Сега е времето Президент Томас С. Монсън Първи съветник в Първото президентство „Нека живеем така, че когато чуем онова последно повикване, да нямаме сериозни съжаления и никаква несвършена работа.” Както стоя изправен пред вас тази сутрин, мислите ми се завръщат във времето на моята младост, когато в Неделното училище често пеехме красивия химн: Добре дошло, добре дошло, неделно утро; сега отдъхваме от всяка грижа. Добре дошло, добре дошло е зазоряването твое, неделя свята, ден за молитва.1 В този неделен ден аз се моля за дял от вашата вяра и молитвите ви, докато отговарям на поканата да се обърна към вас. Всички ние бяхме драматично повлияни от трагичните събития в онзи съдбоносен ден – 11 септември 2001 г. Внезапно, без предупреждение, опустошително разрушение остави след себе си смърт и угаси живота на огромен брой мъже, жени и деца. Изпариха се добре замислени планове за приятно бъдеще. Ето защо, те бяха заместени от сълзи на скръб и болезнени викове на наранени души. Безброй са разказите, които чухме през последните три седмици и половина, на хора, засегнати по някакъв начин, било пряко или косвено, от събитията в онзи ден. Бих искал да споделя с вас коментара на един член на Църквата – Ребека Синдеър, която летяла със самолет от Солт Лейк Сити за Далас във вторник сутринта на 11 септември. Полетът бил прекъснат, както всички въздушни полети по време на трагедиите, и самолетът бил приземен в Амарильо, щата Тексас. Сестра Синдеър разказва: „Всички ние напуснахме самолета и намерихме телевизори на летището, около които се скупчихме, за да гледаме предаването на събитията. Хората се редяха на опашки, за да се обаждат на своите близки и да ги уверяват, че се намираме в безопасност на земята. Винаги ще помня 12-тината мисионери, които пътуваха за своите мисии с нашия полет. Те се обадиха по телефона и след това ги видяхме сгушени в кръг в един ъгъл на летището, коленичили за обща молитва. Как ми се иска да бях успяла да запечатам този момент, за да го споделя с майките и бащите на тези прекрасни млади мъже, които начаса разбраха нуждата от молитва.” Мои братя и сестри, смъртта в крайна сметка идва при всеки човек. Тя идва при старите, докато вървят с треперещите си крака. Нейният повик се чува и от онези, които едва са достигнали средата на житейския път, а често тя кара да замлъкне смеха и на малки деца. Смъртта е факт, от който никой не може да избяга или да отрече. Често смъртта идва като натрапник. Тя е враг, който се появява внезапно в разгара на житейския пир и угасява неговите светлини и веселие. Смъртта поставя тежката си ръка върху онези, които са ни скъпи, и понякога ни оставя потресени и в почуда. В определени случаи, както е при тежко страдание или болест, смъртта идва като ангел на милостта. Но като цяло, в нашите мисли тя е врагът на човешкото щастие. Мракът на смъртта винаги може да бъде разпръснат от светлината на дадената чрез откровение истина. „Аз съм възкресението и животът”, е казал Учителят. „Който вярва в Мене, ако и да умре, ще живее. И никой, който е жив и вярва в Мене, няма да умре до века.”2 Това уверение, да, дори свято потвърждение, че има живот след смъртта, може наистина да ни даде мирът, обещан от Спасителя, когато Той уверил Своите ученици: „Мир ви оставям. Моя мир ви давам. Аз не ви давам, както светът дава. Да не се смущава сърцето ви, нито да се бои.”3 Из мрака и ужаса на Голгота се чул гласът на Агнеца, Който казал: „Отче, в Твоите ръце предавам духа Си.”4И мракът вече не било мрак, защото Той бил с Отца Си. Той бил излязъл от Бога и при Него се завърнал. Така и онези, които ходят с Бога през времето на това земно странстване, знаят от блажен опит, че Той няма да изостави Своите деца, които Му се доверяват. В нощта на смъртта Неговото присъствие ще бъде „по-добро от светлината и по-безопасно от добре познат път.”5 На пътя за Дамаск Савел видял във видение възкръсналия и въздигнат Христос. По-късно, като Павел, защитник на истината и безстрашен мисионер в служба на Учителя, той засвидетелствал за възкръсналия Господ, като заявил на светиите в Коринт: „Христос умря за греховете ни според Писанията. . . бе погребан;. . . биде възкресен на третия ден според Писанията. . . и. . . се яви на Кифа, после на дванадесетте. . . след това. . . на повече от петстотин братя наведнъж. . . после се яви на Якова, тогава на всичките апостоли. . . . най-после от всички яви се и на мен.”6 В нашата евангелска епоха, същото свидетелство е било смело изречено от пророка Джозеф Смит, когато той и Сидни Ригдън засвидетелствали: