от следните предизвикателства звучат ли ви познато: Деца с физически недъзи; Смърт на човек, когото обичате; Понижаване в службата; Загуба на някои умения; Непокорен син или дъщеря; Емоционална и душевна болка; Нещастни случаи; Развод; Тормоз; Големи дългове. Списъкът е безкраен. В днешния свят понякога има тенденция да се чувстваме отдалечени, дори изолирани от Дарителя на всеки добър дар. Притесняваме се, че вървим сами. Вие питате: „Как да се справим?“ Това, което ни носи истинска утеха, е Евангелието. От леглото на болката, от намокрената със сълзи възглавница, ние биваме издигнати към небето чрез божественото уверение и скъпоценното обещание: „Няма да ви разочаровам, нито ще ви изоставя.“ Такава утеха е безценна, когато пътуваме по пътя на смъртността, с множеството му разклонения и завои. Уверението рядко бива предадено със светещо знамение или със силен глас. По-скоро, езикът на Духа е нежен, тих, издигащ сърцето и успокояващ душата. Когато задаваме въпроси на Господ относно нашите беди, нека помним, че Божията мъдрост може да изглежда като глупост за хората, но най-великия урок, който можем да научим в смъртността е, че когато Бог говори, а човек се подчинява, този човек винаги ще бъде прав. Преживяването на Илия Тесвиецът е показателно за тази истина. Насред ужасен недоимък, суша, глад, страдание и вероятно даже смърт, „Господното слово дойде към него и рече: Стани и отиди в Сарепта сиронска и седи там; ето, заповядах на една вдовица там да те храни “. Илия не задавал въпроси на Господ. „Той стана та отиде в Сарепта. И като дойде при градската порта, ето там една вдовица, която събираше дърва; и той извика към нея и рече: Донеси ми, моля, малко вода в съд да пия. И като отиваше да донесе, той извика към нея и рече: Донеси ми, моля, и залък хляб в ръката си. А тя рече: Заклевам се в живота на Господа твоя Бог, нямам ни една пита, но само една шепа брашно в делвата и малко дървено масло в стомната; и ето, събирам две дръвчета, за да ида и да го приготвя за мене е за сина ми да го изядем и да умрем. А Илия й рече: Не бой се; иди, стори както каза; но омеси от него първо за мене една малка пита та ми донеси, а после приготви и за сина си; защото така казва Господ Израилевият Бог: Делвата с брашното няма да се изпразни, нито стомната с маслото ще намалее, до деня, когато Господ даде дъжд на земята.“ Тя не поставила под въпрос невероятното обещание. „И тя отиде, та стори според каквото каза Илия; и тя, и той, и домът й ядоха много дни. Делвата с брашното не се изпразни, ните стомната с маслото намаля, според словото, което господ говори чрез Илия.“ Нека сега бързо да пр(ехвърлим страниците на историята до онази специална нощ, когато овчарите стоели при овците си и чул свещеното обявление „Не бойте се, защото, ето, благовестявам ви голяма радост, която ще бъда за всичките люде, защото днес ви се роди в Давидовия град Спасител, Който е Христо Господ“. С раждането на бебето във Витлеем, започнало голямо надаряване - сила по-силна от оръжията, богатство по-трайно от Цезаровите монети. Предсказаното отдавна обещание било изпълнено; детето Христос се родило. Свещеният летопис разкрива, че момчето Исус „напредваше в мъдрост, в ръст и в благоволение пред Бога и човеците“. С едно скромно изречение се казва, че по-късно Той „вървеше по земите, правейки добро“. От Назарет и през различните поколения идва Неговият отличен пример. Неговите гостоприемни думи, Неговите божествени дела. Те вдъхновяват търпение да се издържат неволите, сила да се понася тъгата, смелост да се посрещне смъртта и увереност да се живее. В този свят на хаос, на изпитания, на несигурност, никога не сме имали по-отчаяна нужда от божествено напътствие. Уроците от Назарет, Капернаум, Ерусалим и Галилея преминават границите на разстоянията, хода на времето, ограниченията на разбирането, когато носят на скръбните сърца светлина и им показват пътя. Напред лежат Гетсиманската градина и Голгота. Библейската история разкрива: „Тогава Исус идва с тях на едно място наречено Гетсимания; и казва на учениците Си: Седете тука, докле отида там да се помоля. И като взе със Себе си Петра и двамата Заведееви сина, захвана да скърби и да тъгува.Тогава им казва: Душата Ми е прескръбна до смърт; постойте тук и бъдете заедно с мене. И като пристъпи малко напред, падна на лицето си и се молеше, казвайки: Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тази чаша; не обаче както Аз искам, но както Ти искаш. И Му се яви ангел от небето и Го подкрепяше. И беше в големи мъки и се помоли по-силно; и потта Му беше като че големи къпки кръв падаха на земята.