Старейшина Нийл А. Максуел
От Кворума на дванадесетте апостоли
Истинската надежда е нещо повече от желателно размишление. Тя не пречи на нашата духовност, напротив, стимулира я.
Братя и сестри, много съм благодарен да бъда с вас днес. Темето ми лъщи, но не защото фризьорът ми се е престарал с подстригавнето. По-скоро това е резултат от многобройните медицински процедури, които ми бяха направени и благодарение на които отново си върнах прическата от миналата конференция, на която също бях плешив - междувременно косата ми бе поотраснала.
Не преставам да съм благодарен, и то най-вече на Господ, след което на моята специална съпруга и семейство, на моите специални лекари и медицински сестри и на моите многобройни приятели и членове, които се молят за мен.
Поради различни причини, братя и сестри, нашето съвременно общество изглежда като че ли се бори, за да има надежда. Причините, които водят до това положение и последиците от него се преплитат неуловимо, така че трудно могат да бъдат разграничени едни от други.
Ние всекидневно използваме думата „надежда“ - „надяваме се“, че ще пристигнем на определено място в определено време. „Надяваме се“, че световната икономика ще се подобри. Надяваме се, че ще ни посети любим човек. Тези примери илюстрират нашите надежди, които макар и искрени, се отнасят до неща, които непосредствено ни предстоят.
Разочарованията в живота твърде често изникват от дебрите на нашите неосъществени непосредствени надежди. Ето защо няма да говоря за тях, а за жизненоважната нужда от вечна надежда.
Вечната надежда е нещо различно. Тя е непосредствено свързана с Исус и с благословиите на Неговото велико Помирение, благословии, които носят всеобщото възкресение и скъпоценната възможност да се освободим чрез покаяние, за да получим това, което писанията наричат „съвършена, светла надежда“ (2 Нефи 31:20).
Морони потвърдил следното: „И за какво ще се надявате? Ето аз ви казвам, че ще имате надежда чрез изкуплението на Христа“ (Морони 7:40-41; вж. също Алма 27:28). Истинската надежда, следователно, не се отнася до неща, които са кратковременни, а до неща, които са безсмъртни и вечни!
Не е чудно, че „надеждата“ се преплита и с други евангелски учения, особено с тези за вярата и покаянието.
Точно както съмнението, отчаянието и бездушието вървят заедно, същото се отнася за вярата, надеждата и търпението. Последните качества, при все това, трябва да бъдат внимателно и постоянно подхранвани, докато съмненията и отчаянието, подобно на плевелите, имат нужда само от малко насърчение, за да се намножат и разпространят. Уви, отчаянието е нещо толкова естествено за природния човек!
Търпението ни позволява да се справяме по-сполучливо с различните житейски предизвикателства.
Вярата и надеждата често се преплитат и често ни е трудно да ги разграничим ясно една от друга. Независимо от това, вечните неща, на които се надяваме, са безспорно истински. (Етер 12:4; вж. също Римляните 8:24; Евреите 11:1; Алма 32:21). В ученията, които сме получили чрез Възстановяването на Евангелието, надеждата наподобява вярата, но е по-всеобхватна от нея. Вярата от своя страна представлява „непоколебима увереност в ония неща, за които се надяваме“ и доказателство за „неща, които не се виждат“ (Преводът на Джозеф Смит на Библията, Евреите 11:1; вж. също Етер 12:6). Следователно надеждата понякога се доближава до настоящите измерения на вярата, но тя винаги се излъчва от Исус.
Не е чудно, че душите могат да бъдат развълнувани и приповдигнати от „излъчването“ на истинската надежда, нещо, което никоя музика не може да направи. Дори ако няколко души проспят или изоставят „живата надежда“, тя пак ще бъде там, „и ще ни се усмихва щастливо“ (За пророка ни славим Те, о, Боже; Химни и детски песни стр. 36; вж. също 1 Петрово 1:3). Надеждата накарала обезсърчените апостоли да се забързат, изпълнени с очакване, към празната гробница (вж. Марка 16:1-8; Лука 24:8-12). Надеждата помогнала на пророка да види спасителния дъжд в един далечен облак, който не изглеждал по-голям от човешка ръка (вж. 3 Книга на царете 18:41-46).
Подобна вечна надежда е „котва за душата“ и може да бъде задържана посредством дара на Светия Дух и вярата в Христос (Евреите 6:19; вж. също Алма 25:16; Етер 12:9). От друга страна, ако не възприемаме живота от позицията на безсмъртието, не само вярата ни, но и чувството ни за отговорност могат да намалеят (вж. 1 Коринтяните 5:19; Алма 30:18).
Признавам, че човешката история съдържа примери за много хора, които са изживели с достойнство живота си, без да изпитат някакви дълбоки религиозни чувства, но които, макар и несъзнателно, са почувствали „Христовата светлина“, която в определена степен огрява живота на всеки човек (вж. Учение и завети 84:46; Морони 7:16, 18; Йоана 1:9). Други хора имат ясно осъзнати духовни преживявания, които ги поддържат в живота и за които ние ги приветстваме.
