Не роптайте Старейшина Х. Рос Уъркман От Седемдесетте „Послушанието е от значение, за да осъзнаем благословиите на Господ”. Като млади мисионери, заедно с моя колега, свидетелствахме, че днес Бог говори чрез пророци. Един човек попита: „Какво каза вашия пророк тази седмица?” Опитвайки се да си спомня посланието на пророка от последния брой на Improvement Era, църковното списание по онова време, достигнах до заключението за важността да знаем и да се подчиняваме на ученията на живия пророк. Надявам се днес да ви убедя да следвате живите пророци и да ви предупредя за заблудите, които е измислил противникът, за да ви попречи да ги следвате. Светите писания наричат тези заблуди „роптаене”. Спасителят ни е учил на една притча, за да ни предупреди за коварните пътеки на непослушанието, минаващи през „роптаенето”. В притчата научаваме за един благородник, който имал хубаво парче земя. Той казал на слугите си да засадят 12 маслинови дръвчета и да построят кула, която да гледа към маслиновата горичка. Целта на кулата била, да позволи на пазача, който седи на кулата, да предупреди за идването на врага. По този начин горичката би могла да бъде защитена. Обаче слугите не построили кулата. Врагът дошъл и пречупил маслиновите дръвчета. Непослушанието на слугите причинило беда в маслиновата градина (вж. У. и З. 101:43–62). Защо слугите не построили кулата? Семето на бедата било посято с роптаене. Според Господната притча роптаенето се състои от три стъпки, всяка от които води към следващата, по наклонената пътека на непослушанието. Първо, слугите започнали да задават въпроси. Те започнали да осъждат инструкцията, която господарят им бил дал. Каква нужда има господарят ни от тази кула, предвид на това, че сме в мирно време? – казали те (вж. У. и З. 101:48). Отначало те си задавали тези въпроси на ум, a след това заразили с въпросите си умовете и на другите. Първо се появили въпросите. Второ, те започнали да си правят заключения и да си намират извинения, за да не направят това, което им било казано. Те казали: Не можеше ли тези пари да се дадат на банкерите? Защото от тези неща няма нужда(вж. У. и З. 101:49). Така, те си намираха извинение за непослушанието си. Третата стъпка последвала неизбежно: ленивост при изпълнение на заповедите на господаря. Притчата казва . . . станаха много лениви и не се вслушваха в заповедите на господаря си (вж. У. и З. 101:50). Така почвата била подготвена за бедата. Бог е благословил Своите деца с пророци, за да ги обучават в Неговите пътища и да ги подготвят за вечен живот. Пътищата на Бог не се разбират лесно от човека. „Защото Моите помисли не са като вашите помисли, нито вашите пътища като Моите пътища, казва Господ” (Исаия 55:8). Послушанието е от съществено значение, за да стигнем до благословиите на Господ, дори ако не сме разбрали целта на заповедта. Противникът ни нашепва измамни покани, за да роптаем и така да унищожим силата, която идва от послушанието. Модел за роптаене може да бъде видян ясно в следващата история за децата Израилеви: Господ обещал на децата Израилеви, че Той ще изпрати един ангел, който ще отблъсне ханаанците, така че Израилтяните да могат да наследят замя на мляко и мед. (вж. Изход 33:1-3) Когато Израил достигнал границите на Ханаан, Моисей изпратил съгледвачи в околността и когато се върнали, съобщили, че армията на Ханаан била силна и предположили, че Ханаан бил по-силен от Израел. Тогава започнали да роптаят. Те се усъмнили в заповедта, дадена чрез Моисей, техния жив пророк. Изказали съмненията си и на останалите. Как може Израил да победи исполините от Ханаан, когато се сравнявали със скакалци? (вж. Числа 13:31–33). Съмнението преминало в правенето на заключения и извинения. Те твърдели, че се страхували за своите съпруги и децата. „Не щеше ли да ни е по-добре да се върнем в Египет” заявили те (вж.Числа 14:2–3). Роптаенето се превърнало в непослушание, когато израилтяните търсели да назначат началник, който да ги отведе обратно в Египет (вж. Числа 14:4). Те просто отказали да следват живия пророк. Заради роптаенето им Господ ги освободил от обещаната благословия (че Той ще унищожи Ханаанците и ще им даде обетованата земя). Вместо това, Той изпратил израилтяните да се лутат в пустинята в продължение на 40 години. Подобен модел на роптаене се наблюдава и в семейството на Лехий. Когато пророкът Лехий изпратил синовете си до Ерусалим, за да вземат плочите от пиринч, те срещнали много съпротива. Първо Ламан бил изгонен от къщата на Лаван, само защото попитал за плочите. След като синовете на Лехий се опитали да платят за плочите