Вашето вечно пътуване Президент Томас С. Монсън Първи съветник в Първото президентство Нека да се вгледаме в своите призования, да размислим над отговорностите си, да определим задължението си и да следваме Исус Христос, нашия Господ. Един от най-ярките ми спомени е как ходех на събранието на свещеничеството като новоръкоположен дякон и пеех откриващия химн „Елате всички вие, Божии синове, които сте получили свещеничеството“.1 Тази вечер аз казвам на цялата публика, събрала се в този величествен конферентен център и във всички сгради за събрания по света, да чуе ехото на този специален химн и ви казвам: Елате всички вие, Божии синове, които сте получили свещеничеството, нека да се вгледаме в своите призования, нека да размислим над отговорностите си, да определим задължението си и да следваме Исус Христос, нашия Господ. Въпреки че се различаваме по възраст, обичаи или националност, ние сме обединени в едно от нашите свещенически призования. Като носители на свещеничеството ние сме изпратени на земята в тежки времена. Живеем в сложен свят, в който непрестанно и навсякъде има различни конфликти. Политически машинации отслабват стабилността на държавите, деспоти се домогват до властта и определени хора в нашето общество изглежда като че ли завинаги са потъпкани, лишени от възможности и принудени да се чувстват като че са се провалили. Ние, които сме ръкоположени в Божието свещеничество, можем да променим нещата. Когато сме достойни за помощта на нашия Господ, можем да изграждаме момчетата. Можем да поправяме мъжете. Можем да постигнем чудеса в Неговата свята служба. Възможностите пред нас са безбройни. Въпреки че задачите изглеждат прекалено големи, ние получаваме сила от следната истина: „Най-голямата сила в този свят днес е Божията сила, когато работи чрез човека“. Ако изпълняваме това, което ни е поръчал Господ, със сигурност ще получим Божията помощ. Тази божествена помощ, обаче, се дава при условие, че сме достойни. За да плаваме безопасно в моретата на смъртния живот, за да изпълняваме мисия по спасението на хора, трябва да имаме напътствията на онзи вечен моряк - самия велик Йехова. Ние протягаме ръка, протягаме я нагоре, за да получим помощ от небесата. Ръцете, които протягаме, чисти ли са? Нашите копнеещи сърца чисти ли са? Ако погледнем назад във времето и в страниците на историята, можем да научим един урок от думите на умиращия цар Дарий: „Дарий . . . със съответните церемонии бил признат за законен цар на Египет, а неговият съперник Александър [Велики] бил обявен за . . . законен син на Амон - той също бил фараон . . . Александър, който намерил] победения Дарий да умира . . . положил ръцете си на главата му, за да го излекува, като му заповядал да стане и да поеме отново царската си власт . . . като завършил с думите . . . ‚ Кълна ти се, Дарий, във всички богове, че правя тези неща с истинно намерение и без да се преструвам . . .‘. Дарий отвърнал с леко порицание: ‚Александър, момче мое . . . мислиш ли, че можеш да докоснеш небесата с тези ръце?‘“.2 Вдъхновяващ урок може да се научи от статия от рубриката „Мнения“, която се появи преди известно време във вестника Church News. Позволете ми да цитирам: „За някой може да е странно да види кораби от много страни да товарят и разтоварват стоки на доковете на Портланд, Оре. Този град е на 100 мили от океана. Да се стигне до там се изисква да се предприеме трудно, често пъти съпътствано с бури преминаване през бариерата, предпазваща река Колумбия, и дълго плаване нагоре по Колумбия и Уиламет. Капитаните на корабите, обаче, обичат да пускат котва в Портланд. Те знаят, че докато корабите им плават през моретата, една любопитна мида, която живее в солени води, наречена лепка се прилепя за корпуса и остава там до края на живота си, заграждайки се с твърда като скала черупка. С течение на времето, докато все повече и повече [от тези] лепки се прикрепят, те увеличават товара на кораба, забавят го и намаляват експедитивността му. През определен период от време корабът трябва да бъде изваден на сухо пристанище, където с големи усилия лепките се изрязват или изстъргват. Това е труден и скъп процес, който бави кораба дни наред. Не и ако капитанът успее да докара кораба си до Портланд. Лепките не могат да живеят в сладки води. Там, в сладката, свежа вода на Уиламет или Колумбия, лепките умират, някои от тях изпадат, а тези, които остават, се отстраняват лесно. По този начин корабът се връща към работата си олекотен и обновен. Греховете са като тези малки миди-лепки. Почти никой не минава през живота без някои от тях да се залепят за него. Те увеличават товара, забавят развитието ни и намаляват ефективността ни. Ако не се покаем за тях, те ще се натрупват един върху друг и в крайна сметка ще ни потопят. В Своята безкрайна любов и милост, нашият Господ е осигурил пристанище, на което, чрез покаяние, нашите миди изпадат и биват забравени. С олекотени и обновени души ние ефикасно започваме да вършим своята и Неговата работа.