Тъй като непосредствените ни надежди са толкова уязвими към иронията и обратите на съдбата, ние губим вяра в смисъла на съществуванието и отчаянието в света нараства. Грубият цинизъм опорочава политиката. Много хора се чувстват подтиснати и от други източници на безпокойство, които се натрупват в обществото.
Дори тези хора, които се чувстват духовно защитени, могат да усетят студения полъх във въздуха. Безприкословното възвеличаване на светското начало за сметка на религиозното, предизвиква някои от тези студени тръпки, тъй като мнозина се поддадоха на това, което сенатор Патрик Мойнихан нарича „различие от общоприетото“ (The American Scholar, Winter 1993, 17). Много отчаяние идва от беззаконието, такова, каквото го определя Бог (вж. Морони 10:22).
В света има толкова много отчаяние, неудовлетвореност и противоречия. Не е чудно, че последвалата загуба на надежда почти неизменно води след себе си егоизма, който кара хората да се примирят с факта, че не могат да сторят нищо и да се отдадат на желанието да си доставят удоволствия.
Павел забелязал, че когато надеждата изчезне, хората се отдават на ядене и пиене, като си казват: „Нека ядем и пием, защото утре ще умрем“. Те с ирония заключават, че „когато човек умре, идва краят на всичко“ (1 Коринтяните 15:32; Алма 30:18).
Колкото и да се оплаквам от надвисналите бури, признавам, че в тях има и положителен момент. Тези събития ще ни помогнат да насочим вниманието си към по-висшите пътища на Бог и към Неговото царство, което ще „бъде ярко като слънцето и ясно като луната“ (Учение и завети 105:31).
Отделните хора и народи ще продължат да избират нещата, които им са угодни. Те обаче, не могат да променят крайните последствия от техните желания.
Ето защо, в това забързано готово за жътва време, нека не се учудваме, че плевелите са повече от когато и да било преди. В това време, когато народите се чувстват объркани, ще задухат спасителни ветрове: „Тъй като царството на дявола трябва да се разклати и тези, които принадлежат към него трябва да бъдат подтикнати към покаяние (2 Нефи 28:19).
Ние наистина ще бъдем „подтикнати към покаяние“, въпреки че в момента можем само да гадаем как точно ще стане това.
Междувременно хората, които имат вечната надежда, приемат за истина този лаконичен стих: „всички неща ще станат, когато им дойде времето“ (Учение и завети 64:32).
Ето защо за нас ще е добре да помислим за това какво място заема „надеждата“ в нашия земен живот, в който на мнозина, Божиите заповеди изглеждат маловажни. Предполагам, че е вярно това, което казват писанията, че хората „често желаят неща, които не са правилни“ (Мосия 29:26). Когато нещата станат такива и в обществените отношения настъпят сериозни промени, тогава ще дойде присъдата на Бог (Мосия 29:26, 27). Само ако приемем Божиите откровения, ще получим необходимите напътствия и корекции в курса, който сме поели, в резултат на което в крайна сметка ще получим „светла надежда“ (2 Нефи 31:20).
Истинската надежда ни кара „да участваме активно“ в добри каузи, дори когато изглеждат обречени на провал на бойното поле на смъртността (вж. Учение и завети 58:27). По този начин истинската надежда е нещо повече от желателно размишление. Тя не пречи на нашата духовност, напротив, стимулира я. Надеждата е трезва, а не празноглава, ентусиазирана, без да е наивна, и приятно стабилна, без да е самодоволна. Надеждата е реалистично очакване, което се превръща в решителност .. Не само да се преодолеят трудностите, но нещо повече, да „ги издържим . . . по-най-добрия начин“, да издържим докрай. (Учение и завети 121:8).
Отличаваща се със своята „жизненост“ при други обстоятелства, надеждата ни подкрепя безмълвно по време на погребения. Сълзите ни продължават да текат, но не от отчаяние. Това са по-скоро сълзи на най-висша благодарност към починалия, предизвикана от болезнената раздяла. Сълзите от раздялата не след дълго ще се променят в сълзи на славно очакване.
Истинската надежда вдъхновява тихи християнски служби, а не бляскави излияния на публичен фанатизъм. Финли Питър Дюн отбелязал следното: „Фанатикът е човек, който прави това, което според него би направил Господ при същите обстоятелства. . . . „ (цитирано в The Third - And Possibly the Best - 637 Best Things Anybody Ever Said, comp. Robert Byrne [1986], #549).
Наистина, когато се безпокоим ненужно, ние намекваме, че знаем кое е най-доброто за нас по-добре от Бог. Не е ли странно, че ние, които носим ръчни часовници, се опитваме да даваме съвети на Него, който има на свое разположение космически часовници и календари?
