Мостове и вечни спомени Старейшина Денис Б. Нюншуондер От Седемдесетте Генеологията, семейните истории, историческите разкази и традициите . . . създават мост между миналото и бъдещето и свързват поколенията, така както нищо друго не би могло. Братя и сестри, всяко семейство има спомени. Семействата събират мебели, книги, порцеланови сервизи и други ценни вещи. Тези прекрасни предмети ни напомнят за любими същества, които вече са си отишли и ни карат да си мислим за тези, които все още не са се родили. Те създават мостове между отминалите и бъдещи семейства. Всяко семейство, обаче, има и други много по-ценни спомени. Става въпрос за генеология, семейни истории, разкази и традиции. Тези вечни спомени също така създават мост между миналото и бъдещето и свързват отделните поколения по начин, по който никоя друга вещ не би могла. Бих искал да споделя няколко мисли относно семейната история, мостовете и вечните спомени. Семейната история създава мостове между поколенията, мостове към активност в Църквата и мостове към храма. Първо, семейната история строи мостове между поколенията в нашите семейства. Мостовете между поколенията не се строят случайно. Всеки член на тази Църква има личната отговорност да бъде вечен архитект на този мост за своето собствено семейство. По време на едно от семейните ни събирания миналата Коледа, наблюдавах баща си, който е на 89 години и най-големият ми внук, Ашлин, който е на четири и половина години. Те разговаряха, смееха се и се забавляваха заедно. В този момент осъзнах горчивата и сладка истина, че Ашлин щеше да запази прекрасни спомени за моя баща, независимо че голяма част от тях щяха да избледнеят с времето. Той, обаче, нямаше да има никакъв спомен за моята майка, която беше починала преди да се роди. Нито едно от децата ми нямаше спомени за моите родители. Ако искам децата и внуците ми да си спомнят за хората, които са все още в спомените ми, аз ще трябва да построя мост между тях. Аз самият съм връзката между тези поколения, които са преди и след мен. Моя е отговорността да ги свържа, така че сърцата им да се съединят в единството на любовта и уважението, дори и никога да не са се познавали лично. Моите внуци няма да знаят нищо за своята семейна история, ако не направя нищо, за да я запазя за тях. Работата по това да бъдат събирани и споделяни вечни семейни спомени е лична отговорност. Нещата, които не запиша по някакъв начин, ще бъдат загубени със смъртта ми; и децата и внуците ми никога няма да имат спомените, които не съм им предал. Животът, който не е бил документиран, ще бъде загубен след едно или две поколения, когато вече никой няма да си спомня за него. Каква трагедия ще бъде това за историята на семейството. Знанието за нашите предци, което се съдържа в истории, биографии и семейни традиции, ни оформя като хора и създава в нас ценности, които ни напътстват и дават смисъл на живота ни. Преди няколко години аз се срещнах с управителя на един руски православен манастир, запален генеалогист. Той ми показа томове с проучванията на своето собствено семейство. Каза ми, че една от ценностите на генеалогиста, може би основната, е установяването на семейни традиции и тяхното предаване на младите поколения. „Познаването на тези традиции и семейната история,“ каза той, „сплотява поколенията.“ После той ми каза: „Ако човек знае, че произхожда от честни прадеди, той чувства, че негово задължение и въпрос на чест е да бъде такъв. Човек не може да бъде нечестен, без да предаде всички членове на своето семейство.“1 Ако вие сте едни от първите членове във вашето семейство, прегърнали Евангелието, постройте мостове, като записвате събитията във вашия живот и думи, с които да окуражавате своите потомци. През 1892 г. сестрите от Обществото за взаимопомощ в кола Колоб в Спрингисвилд, Юта написали писмо до своите деца и го запечатали в капсула на времето, за да бъде отворено на 17 март 1942 г., когато щяла да се чества стогодишнината на Обществото за взаимопомощ. След като записала накратко генеологията на своето семейство, като достигнала до тези негови членове, които първи се били присъединили към Църквата, Мария Катрин Бойър написала следното на двете си деца: „Скъпи деца, когато четете това, вашите родители, дядовци и баби ще спят в тихата гробница. Тези ръце, които така усилено и с такава любов са се трудили за вас, вече няма да работят и тези очи, които с любов и възхищение са се взирали в невинните ви личица, повече няма да виждат, докато не се срещнем отново в небесата. Скъпи деца . . . нека сърцата ви бъдат обвързани в братска и сестринска любов. . . . Вършете добро на ближните си, следвайте съветите на своята съвест, молете Бог да ви даде сили да устоите на изкушенията да вършите зло и направете така, че за вас да казват: ‚че светът е станал по-добър, защото вие сте живели в него.‘ Спазвайте заповедите Божии. Дано пътеките ви в живота бъдат покрити с цветя и нека винаги по всяко време да вършите добро. Дано никога не се сблъскате с врагове. Дано Духът и благословиите Божии ви съпътстват непрекъснато. За всичко това се моли вашата майка. В писмото ще сложа снимки на нашето семейство. Довиждане, скъпи мои деца, докато се срещнем отново.