И сега, след многото свидетелства, които са били дадени за Него, това е свидетелството, което накрая даваме ние за Него: Че Той живее! Защото Го видяхме тъкмо от дясната страна на Бога; и ние чухме гласът да свидетелства, че Той е Единородният на Отца; че от Него и чрез Него и из Него световете са и са били създадени, а техните обитатели са синове и дъщери, родени на Бог.7 Това е знанието, което крепи. Това е истината, която утешава. Това е увереността, която извежда сломените от скръбта, от мрачната сянка на светлина. Тя е достъпна за всеки. Колко е крехък животът, колко сигурна смъртта. Ние не знаем кога ще бъде поискано от нас да напуснем това смъртно съществуване. И така, аз питам: „Какво правим с днешния ден?” Ако живеем само за утре, тогава днес ще имаме голям брой празни вчерашни дни . Виновни ли сме в това, че сме заявявали: „От известно време обмислям някои промени в посоката на моя живот. Планирам да предприема първата стъпка утре.” При такова мислене, утре продължава винаги. Такива „утре” идват рядко, освен ако не направим нещо за тях днес. Както ни учи познатият химн: Има шанс за работа навсякъде около нас точно сега, Възможности точно на пътя ни. Не ги оставяй да отминат, казвайки: „Някога ще опитам,” Но върви и направи нещо днес.8 Нека си зададем въпроса: „Направих ли нещо добро в света днес? Помогнах ли на някой нуждаещ се?” Каква формула за щастие! Каква рецепта за удовлетворение, за вътрешен мир е това – да си вдъхновил за благодарност друго човешко същество. Нашите възможности да даваме от себе си са наистина безгранични, но те са също така нетрайни. Има сърца, които можем да зарадваме. Има добри думи за казване. Има подаръци за даване. Има дела за извършване. Има души за спасяване. Като си спомняме, че „когато сте в служба на ближните си, вие сте само в служба на вашия Бог,”9ние няма да се намерим в незавидното положение на духа на Джейкъб Марли, който разговаря с Ебенезер Скрудж в безсмъртната Коледна песен на Дикенс. Марли говори с тъга за изгубените възможности. Той казва: „Да, не зная, че всеки християнски дух, който работи с доброта в своята малка сфера, каквато и да е тя, ще установи, че смъртният му живот е твърде малък за огромните му възможности да бъде полезен! Да, не зная, че каквото и да е количество съжаление, не може да компенсира неправилно използваните възможности в живота! И все пак, аз бях такъв. О, такъв бях.” Марли добавя: „Защо вървях всред тълпите от сродни на мен същества с наведени очи и никога не ги вдигнах към онази благословена звезда, която отвела мъдреците при едно бедно обиталище?” Нямаше ли бедни домове, до които нейната светлина би ме завела?” За щастие, както знаем, Ебенезер Скрудж променил живота си към по-добро. Обичам неговата мисъл: „Не съм човекът, който бях!”10 Защо разказът Коледна песен е така популярен? Защо винаги е нов? Аз лично имам чувството, че е вдъхновен от Бог. Той изважда наяве най-доброто в човешката природа. Той дава надежда. Мотивира за промяна. Можем да се отвърнем от пътеките, които ни водят надолу, и с песен в сърцето си да последваме една звезда, и да тръгнем към светлината. Можем да ускорим стъпките си, да укрепим смелостта си и да се насладим на слънчевата светлина на истината. Можем по-ясно да чуваме смеха на малките деца. Можем да изсушим сълзата на плачещия. Можем да утешим умиращия, като споделим с него обещанието за вечен живот. Ако повдигнем една провиснала уморена ръка, ако донесем мир на една измъчваща се душа, ако даваме, както го е правил Учителят, ние можем – като покажем пътя – да станем пътеводна звезда за някой загубил посоката моряк. Тъй като животът е крехък, а смъртта неизбежна, ние трябва да използваме максимално всеки ден. Има много начини да използваме неправилно своите благоприятни възможности. Преди време прочетох нежна история, написана от Луиз Дикинсън Рич, която ярко илюстрира тази истина. Тя пише: „Баба ми имаше един враг на име г-жа Уилкокс. Тя и г-жа Уилкокс още като млади булки се настанили в две съседни къщи на главната улица на малкия градец, в който щяха да изживеят своя живот. Не знам какво беше запалило войната помежду им и не мисля, че по времето, когато аз се бях появила – около 30 години по-късно, самите те си спомняха коя е започнала първа. Това не беше любезен спаринг-мач. Това беше тотална война. Нямаше нещо в града, което да не е засегнато от тази война. 