Тъй като Бог иска да се върнем у дома, след като сме станали по-подобни на Него и на Неговия Син, Той задължително ни показва нашите слабости, като част от този процес на развитие. Ето защо, ако имаме вечната надежда, ние ще се подчиним, защото с Неговата помощ, тези слабости могат да се превърнат в наши силни страни (Етер 12:27).
Това не е лесно, тъй като нашите слабости непрекъснато ни биват показвани при различните житейски обстоятелства. Това, обаче, е начинът да „дойдем при Христос“, както и жизненоважна, дори мъчителна, част от Божия план за щастието. Старейшина Хенри Б. Айринг мъдро е отбелязал: „Ако искате повече слава отколкото напътствия, няма да получите нито едното, нито другото.“ („To Choose And Keep a Mentor“, Address Delivered at the 1993 Annual University Conference, Brigham Young University, [1993], 42).
Като живеем с надежда, ще можем бързо и уверено да напредваме от мястото, на което сме били вчера и дори да извличаме допълнителна надежда от собствения си житейски опит. Павел описал как „скръбта произвежда твърдост, а твърдостта изпитана правда; а изпитаната правда надежда“ (Римляните 5:3-4). Ето защо ние с право пеем за Бог следното: „Изпитахме Го в отминалите дни“ (Hymns, 1985, #19).
Признавам, че хората с истинска надежда също понякога виждат как нещата в живота им тотално се объркват. При все това, „окото на вярата“, дори и в променените обстоятелства съзира божествен замисъл и цел (вж. Алма 5:15).
Семействата на хората с искрена надежда, например, макар и заобиколени от разрухата на света, успяват да останат силни и щастливи. Те отговарят уверено, така както отговорил, Исус Навиев: „но аз и моят дом ще служим Господу . . . „ (Исус Навиев 24:15).
Може би няма да успеем да поправим целия свят, но можем да поправим нещата, които не вървят в собственото ни семейство. Толкиен ни напомня следното:
„. . .Не е наша работа да оправим всички неща по света, но трябва да направим всичко възможно през годините, които са ни определени, за да изкореним злото от тази негова част, в която живеем, за да могат хората след нас да живеят и да работят в едно почтено общество. Нямаме власт да определяме обстоятелствата, при които ще живеят те (The Return of the King [1965], 190).
Ето защо, братя и сестри, в малката част на света, която обитаваме, можем да завещаем „на нашите потомци едно почтено общество, в което да живеят и да работят!“. Следователно не само милосърдието, но и надеждата се ражда в дома.
Независимо какви са нашите конкретни отговорности, ние можем да изпълним съвета на Павел „с надежда да орем“, без да поглеждаме назад, отказвайки да превърнем утрешния ден в заложник на вчерашния (1 Коринтяни 9:10).
Истинската, вечна надежда ни помага да се отнасяме към околните с повече любов, дори когато любовта на мнозина охладнява (Матея 24:12). Ние трябва да бъдем по-свети, дори когато светът тъне в беззаконие, по-вежливи и спокойни в едно грубо и жестоко общество и да бъдем силни, дори когато сърцата на другите не оправдават доверието ни (вж. Морони 10:22).
Надеждата може да бъде заразителна, особено когато трябва да бъдем „винаги готови да отговорим, на всекиго, който ни пита за нашата надежда“ (1 Петрово 3:15). Президент Бригъм Йънг каза, че ако не учим околните и не правим добро, „нашият светоглед и чувства ще бъдат ощетени (Deseret News Weekly, 9 May 1855, 68).
Ако търсим определени неща, които да направим като ученици на Христос в мястото, на което живеем, Светият Дух ще ни даде напътствия, защото това е една от функциите, които той изпълнява (вж. 2 Нефи 32:5).
Може би имаме възможност да помогнем на членовете на семейството си, или на своите съседи или просто на някой човек на улицата да възвърнат надеждата, която са загубили. Като помогнем на някое дете да се научи да чете, или на някой възрастен пациент в старчески дом, или просто като изпълним някаква поръчка, ние можем да дадем много на околните. Освен това, не само милосърдието, но и надеждата се раждат в дома. Един обикновен разговор на евангелска тематика също може да вдъхне надежда.
Няма значение, че междувременно светът се е разделил на две части - хора, които са отдадени повече на материалното и са по-склонни на компромис и хора, които се придържат към духовните стойности. Това също е било предречено!
Ето защо, като сме били благословени с надежда, нека ние, като ученици на Христос, помогнем на всички, които по една или друга причина са се отдръпнали от надеждата на Евангелието (вж. Колосяните 1:23).
Както се пее в химна „Елате да се обновим духовно“, по текст на Чарлс Уесли, нашият живот и време бързо и гладко тече и ние минаваме по предначертания ни път. Но всички тези, които са победили „чрез спокойствие, надежда и като са работили с любов“, ще чуят славните думи: „Добри и верни слуго, влез в радостта на Господаря и седни на Моя трон“: (Hymns, [133] # 217).
Нека един ден да можем да се насладим на тези славни мигове, чрез Евангелието на надеждата - в името на нашия Господ и Спасител, Исус Христос, амин.
Previous
