Свидетелство Президент Гордън Б. Хинкли Нещото, което ние наричаме свидетелство, е голямата сила на Църквата. То е изворът на вяра и активност. Трудно е да бъде обяснено. Трудно е да бъде определено по количество. . . ., при все това не е по-малко истинско и могъщо, от която и да било друга сила на земята. Скъпи мои приятели, мои възлюбени братя и сестри, изминаха три години, откакто вие ме подкрепихте като президент на Църквата. Бих искал да споделя няколко думи от личен характер. От дъното на душата си ви благодаря за вашата любов и подкрепа, за вашите молитви и вяра. Вече не съм млад човек, изпълнен с енергия и жизненост. Аз съм един старец, който се е отдал на размисли и молитва. Бих се радвал да си седя в люлеещ се стол, да си пия лекарствата, да слушам приятна музика и да размишлявам върху нещата от света. Такива едни занимания, обаче, не отправят предизвикателства и не допринасят нищо в живота ни. Искам да съм на крака и да върша нещо. Искам да посрещам всеки нов ден решително и целеустремено. Искам да използвам всеки час, за да насърчавам, да благославям тези, чийто живот е тежък, да съграждам вяра и силни свидетелства. Бих предпочел да умра, вършейки това в някое далечно кътче, докато говоря с приятелите си в Църквата, пред това да съм прекарал житейските си дни в апатично съзерцаване на света, без ясна цел и представа за нещата, които искам да постигна. Аз искам да бъда активен. Благодарение на голямата любов на нашия великодушен приятел, аз съм пътувал по целия свят през тези три години, като съм се срещал с нашите хора в различните държави. Посещавал съм събрания с по хиляди, десетки хиляди присъстващи. На едно място, повече от 200 автобуса трябваше да превозят хората, които бяха дошли. Срещал съм се с богати хора. Още повече, обаче, съм се срещал с бедните - бедните в света и бедните в Църквата. Понякога очите им имат различна форма от моите, а кожата им е различна на цвят, но всички тези различия изчезват, когато съм сред тях. Те всички са синове и дъщери на нашия Отец, деца с божествено право по рождение. Ние говорим на различни езици, но всички разбираме общия език на братството. Изморително е да пътуваш толкова далече, за да се срещнеш с всички тези хора. Трудно, обаче, е да ги напуснеш, след като веднъж сте били заедно. Всичките, посещения, които правим, са кратки, така че програмата ни да съвпадне с другите предвидени срещи. Иска ми се да можех да остана за по-дълго. В края на всяко събрание пеем химна: „Бог да бъде с вас, довиждане“.1 Хората вадят носни кърпички, за да бършат сълзите, които се стичат от очите им, след което ни махат за довиждане. Неотдавна проведохме единайсет големи събрания в различни градове на Мексико, в продължение само на седем дни. Присъствието на тези чудесни хора е нещото, което покачва адреналина. Любовта, която се чете в очите им, е нещото, което ни дава енергия. Бих могъл да стоя по цял ден в офиса си, в продължение на години, като се занимавам с проблеми, много от които маловажни. В действителност аз прекарвам голяма част от времето си по този начин. Чувствам, обаче, че много по-велика мисия, по-голяма отговорност е това да бъдеш навън, сред хората. Тези хиляди, стотици хиляди, дори милиони членове, имат нещо общо помежду си. Те имат свое собствено, лично свидетелство, че това е делото на Всемогъщия, на нашия Небесен Отец; че Исус, нашият Господ, умря на кръста на Голгота и възкръсна от мъртвите, че Той живее, като отделна, реална личност; че това е Тяхното дело, възстановено в тази последна, прекрасна евангелска епоха; че древното свещеничество е било възстановено с всички свои ключове и правомощия; че Книгата на Мормон е гласът от пръстта, който свидетелства за Изкупителя на света. Нещото, което ние наричаме свидетелство, е голямата сила на Църквата. То е изворът на вяра и активност. Трудно е да бъде определено по количество. То е нещо неуловимо и мистериозно и при все това, не по-малко истинско и могъщо, от която и да било друга сила на земята. Господ го описал в разговора си с Никодим: „Вятърът духа, гдето ще, и чуваш шума му; но не знаеш отгде иде и къде отива; така е с всеки, който се е родил от Духа“.2 Трудно е да дадем определение на свидетелството. Плодовете му, обаче, се виждат ясно. Това е Светият Дух, който свидетелства чрез нас. Личното свидетелство е нещото, което коренно променя живота на хората, когато дойдат в Църквата. То е нещото, което кара членовете да изоставят всичко, за да служат на Господ. То е тихият, окуражаващ глас, който винаги подкрепя тези, които имат вяра, до последния ден от живота им. То е нещо мистериозно и прекрасно, Божи дар за човека. Няма значение дали си богат или беден, когато си призован да служиш и имаш свидетелство. Свидетелството, което