Старейшина Уейн С. Питерсън
От Седемдесетте
„При повечето срещи, можем да определим вида на преживяването, което ще имаме, от начина, по който отвръщаме”.
Преди много години, докато бях на почивка с моето семейство, имах едно преживяване, от което научих хубав урок. Една събота, заедно със съпругата ми решихме да вземем децата и да отидем с колата на пазар. Докато се возехме, децата заспаха и не исках да ги будя, затова пожелах да остана в колата заедно с тях, докато жена ми отиде до магазина.
Докато чаках, гледах към колата, която беше паркирана пред мен. Беше пълна с деца и те гледаха към мене. Очите ми се спряха на едно малко момче, на шест или седем години. Когато погледите ни се срещнаха, той веднага ми се изплези.
Първата ми реакция беше и аз да му се изплезя. Помислих си: Kакво съм направил, за да заслужа това? За щастие, преди да реагирам, си спомних един принцип, даден на Общата конференция предишната седмица от старейшина Марвин Дж. Аштън. (вж. Conference Reports окт. 1970 г., стр. 36–38; или Improvement Era, дек. 1970 г., стр. 59–60). Той ни учи колко е важно да действаме, вместо да реагираме на събитията около нас. Помахах на малкото момче. А той пак ми се изплези. Усмихнах се и пак помахах. Този път и той ми махна.
Скоро, към ентусиазираното му махане се присъединиха братчето и сестричето му. Отвръщах по същия начин, докато ръката ми отмаля. Тогава я поставих на кормилото и продължих да махам по всякакъв интересен начин, който ми идваше на ум, като през цялото време се надявах родителите им да се върнат по-бързо или моята съпруга да се върне по-скоро.
Родителите им най-накрая се върнаха и след като тръгнаха, моите нови приятели продължиха да ми махат, докато можех да ги виждам.
Това е просто преживяване, но то показва, че при повечето срещи, можем да определим вида на преживяването, което ще имаме, от начина, по който отвръщаме. Бях благодарен, че избрах да действам по приятелски начин, вместо да реагирам на детското поведение на моя малък приятел. Като направих това, избегнах отрицателните чувства, които щях да изпитам, ако бях последвал естествения си инстинкт.
В напътствията си към Нефитите, Спасителят учи, че: „Прочее, всичко, което искате човеците да правят на вас, правете и вие на тях” (3 Нефи 14:12).
Представете си какъв ефект би имало в света, ако всеки използва това „Златно правило”. Но изглежда, че изпълнението му е противно на човешката природа. Цар Вениамин заявява, че „естественият човек е враг на Бога” и ще остане такъв, докато „не се отдаде на убежденията на Светия Дух и не отхвърли естествения човек”, и не се научи да бъде „покорен, кротък, смирен, търпелив [и] изпълнен с любов” (Мосия 3:19).
В днешния забързан свят, изглежда, че има голяма тенденция хората да действат агресивно един към друг. Някои хора се обиждат лесно и реагират гневно на реалните или предполагаеми оскърбления, а ние всички сме преживели или чули истории за насилие на пътя или друг вид грубо и безчуствено поведение.
За съжаление, някои от тези грубости внасяме в домовете си, като създаваме неразбирателства и напрежение сред членовете на семейството.
Възможно е да изглежда естествено да отреагираме на дадена ситуация, като отвърнем по същия начин, както са постъпили с нас. Но не трябва да бъде по този начин. Виктор Франкъл си спомнял, като размишлявал върху ужасяващите преживявания по време на войната: „Ние, които живяхме в концетрационните лагери, можем да си спомним мъжете, които утешаваха хората в колибите, като им отстъпваха своята последна коричка хляб. Те може да са били малко на брой, но представяха неоспоримо доказателство за това, че от човек всичко може да се отнеме, освен едно – последната човешка свобода – да се избере определено отношение при дадени обстоятелства, за да се избере собствен път” (Man’s Search for Meaning [1985 г.], стр. 86; курсив добавен).
Това е благородно поведение с големи изисквания, но Исус очаква не по-малко от нас.