“2 Тези нежни и красиви думи днес свързват шест проколения от вярващи семейства. Проучванията на семейната история и извършването на храмова работа имат голяма сила, която се крие в божественото обещание, което се съдържа в Светите писания, че чрез тях сърцата на бащите ще се обърнат към децата, а сърцата на децата ще се обърнат към техните бащи.3 Удроу Уилсън казал: „Нация, която не помни какво е било вчера, не знае какво е днес, нито пък какво иска да постигне. Ние безуспешно се опитваме да направим нещо, ако не знаем от къде сме дошли или към какво сме се насочили.“4 Това също се отнася и за семейството: Семейство, „което не помни какво е било вчера, не знае какво е днес нито какво се опитва да постигне. Ние безуспешно се опитваме да направим нещо, ако не знаем от къде идваме или на къде сме се насочили.“ Второ, семейната история строи мостове към активно участие в Църквата. Работата по семейната история усилва както новопокръстените, така и старите членове на Църквата. Изследването на семейната история и подготовката на имената за храма ще има най-голямо значение във връзка със задържането на новите членове. Вярата и доверието нарастват, когато членовете на семейството се включат заедно в извършването на спасителните обреди на Евангелието. По време на една колова конференция неотдавна се запознах с Джон и Кармен Дей, които наскоро били кръстени. Те ми казаха, че вече били подготвили имена с членове на семейството и планирали да влезнат в храма възможно най-скоро. Каква е връзката между семейната история и задържането на нови членове? Един нов член на Църквата може бързо да бъде запознат със семейната история и работата в храма от мисионери, приятели, съседи и свещенически ръководители и ръководители на помощни организации. Участието в храмови обреди в крайна сметка стои в центъра на нашия опит в Евангелието. Не се изисква официално призование, за да се участва в обредите на Евангелието. Наскоро четох статия в Improvement Era от август 1940 г. Цитирам: „На миналогодишната конференция през април, д-р. Джон А. Уидтсоу от Съвета на дванадесетте запитал президентите на мисии в Църквата благодарение на коя конкретна част на Евангелието в тяхната мисия се намират най-много нови приятели, привличат се проучватели и се кръщават нови членове. Президент Франк Евънс от Мисията на източните щати, разсъждавайки върху този въпрос, заключил, че това трябва да е генеалогията и свързаните с нея евангелски обреди и вярвания. Те са от най-голямо значения в неговата мисия. . . . “5 Едно по-ново изследване в Църквата разкрива, че съществен фактор за задържането на новите членове е те от рано да започнат да откриват и да подготвят имена на членове на семейството си и да участват като техни пълномощници при извършването на кръщения. Първото президентство и Кворумът на дванадесетте апостоли са насърчавали едно много по-широко използване на центровете по семейна история за задържането на новопокръстените членове и за активирането на тези, които са престанали да бъдат достатъчно активни в Църквата. Свещеническите ръководители, мисионерите и ръководителите на центровете по семейна история играят важна роля за тяхното по-широко използване. Трето, центровете за семейна история построяват мостове към храма. Работата по семейната история ни отвежда в храма. Семейната история и храмовата работа са едно и също нещо. Думите „семейна история“ сигурно никога няма да бъдат изречени, без към тях да бъде прикрепена и думата „храм“. Изследването на семейната история трябва да бъде първостепенен източник на имена за храмовите обреди, а храмовите обреди са най-важната причина за извършването на семейни проучвания. Президент Гордън Б. Хинкли е казал: „Всичките ни огромни усилия, свързани със семейната история, са насочени към храмовата работа. Те нямат друга цел.“ Проучването на семейната история създава емоционалния мост между поколенията. Храмовите обреди създават моста на свещеничествота. Чрез храмовите обреди свещеничеството потвърждава връзките, които вече съществуват в нашите сърца. Майка Тереза казала, че „самотата и чувството, че си излишен, е най-ужасната бедност.“ Мисълта, че тази бедност на самотата, чувството, че сме нежелани и отделени от любимите ни хора, може да се разпростре и след този живот, е наистина тъжна. Семейната история и храмовата работа ни обещават вечната връзка, родена от любовта и обредите на свещеничеството. Братя и сетри, семейната история и храмовата работа са вечните семейни спомени, които изграждат мостове. Те изграждат мостове между поколенията на нашите семейства, мостове към активно участие в Църквата и мостове към храма. Желанието ми е всички ние да осъзнаем великите спомени, които сме получили от нашите предшественици и собствената си отговорност да ги предадем на бъдещите поколения. В името на Исус Христос, амин. БЕЛЕЖКИ 1. Денис Б. Нюншуондер, личен дневник, 14 август 1975 г. 2. Мария Катрин Бойър, писмо до нейните две деца Ирена Б. Менденхол и Ричард Лавел Менденхол, мл. 3. Вж. Малахия 4:5-6. 4. Цитирано в The Rebirth of America, (1986), 12. 5. Improvement Era, август 1940 г., 495. 6. В Conference Report, април 1998 г., стр. 115-16; или Ensign, май 1998 г., стр. 88. 7. Цитирано в Church News, 20 юни 1998 г., стр. 2.