“ Какво страдание, каква жертва, какво мъчение изтърпя Той, за да извърши Помирението за греховете на света! За нас поетът е написал: В златната младост, когато земята изглежда Като лятна земя на миро, Когато душите се радват и сърцата са леки И докъдето поглед стига няма сенки Ние не знаем, но там има Някъде, скрита под вечерното небе Една градина, която всички трябва да видим - Гетсиманската градина. Надолу по сенчести пътеки, през непознати потоци, С мост, издигнат с нашите разбити мечти; Зад мъглявината на годините, Отвъд големия солен извор на сълзите, Лежи градината. В устрема си Не можеш да я пропуснеш по своя път. Всички пътеки, и стари, и нови, Минават някъде през Гетсимания. Смъртната мисия на Спасителя на света бързо се приближила към своя край. Напред лежал кръста на Голгота, покварените деяния, извършени от онези, които жадували за кръвта на Божия син. Неговият божествен отговор беше простичка, но дълбоко смислена молитва: „Отче, прости им, защото те не знаят какво вършат“. В заключение Той казал: „Отче, в Твоите ръце предавам духа си. И това като рече“, Великият Изкупител умря. Той беше погребан в гробница. Той възкръсна на сутринта на третия ден. Той беше видян от Своите ученци. Думи, които още звучат от епохалното събитие, преминават през времето и даже днес носят на нашите души утехата, уверението, балсама, сигурността: „Няма Го тук . . . Той възкръсна“. Възкресението стана реалност за всички. Миналата седмица получих от Лорънс М. Хилтън писмо, изпълнено с вяра. Позволете ми да споделя с вас тази история за едно оцеляване след лична трагедия в вяра. През 1892 г. Томас и Сара Хилтън, дядото и бабата на Лорънс, отишли в Самоа, където Томас бил отделен за президент на мисия след пристигането им. Те довели със себе си своята дъщеря, която била бебе, а докато служели там, им се родили двама сина. Трагедията била, че и трите деца починали в Самоа и през 1895г. семейство Хилтън се върнало от своята мисия без деца. Дейвид О. МакКей бил приятел на семейството и бил много съкрушен от загубата. През 1921г. като част от световна обиколка за посещения на членове на Църквата в много нации, старешина МакКей спрял в Самоа, придружен от старейшина Хю Дж. Кенън. Преди да потегли на своята обиколка, той бил обещал на вече овдовялата сестра Хилтън, че лично ще посети гробовете на трите й деца. Споделям с вас писмото, което той й написал от Самоа: Скъпа сестра Хилтън, Точно когато лъчите на залязващото слънце докосваха върховете на високите кокосови палми в сряда, 18 май, 1921г., група, състояща се от пет души, сведе глави пред малкото гробище Фагалии . . . Бяхме там, както си спомняте, в отговор на обещание, което ви бях дал преди да тръгна от къщи. Гробовете и надгробните плочи са запазени . . . Тук прилагам копие, което направих, стоейки . . . извън каменната стена, ограждаща мястото. Джанет Хилтън Родена: 10 септември, 1891г. Починала: 4 юни, 1892г. „Почивай, скъпа Джени“ Джордж Емет Хилтън Роден: 12 октомври, 1894г. Починал: 19 октомври, 1894г. „Мирен да е сънят ти“ Томас Харълд Хилтън Роден: 21 септември, 1892г. Починал: 17 март, 1894г. „Почивай на хълма, почивай“ Докато гледах трите малки гроба, опитах се да си представя сцените, през които сте преминала като млада майка тук в стара Самоа. Докато правех това, малките надгробни камъни се превърнаха в паметници не само на малките бебета, спящи под тях, но също и на вярата и посвещението на една майка на вечните принципи на истината и живота. Вашите три малки деца, сестра Хилтън, по най-убедителен и ефективен начин, продължават да изпълняват вашата мисионерска работа, започната преди близо 30 години, и те ще продължат да правят това, докато има нежни ръце, които да се грижат за техните последни места за покой на земята. Умиращите им очи бяха затворени от обични ръце; Малките им къдрици бяха подредени от обични ръце; От чужди ръце бяха окичени с цветя скромните им гробове Почитани от непознати са те и за тях непознати скърбят. Тофа сойфуа, Дейвид О. МакКей Тази вълнуваща история дава на скърбящите сърца „мирът . . . който надминава всяко разбиране“. Нашият Небесен Отец живее. Исус Христос е Господ и е наш Спасител и Изкупител. Той напътстваше пророка Джэозеф Смит. Той напътства Своя пророк днес, даже президент Гордън Б. Хинкли. За тази истина давам това лично свидетелство. Молитвата ми е да издържим на мъките, да носим своите товари и да се изправим лице в лице със своите страхове, както направи нашият Спасител. Аз знам, че Той живее. В името на Исус Христос, амин.