300-годишната църква, която беше преживяла Революцията, Гражданската война и Испанско-американската война, почти рухна, когато баба ми и г-жа Уилкокс водеха битката за президентското място в Обществото за взаимопоощ. Баба спечели сблъсъка, но победата беше пирова. Тъй като г-жа Уилкокс не можеше да бъде президентка, тя с гняв се оттегли. Какво забавно има в това да ръководиш нещо, ако не можеш да принудиш враговете си да ядат слама? Г-жа Уилкокс спечели битката за обществената библиотека, като успя да уреди племенницата си Гертруда да бъде назначена за библиотекарка вместо леля Филис. Денят, в който Гертруда пое нещата, беше денят, в който баба ми престана да чете книги от билиотеката. Само за една нощ те станаха ,мръсни неща, пълни с микроби.’ Битката за Гимназията завърши без победител. Директорът получи по-добра работа и напусна, преди г-жа Уилкокс да успее да предизвика неговото прогонване, а баба ми да му осигури пожизнена служба. Когато като деца посещавахме баба ми, част от забавлението беше да правим муцуни на внуците на г-жа Уилкокс. В един паметен ден ние сложихме змия в резервоара за дъждовна вода на г-жа Уилкокс. Баба ми уж протестира, но ние усещахме нейното мълчаливо одобрение. Не си мислете и за момент, че тази война се водеше по инициатива само на едната страна. Г-жа Уилкокс също имаше внуци. Баба ми не се оттърва без поражения. И един ветровит ден за пране не минаваше без въженцето за окачване на изпраното мистериозно да се скъса и прането да падне в калта. Не знам как баба ми би понесла своите несгоди, ако не беше страницата за домакини в нейния ежедневен ,Бостънски вестник’. Тази страница беше чудесно творение. Освен обичайните готварски рецепти и съветите за почистване, тя имаше раздел, съставен от писма на читателите един до друг. Идеята беше, че ако някой има проблем или нещо, което го мъчи, да може да напише писмо до вестника, подписвайки се с някакво измислено име като например ,Арбътъс’. Това беше псевдонимът на баба ми. Тогава, някои от останалите жени, които имаха същия проблем, пишеха отговор, в който обясняваха как са постъпили те в случая и се подписваха с ,Една, която знае’ или ,Ксантипа’, или нещо подобно. Много често, след като проблемът вече е бил решен, размяната на писма чрез колоната във вестника продължаваше в продължение на години, като човек можеше да пише за децата си, за приготвянето на зимнина и за своя нов комплект кухненски мебели. Така беше с баба ми. Тя и една жена с псевдоним ,Чайка’ си кореспондираха в продължение на четвърт век. ,Чайка’ беше истинската приятелка на баба ми. Когато бях на около 16 години, г-жа Уилкокс почина. В един малък град, независимо колко си мразил своя съсед отсреща, се счита за обичайна любезност да изтичаш и да видиш с какво би могъл практически да помогнеш на опечалените. Баба ми, спретнато препасана с престилка от перкал, с което да покаже, че предлага своята помощ напълно сериозно, пресече поляната към къщата на семейство Уилкокс, където дъщерите на г-жа Уилкокс я накараха да почиства вече безупречно почистената за погребението стая за гости. А там, върху масичката в стаята за гости, на почетно място стоял огромен албум за изрезки, а в албума били залепени приветливо, в успоредни колонки, писмата до ,Чайка’, писани от баба ми в течение на годините – както и писмата на ,Чайка’ до нея. Въпреки че нито една от двете жени не го знаела, най-големият враг на баба ми се оказала нейната най-добра приятелка. Това е единственият случай, в който си спомням да съм видяла баба ми да плаче. Тогава аз не знаех за какво точно плаче, но сега знам. Тя плачеше за всички пропиляни години, които никога не биха могли да се възстановят.” Мои братя и сестри, нека решим от този ден нататък да изпълваме сърцата си с любов. Нека изминаваме допълнителната миля, за да включим в своя живот всеки, който е самотен или обезсърчен, или страда по някакъв начин. Нека „да развеселим тъжните и да накараме някой да изпита радост.”11Нека живеем така, че когато чуем онова последно повикване, да нямаме сериозни съжаления и никаква несвършена работа, но да можем да кажем заедно с апостол Павел: „Аз се подвизавах в доброто войнстване, попрището свърших, вярата опазих.”12В името на Исус Христос, амин. БЕЛЕЖКИ 1. Robert B. Baird, „Welcome, Welcome, Sabbath Morning”, Hymns, стр. 280. 2. Иоана 11:25–26. 3. пак там 14:27. 4. Лука 23:46. 5. Minnie Louise Haskins, „The Gate of the Year” в Masterpieces of Religious Verse, ed. James Dalton Morrison (1948), стр. 92. 6. 1 Коринтяните 15:3–8. 7. Вж. У. и З. 76:22–24. 8. Will L. Thompson, „Have I Done Any Good?”, Hymns, стр. 223. 9. Мосия 2:17. 10. В Works of Charles Dickens (1982), стр. 543, 581. 11. Hymns, стр. 223. 12. 2 Тимотея 4:7.