„Обичайте неприятелите си,” казал Той, „и молете се за тия, които ви гонят” (Maтея 5:44).
Един мой любим химн подсилва това учение:
Направлявай свойте чувства, братко мой,
Обучавай своята топла, поривиста душа,
Не крий своите емоции,
И поддай се на мъдростта.
(„School Thy Feelings,” Hymns, no. 336)
Решенията, които взимаме, и начинът, по който действаме е това което окончателно оформя нашия характер. Чарлс А. Хол умело описва този процес в следните редове: „Ако посеем мисъл, ще пожънем действие. Ако посеем действие, ще пожънем навик. Ако посеем навик, ще пожънем характер. Ако посеем характер, ще пожънем съдба” (цитирано в The Home Book of Quotations, sel. Burton Stevenson [1934 г.], стр. 845).
Нашето поведение е най-значимо в домовете ни. Това е мястото, където за добро или лошо, нашите действия оказват най-голямо въздействие. Понякога ние се чувстваме толкова „у дома” си, че не обращаме внимание на приказките си. Забравяме и простичките вежливи обноски. Ако не сме внимателни, можем да добием навика да се критикуваме един друг, да си изпускаме нервите или да се държим егоистично. Тъй като нашите съпруги и деца ни обичат, те може бързо да ни простят, но често премълчават нанесените невидими рани и неизказани терзания.
Има твърде много домове, в които децата се страхуват от своите родителите или съпругите от своите съпрузи. Нашите ръководители ни напомниха, че „бащите трябва да ръководят семействата си с любов и праведност,” и ни предупредиха „че тези, които се отнасят зле със съпругата и децата си. . ., един ден ще бъдат държани отговорни пред Бог” („Семейството: Прокламация към света,” Лиахона, октомври 1998 г., стр. 24). Противникът знае, че ако създадем среда, изпълнена с раздори, конфликти и страх в дома ни, Духът ще бъде наранен и връзките, които крепят семейството, ще бъдат отслабени.
Самият възкръснал Господ заявил: „Защото, истина, истина ви казвам, този, който има духа на раздора, не е от Мене, но е от дявола, който е бащата на раздора и който подтиква сърцата на човеците към гняв един срещу друг” (3 Нефи 11:29).
Когато усетим гнева и раздорите в домовете си, трябва веднага да разпознаем коя сила е поела контрола в живота ни и какво Сатана се опитва да постигне. Соломон ни е дал тази мъдра формула: „Мек отговор отклонява от ярост, а оскърбителната дума възбужда гняв” (Притчи 15:1).
Теоретически нашият дом трябва да бъде убежище, където всеки член може да се чувства невредим, на сигурно място, обичан и защитен от грубите критики и раздори, с които толкова често се сблъскваме в света.
Христос ни даде съвършен пример за това как да контролираме своите емоции във всяка ситуация. Пред Каяфа и Пилат Той е бил бит, удряли са му плесници, заплювали са Го и Неговите мъчители са Му се подигравали (вж. Матея 26;Лука 23). Голямата ирония се състои в това, че те са унижили своя Създател, чиито мъчения били поети от Него, поради голямата Му любов към тях.
Пред лицето на несправедливите ругатни, Исус запазил самообладание, като отказал да реагира грубо. Дори на кръста, като изтърпявал ужасната агония, Неговата молба била: „Отче, прости им, защото не знаят какво правят” (Лука 23:34).
Той очаква същото от нас. За тези, които биха Го следвали, Той казал: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако имате любов помежду си” (Иоан 13:35).
Можем да покажем, че сме Негови ученици, като укрепваме домовете си с любов и нежност. Можем да запомним, че „мек[ият] отговор отклонява от ярост[та]” в стремежа да оформим своя характер чрез нашите взаимоотношения и срещи, които се одобряват от Спасителя.
Исус Христос е съвършеният пример. Той е нашият Спасител и Изкупител. Свидетелствам за Него! Днес ние сме ръководени от жив пророк. В името на Исус Христос. Амин.
Previous