със злато и сребро, Лаван искал да им отнеме живота и конфискувал имотите им. Братята се сгушили в кухината на една скала, за да обмислят положението. Ламан и Лемуил роптаели. То започнало, както обикновено, със задаване на въпроси: „Как е възможно Господ да предаде Лаван в ръцете ни?”, казвали те (1 Нефи 3:31). Следващото извинение: „Ето, той е могъщ човек и може да командва петдесет, да, пък дори може да убие петдесет, тогава защо не и нас?” (1 Нефи 3:31). Накрая те станали лениви. Изпълнени с гняв, възмущение и извинения, Ламан и Лемуил чакали до стените на Ерусалим, докато верният Нефи изпълнил делото на Господ (1 Нефи 4:3–5). Господ е говорил срещу такава отношение и в наши дни: Но този, който не върши съвсем нищо, докато не му е заповядано, и приема заповед с колебливо сърце, и я спазва с ленивост, същият е осъден (вж. У. и З. 58:29). Ние подкрепяме с вдигната ръка нашите живи пророци. Ние се радваме на привилегията да чуем откровенията на Бог в наши дни от нашите живи пророци. Какво правим, когато ги чуем? Следваме ли точно инструкциите на нашите живи пророци или роптаем? По-лесно ли е в наши дни да следваме един жив пророк, отколкото е било в дните на Моисей или Нефи? Щяха ли и днес да роптаят онези, които роптаеха срещу Моисей и Нефи? Същите въпроси могат да бъдат зададени и за нашите дни. Тези, които роптаят днес, биха роптали, както Ламан и Лемуил или чедата Израилеви, против пророка от онова време, със същите катастрофални последици. Най-простата инструкция може да разкрие склонността към роптаене. Веднъж присъствах на едно събрание, където председателстващото ръководство прикани събралите се членове да се преместят по-напред в стаятазалата за събраниея. Малцина се преместиха. Повечето останаха по местата си. Защо не се преместиха? Сигурен съм, че е имало такива, които са се чудели, защо трябва да напускат удобните си места. „Защо трябва да го правя?” Този въпрос, без съмнение, е бързо последван от извинение и правене на заключение, за това дали има значение, дали ще си сменят мястото или не. И вярвам, че е последвал момент на раздразнение от отправената молба на председателстващото ръководство. Последната стъпка, очевидна за всички, които наблюдавали, била леност в отговора им. Малцина се преместили. Това малко нешо ли е било? Да. Но то отразило повече дълбоката липса на желание да се вслушат. Това придало дух на непослушание. Това не е малко нещо. Скоро бях на църковно събрание в Западна Африка, когато един свещенически ръководител подкани братята да заемат първите три реда в залата за събрания. Почти веднага всеки мъж стана и смени мястото си според инструкцията. Нещо малко нали? Да. Но това показва тяхната готовност да се подчиняват. Това не е малко нещо. Аз ви приканвам да се съсредоточите върху заповедите на живите пророци, които ви притесняват най-много. Задавате ли си въпроса дали заповедта важи за вас? Намирате ли си готови „извинения” защо сега не можете да изпълните заповедта? Чувствате ли се разочаровани или раздразнени от тези, които ви напомнят за заповедта? Лениви ли сте при нейното изпълнение? Пазете се от заблудата на противника. Пазете се от роптаене. Един щастлив родител изживява тази специална радост, която идва с доброволното послушание на неговото дете. Не е ли същото с Бог? Отчасти мога да разбера колко радостен трябва да бъде Господ, когато Неговите служители се подчиняват, без да роптаят. Наскоро, заедно с моята скъпа съпруга, участвахме в събрание, по време на което нашите отговорности щяха да ни бъдат разяснени. По това време нямахме представа какво щеше да бъде нашето назначение или къде щяхме да служим. Насаме ми беше казано, че ще бъдем призовани да служим в Западна Африка. Бях изненадан и възхитен от призованието, но през ума ми преминаваха мисли, които неминуемо щяха да възникнат и в ума на моята спътница в продължение на 39 години. Как щеше тя да приеме това назначение? Знаех, че тя щеше да се съгласи да отиде. През всичките ни години заедно, тя никога не беше отхвърляла призование от Господ. Но какви щяха да бъдат чувствата в нейното сърце? Когато седнах до нея, тя разбра по очите ми, че знаех за назначението ни. Тя каза: „Е, къде е?” Просто отговорих: „Африка”. Нейните очи се развеселиха и тя каза радостно: „Не е ли чудесно!”. Радостта ми беше пълна. По същия начн трябва да се чувства и нашият Отец, когато следваме живите пророци, със сърца, изпълнени с желание. Свидетелствам, че Исус Христос живее. Той говори на пророците в наши дни. Нека следваме нашите живи пророци, без да роптаем, моля се за това, в името на Исус Христос. Амин.