“3 Свещеничеството представлява силна армия праведност - дори царска армия. Водени сме от пророк Божий, самия президент Гордън Б. Хинкли. Върховният командващ е нашият Господ и Спасител, Исус Христос. Заповедите за маршируване са ясни. Те са кратки и ясни. Матея описва нашето предизвикателство със следните думи на Учителя: „Идете, прочее, научете всичките народи и кръщавайте ги в името на Отца и Сина и Светия Дух, като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал; и ето, Аз съм с вас през всичките дни до свършека на света“.4 „А те излязоха и проповядваха навсякъде, като им съдействаше Господ.“5 Призованието за служба винаги е било характеристика на Господното дело. То рядко идва в удобен момент. Подтиква ни към хуманност, кара ни да се молим, вдъхновява ни да се посветим. Призованието дошло - в Къртланд. Последвали откровения. Призованието дошло - в Мисури. Имало гонения. Призованието дошло - в Наву. Умрели пророци. Призованието дошло - за Голямото Солено Езеро. Това довело до трудности. Онова дълго пътуване, предприето при толкова трудни обстоятелства, било изпитание на вярата. Но вярата, изкована в пещта на трудностите и сълзите, е белязана от доверие и свидетелство. Само Бог може да измери жертвата, само Той може да измери скръбта, само Той може да познае сърцата на тези, които Му служат - тогава и сега. Уроците от миналото могат да съживят спомените ни, да докоснат живота ни и да направляват действията ни. Биваме подтиквани да поспрем и да си спомним онова дадено от небесата обещание: „Затова . . . вие изпълнявате поръчението Господно; и каквото и да направите според Господната воля, е Негово дело“.6 Мнозина в тази многобройна публика от носители на свещеничеството притежават Аароновото свещеничество - дякони, учители и свещеници. Млади мъже, ще научите някои уроци в живота от родителите си, а други ще научите в училище или в Църквата. Има, обаче, моменти, когато вие знаете, че вашият Небесен Отец учи, а вие сте учениците Му. Мислите, чувствата - дори и делата, които извършваме в детството си - могат да променят живота ни завинаги. Когато бях дякон, обичах бейзбола. Всъщност, още го обичам. Имах ръкавица, на която бяха написани имената Мел От. Той беше най-добрият играч по мое време. Аз и приятелите ми играехме на малка алея зад къщите, в които живеехме. Игрището ни беше разбито, но си беше добре, ако удариш топката право към центъра. Ако обаче удариш топката по посока вдясно от центъра, положението ставаше бедствено. Там живееше госпожа Шинас, която ни гледаше как играем от кухненския си прозорец и веднага щом топката се търкулнеше по нейната веранда, голямото й куче я вземаше и й я носеше, докато тя отваряше вратата. Госпожа Шинас се прибираше в къщата си и добавяше топката към многото други, които беше конфискувала преди. Тя беше нашата заплаха, човека, който проваляше забавлението ни - проклятието на нашето съществувание. Никой от нас не можеше да каже добра дума за госпожа Шинас, но за сметка на това имахме много лоши думи за нея. Никой от нас не й говореше и тя никога не говореше на нас. Тя ходеше трудно поради това, че единият й крак беше неподвижен и вървенето вероятно й причиняваше голяма болка. Тя и съпругът й нямаха деца, водеха затворен живот и рядко излизаха от къщата си. Тази частна война продължи известно време - може би две години - и тогава една вдъхновена топлина ръзтопи леда на зимата и донесе пролетта на добрите чувства в тази задънена улица. Една вечер, докато изпълнявах ежедневното си задължение да поливам предната ни поляна, като държах пръскачката на маркуча в ръка, както се правеше по онова време, забелязах, че поляната на госпожа Шинас е суха и започва да покафенява. Честно ви казвам, братя, не знам какво ми стана, но отделих още няколко минути и полях поляната й с нашия маркуч. Продължих да правя това през цялото лято, а когато дойде есента, със струята на маркуча избутах листата от нейната поляна, когато правех това и в нашата и събрах листата на купчини на края на улицата, за да бъдат откарани оттам. През цялото лято не бях видял госпожа Шинас. С момчетата отдавна се бяхме отказали да играем на алеята. Бяха ни свършили топките за бейзбол и нямахме