нашите хора носят в сърцата си, им внушава една неизменна отговорност. Откриваме я в млади и стари. Откриваме я в ученика от семинара, в мисионера, в епископа и в президента на клона, в президента на мисия, в сестрата от Обществото за взаимопомощ, във всеки висш ръководител. Отговорни се всички, дори и тези, които нямат друго призвание, освен това че са членове на Църквата. Именно тази отговорност движи делото на Господ по целия свят. Тя ни подтиква към действие. Изисква от нас да правим нещата, които сме били помолени да правим. Съпътства я увереността, че животът има цел, че някои неща са далеч по-важни от други, че ние сме започнали едно вечно пътуване, че отговаряме пред Бог. Емили Дикинсън е уловила нещо от това, когато е написала следното: Никога не съм виждала пустеещо поле, никога не съм виждала море; При все това аз знам как пиренът изглежда, и какво вълната представлява. Никога не съм разговаряла с Бога, нито съм била във рая; При все това съм сигурна, това местенце съществува, като че съм го виждала на карта.3 Свидетелството е нещото, което, макар слабо и недоразвито в началото, подтиква всеки проучвател да се обърне във вярата. То тласка всеки новопокръстен към сигурността на вярата. То е нещото, което накарало нашите предшественици да напуснат Англия и други страни в Европа, да прекосят океана в огромни лишения, да прекосят с волски каруци или ръчни колички огромното разстояние до планините на запад, което им изглеждало безкрайно. Те се борили, работили, умирали с хиляди по време на това изпълнено с вяра пътуване. Където и да бъде организирана тази Църква, силата й се усеща. Ние се изправяме и заявяваме, че знаем. Повтаряме го многократно, с риск да стенем досадни. Ние казваме това, защото не знаем какво друго да кажем. Ние наистина просто знаем, че Бог живее, че Исус е Христос и че това е Тяхната кауза и царство. Думите са обикновени, извират от сърцето. Резултатът от тях не закъснява, навсякъде, където е била организирана Църквата, където има мисионери, които проповядват Евангелието, където има членове, които споделят своята вяра. Това е нещо, което не може да бъде опровергано. Нашите опоненти могат безкрайно да цитират Светите писания и да спорят по въпросите на учението. Те могат да бъдат умни и убедителни. Когато, обаче, някой заяви: „Аз знам,“ не може да има място за спор. Думите му могат и да не бъдат приети, но кой може да опровергае или отрече тихия вътрешен глас, който говори с лична увереност? Искам да ви разкажа една история, която неотдавна чух в Мексико. В град Тореон се возих в един хубав автомобил, който принадлежеше на човека, за който искам да ви разкажа. Той се казваше Давид Кастенйеда. Преди трийсет години, неговата съпруга, Томаса, и техните деца, живеели в едно малко, сухо, порутено ранчо близо до Тореон. Имали трийсет пилета, две прасета и един мършав кон. Кокошките снасяли по няколко яйца, с които се изхранвали, и от време на време спечелвали по някое песо. Живеели в бедност. Тогава мисионерите се свързали с тях. Сестра Кастенйеда каза: „Старейшините отвориха очите ни и внесоха светлина в живота ни. Ние не знаехме нищо за Исус Христос. Преди да дойдат те, не знаехме нищо за Бог.“ Тя бе ходила само две години на училище, а съпругът й нито една. Старейшините работили с тях и в края на краищата те се кръстили. Преместили се в малкото градче Бермехильо. За техен късмет, успели да попаднат в бизнеса с вторични суровини, като започнали да купуват стари автомобили. Така си създали връзки с няколко застрахователни и други компании. Постепенно създали преуспяващо предприятие, в което работели бащата и петимата им сина. С чистосърдечна вяра те плащали своя десятък. Доверили се на Господ. Живеели според Евангелието. Изпълнявали всички призвания, които им били възлагани. Четирима от синовете и три от дъщерите им отслужили пълновременна мисия. Най-малкият син понастоящем служи в Оаксака. В момента предприятието им е доста солидно. Те се замогнали. Били са обект на подигравки от хора, кроито ги критикуват. В отговор давали своето свидетелство за силата на Господ, която изпитали в своя живот. Около 200 техни роднини и приятели се присъединили към Църквата, благодарение на влиянието, което те им оказали. Около 30 техни роднини и приятели отслужили пълновременна мисия. Те дарили безвъзвратно парцел, върху който понастоящем се издига параклис. Децата и родителите се редуват всеки месец да ходят в Мексико сити, за да служат в храма. Те са живо свидетелство за голямата сила, с която делото на Господ може да въздига и променя хората. Те са типичен пример за хилядите хора по целия свят, които изпитват чудото на Мормонизма, и се превръщат в живо свидетелство за божествеността на