пари за нови. В една ранна вечер предната врата на госпожа Шинас се отвори и тя ме извика да прескоча малката ограда и да дойда пред верандата ,. Това и направих. Когато се доближих, тя ме покани в хола си, където ми посочи един удобен стол. Почерпи ме с бисквити и мляко. След това отиде в кухнята и се върна с голяма кутия, пълна с топки за бейзбол и софтбол, които представляваха няколко сезона от нейните усилия по конфискацията им. Кутията ми беше дадена. Съкровището, обаче, не беше в подаръка, а в нейните думи. За първи път видях на лицето на госпожа Шинас да се появява усмивка и тя каза: „Томи, искам да вземеш тези топки и искам да ти благодаря за това, че беше мил с мен“. Аз изразих своята благодарност и излязах от дома й по-добро момче, отколкото бях влязал. Ние вече не бяхме врагове. Сега бяхме приятели. Златното правило отново беше постигнало успех. Бащи, епископи, съветници в кворуми - ваша е отговороността да подготвите това поколение от мисионери, да съживите в сърцата на тези дякони, учители и свещеници не само чувството за отговорността, която имат, но също така и разбиране за възможностите и благословиите, които ги очакват, когато бъдат призовани на мисия. Работата е трудоемка, резултатът е вечен. Това не е време за „сезонни войници“ в армията Господна. Всеки мисионер, който тръгва напред в отговор на свещено призование става служител на Господ, в това дело, което наистина е Негово. Не се страхувайте, млади мъже, защото той ще бъде с вас. Той никога не се проваля. Той е обещал: „Ще вървя пред вас. Ще бъда от дясната и от лявата ви страна и Моят Дух ще бъде в сърцата ви и Моите ангели около ви, за да ви повдигат“.7 Братя, не можем да знаем кога ще ни се отдаде възможност да използваме привилегията която имаме, да протегнем ръка, за да помогнем на някого. Пътят към Йерихон, по който всеки един от нас пътува, няма име и измореният пътник, който се нуждае от нашата помощ, може да е някой непознат нам човек. Общо взето, в много случаи човекът, към който се проявява любезност, не успява да изрази своите чувства и на нас не ни се дава възможността за момент да се докоснем до чувството за величие или да получим малко нежност, които ни мотивират да вървим напред и да правим отново същите неща. Преди две хиляди години Исус от Назарет седял до кладенец в Самария и говорил на една жена: „Исус . . . й каза: Всеки, който пие от тая вода, пак ще ожаднее; а който пие от водата, която Аз ще му дам, няма да ожаднее до века; но водата, която ще му дам, ще стане в него извор на вода, която извира за вечен живот“.8 Ако има някой, който чувства, че е прекалено слаб за да промени курса на своя живот, който го води надолу, или ако има някой, който не може да реши да се справя с нещата по-добре поради най-големия страх - този от неуспеха, няма по-утешително уверение от думите на Господ: „Моята благодат“, казал Той, „е достатъчна за всички човеци, които се смиряват пред Мене; защото ако те се смирят пред Мене и повярват в Мене, тогава Аз ще сторя слабите им страни да станат силни“.9 Чрез смирена молитва, усърдна подготовка и вярна служба можем да успеем в своите свещени призования. Помнете как капитаните на плавателните съдове, обременени от теглото на мидите, се отправят към сладките води на реките Колумбия и Уиламет, за да се отърват от тези пречки по пътя към целта. Нека, в нашия собствен живот и в службата си в Господното дело, да се отърсим от мидите на съмнението, на мързела, страха и греха, като се пуснем по живите води на Евангелието на Исус Христос. Ние знаем техните имена: вяра, молитва, милосърдие, послушание и любов - това са само няколко примера. Фарът на Господ Исус Христос сочи пътя. Неговата предупредителна светлина ще направлява курса ни към селестиалната слава. Нека да бъдем мъдри моряци, когато се отправяме на такова плаване. Нека да бъдем чисти съдове пред Господ. Нека да разпознаем и откликнем на нуждите на вдовицата, на плача на детето, на молбата на безработния, на мъката на болния, на затворника, на възрастния, на бедния, на гладния, на сакатия и на забравения. Нашият Небесен Отец и Неговият възлюбен Син Исус Христос ги помнят. Нека вие и аз да следваме техния божествен пример. Тогаво небесният мир ще бъде нашата благословия, в името на Исус Христос, амин. БЕЛЕЖКИ 1. „Come, All Ye Sons of God,“ Hymns, no. 322, тескт: Томас Дейвънпорт. 2. Цитирано в Хю Нибли, Abraham in Egypt (1981), 192. 3. „Harbor of Forgiveness,“ Church News, 30 януари 1988, 16. 4. Матея 28:19-20. 5. Марка 16:20. 6. Учение и завети 64:29. 7. Учение и завети 84:88. 8. Иоана 4:13-14. 9. Етер 12:27.