делото, част от което са станали те. Това свидетелство може да бъде най-ценният Божи дар. Когато положим необходимите усилия, то ще ни бъде дарено от небесата. То е възможността, отговорността, която има всеки мъж и жена в Църквата да се убеди лично в истинността на това велико дело от последните дни и на хората, които го ръководят, дори самият жив Бог и Господ Исус Христос. Исус посочил начина, по който можем да получим такова свидетелство: „Моето учение не е Мое, а на Онзи, Който Ме е пратил. Ако иска някой да върши Неговата воля, ще познае дали учението е от Бога, или Аз от Себе Си говоря“.4 Вярата и познанията ни нарастват, когато служим, когато се учим, когато се молим. Президент Харълд Б. Лий обичал да казва, че свидетелството е крехко. Веднъж получено, то не би останало силно, ако не се грижим за него. То трябва да бъде подхранвано всеки ден. Ето защо, братя и сестри мои, нека не го пренебрегваме. Ние трябва да го храним. Трябва да се грижим за него. Трябва да го развиваме, за да остане силно и жизнено. Когато Исус нахранил 5000 души, те признали и се удивили на чудото, което Той бил извършил. Някои, обаче, се върнали отново. На тях Той проповядвал учението за Своята божественост, за това, че Той е хлябът на живота. Той ги обвинил, че не се интересуват от учението, а от това да нахранят телата си. Някои, като чули учението Му, казали: „Тежко е това учение; кой може да го слуша?“ 5 „Поради това мнозина от учениците Му отстъпиха и не ходиха вече с Него. За туй Исус рече на дванадесетте: Да не искате и вие да си отидите? Симон Петър Му отговори: Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи на вечен живот, и ние вярваме и знаем, че Ти си [Христос, Син на живия Бог] Светия Божий“.6 Това е големият въпрос, и отговорът, който следва от него, над които трябва да се замислим. „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи на вечен живот, и ние вярваме и знаем, че Ти си Христос, Син на живия Бог.“ Именно тази сигурност, тази тиха вътрешна увереност в действителното съществуване на живия Бог, в божествеността на Неговия възлюбен син, във възстановяването на Тяхното дело в това време и в последвалото славно прогласяване, са станали основа на вярата на всеки един от нас. Това е нашето свидетелство. Както вече споменах на тази конференция, наскоро бях в Палмира, щата Ню Йорк. За събитията, които се случили там, човек би казал: Или се е случило, или не. Не може да има средно положение.“ Тогава гласът на вярата прошепва: „Случило се е. Случило се е точно така, както ни казва той.“ Наблизо се намира хълмът Кумора. От тук произхожда древният ръкопис, от който била преведена Книгата на Мормон. В Палмира осветихме възстановената печатница И. Б. Грандин, където било отпечатано първото издание на Книгата на Мормон. От тази печатница излезнала книгата, която самата щяла да стане свидетелство. Човек трябва или да приеме или да отхвърли божествения й произход. Преценката на доказателствата трябва да накара всички мъже и жени, които са я прочели с вяра, да кажат: „Тя е истинска.“ Същото се отнася до другите елементи на това чудно нещо, което наричаме Възстановяване на древното Евангелие, свещеничество и Църква. Днес, както винаги, това свидетелство се изразява в заявяване, пряко потвърждаване на нещата, за които знаем, че са истински. Просто и силно е твърдението на Джозеф Смит и Сидни Ригдън, че Господ стои начело на това дело: „И сега след многото свидетелства, които са били дадени за Него, това е последното свидетелство, което ние даваме за Него, че Той живее! Защото ние го видяхме, от дясната страна на Бог; и чухме гласа, който каза, че Той е Единородният на Отец. Че чрез Него и посредством Него и от Него световете са и са били създадедени и техните обитатели, следователно, са родни синове и дъщери на Бог“.7 В този именно дух аз прибавям своето свидетелство. Нашият Небесен Отец живее. Той е великият Бог на вселената, който управлява с величие и сила. При все това, Той продължава да бъде мой Отец, към Когото мога да се обърна в молитва с увереността, че Той ще ме чуе, разбере и ще ми отговори. Исус е Христос, Неговият безсмъртен син, Който под ръководството на Своя Отец създаде тази земя. Той бе великият Йехова от Стария завет, Който слезе на земята като Месия, Който даде живота си на кръста на Голгота, осъществявайки по този начин прекрасното си Помирение, защото ни обича. Делото, в което сме ангажирани, е Тяхно дело. Ние сме Техни служители и отговаряме пред тях. Свидетелствам за това в името на Исус Христос, амин. БЕЛЕЖКИ 1. Hymns, №152. 2. Йоана 3:8. 3. „Chartless,“ in A Treasury of the Familiar, издател Ралф Л. Уудс [1942], стр. 179. 4. Йоана 7:16-17. 5. Йоана 6:60. 6. Йоана 6:66-69. 7. Учение и завети 76:22-24.