Старейшина Хенри Б. Айринг
От Кворума на дванадесетте апостоли
„Молитвата може да предостави щит, който да предпази [детето], и който родителите толкова много желаят за своите деца.“
Родителите трябва да учат децата си да се молят. Детето се учи едновременно от нещата, които родителите му правят и казват. Дете, което вижда как майка му или баща му преминават през житейските изпитания с гореща молитва към Бога, а след това чува искрено свидетелство, че Той е отвърнал с любов на молитвата, ще запомни тези неща. Когато се изправи пред изпитания, ще бъде подготвено.
Когато детето е далеч от дома и семейството, молитвата може да му предостави щит, който да го предпазва, и който родителите толкова много желаят за своите деца. Раздялата може да бъде тежка, особено, когато родителят и детето знаят, че може да не се видят дълго време. Имах такова преживяване с моя баща. Разделихме се на ъгъла на едно кръстовище в Ню Йорк. Той бе дошъл там заради работата си. Аз заминавах да живея на друго място. И двамата знаехме, че сигурно никога вече няма да се върна отново да живея с родителите си под един и същи покрив.
Беше слънчев ден, около обяд, улиците бяха препълнени с коли и пешеходци. На ъгъла, на който стояхме, имаше светофар, който спираше движението за няколко секунди. Когато стана червено, колите спряха за няколко минути. Тълпата от пешеходци забързано тръгна да пресича улицата в двете посоки, включително по диагонал, завивайки покрай ъгъла.
Бе дошъл моментът да се разделим и аз тръгнах да пресичам. Спрях почти на средата, като хората около мен ме подминаваха забързано. Обърнах се да погледна назад. Вместо да се отдръпне, за да не бъде блъскан от тълпата, баща ми стоеше неподвижно на ъгъла и ме гледаше. Изглеждаше ми самотен и може би малко тъжен. Исках да се върна при него, но знаех, че отново ще стане червено, тъй че се обърнах и побързах да пресека.
Години по-късно аз разговарях с него за този момент. Той ми каза, че съм разбрал погрешно изражението на лицето му. Каза, че не е бил тъжен, а загрижен. Видял, че се об- ръщам назад, като малко и неуверено момче, което търси подкрепа. Каза ми, че през следващите години в съзнанието му имало една мисъл: „Ще бъде ли добре? Научил ли съм го достатъчно? Подготвен ли е за всичко, с което може да се сблъска?“.
В съзнанието му нямало само мисли. От начина, по който той изглеждаше, аз разбрах, че в сърцето му имаше и чувства. Той копнееше да бъда защитен, да бъда в безопасност. Бях чувал и усещал този копнеж в неговите молитви, както и в молитвите на майка ми, през всичките години, през които бях живял с тях. Бях се учил от тях и си ги спомнях.
Молитвата извира от сърцето. Бях научен на много повече неща от чисто техническите правила на молитвата. От моите родители и от ученията на Спасителя бях научил, че трябва да се обръщаме към Небесния Отец с почтителния език на молитвата. „Отче наш . . . на небесата. Да се свети Твоето име“ (Матея 6:9). Знаех, че никога не трябва да оскверняваме Неговото свято име - никога. Можете ли да си представите как биха били накърнени молитвите на детето, ако то чува родителите си да оскверняват името на Бог? Такова едно поругаване ще има сериозни последици за децата.
Научил съм, че е важно да благодарим за благословиите и да молим за опрощение. „И прости ни дълговете, както и ние простихме на нашите длъжници“ (Матея 6:12). Учили са ме, че ние искаме нещата, от които се нуждаем, и се молим останалите да бъдат благословени. „Дай ни днес ежедневния хляб“ (Матея 6:11). Знаех, че трябва да подчиним волята си. „Да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля, както на небето, така и на земята“ (Матея 6:10).4 Учили са ме и от личен опит знам, че можем да бъдем предупредени за опасността и да разберем своевременно какво сме сторили, за да разочароваме Бог. „И не ни въвеждай в изкушение, но избави ни от лукавия“ (Матея 6:13).
Научил съм, че трябва винаги да се молим в името на Исус Христос. Едно нещо, обаче, което видях и чух, ме научи, че тези думи са нещо повече от формалност. На стената в спалнята, където лежеше майка ми, която бе прикована на легло в продължение на няколко години преди да умре, имаше снимка на Спасителя. Тя я бе поставила там, тъй като нейният братовчед Самюел О. Бениън й бил разказал следното. Той пътувал с един апостол, който му описал как Спасителят му се явил във видение. Старейшина Бениън й дал тази картина, казвайки, че не е виждал друг портрет, който така добре да изобразява силата на характера на Спасителя. Ето защо тя я постави в рамка и я окачи на стената, така че да може да я вижда от леглото си.
Тя познаваше Спасителя и Го обичаше. Бях научил от нея, че ние не приключваме молитвата си в името на някакъв непознат, когато се обръщаме към нашия Отец. От нещата, които бях наблюдавал в живота й, знаех, че нейното сърце бе отдадено на Спасителя през годините, в които тя бе решила да се труди непрестанно, за да Му служи и да Го радва. Знаех, че предупреждението в следния стих от писанията е истинско:
„Защото как човек може да познава господар, на когото не е служил и който е чужденец за него и е далеч от мислите и намеренията на сърцето му?“ (Мосия 5:13).
Години, след като майка ми и баща ми са си отишли, думите „в името на Исус Христос“ не са нещо случайно за мен, нито когато ги изричам, нито, когато слушам другите да правят това. Ние трябва да Му служим, за да опознаем сърцето на Учителя. Също така, обаче, трябва да се молим Небесният Отец да отговори на молитвите ни не само чрез нашите умове, но и чрез нашите сърца. (Вж. Еремия 31:33, Евреите 8:10, 10:16 и 2 Коринтяните 3:3).
Президент Джордж К. Кенън описал благословията, която получили хора, които се били молили заедно за отговор. Той разказал за едно свое посещение на събрание на свещеничеството, като мнозина от вас може да са присъствали на такива събрания със сърца, които са били подготвени по начина, описан от него със следните думи:
„Трябваше да влезна на събранието със съзнание, изцяло освободено от всякакво влияние, което би ми попречило да изпитам Божия Дух върху себе си. Трябваше да влезна с дух на молитва, молейки Бог да напише върху сърцето ми Своята воля, а не моята, без предварително да съм се подготвил и решил да преследвам целите си, независимо от мнението на останалите. Ако аз и всички останали успеехме да постигнем този дух, тогава ние щяхме да изпитаме Духа Божи в съзнанието си, и решенията, които щяхме да вземем, щяха да са съобразени с Божията воля, която Той щеше да ни разкрие. Ние щяхме да видим светлина в посоката, в която трябваше да поемем, докато посоката, която трябваше да избягваме, щеше да тъне в мрак“ (Deseret Semi-weekly News, 30 септември 1890 г., стр. 2, добавен курсив).
Нашата цел, когато учим децата си, е те да пожелаят Бог да напише върху сърцата им волята Си и с готовност да изпълнят това, което Той ги е помолил. Възможно е нашите деца да имат достатъчно вяра, благодарение на нещата, които са ни видели да правим и на които сме ги учили, за да могат да изпитат поне малко от чувствата, които изпитал Спасителят, когато се молил да има сили да извърши своята безкрайна жертва за нас: „И като пристъпи малко напред, падна на лицето Си и се молеше, казвайки: Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тази чаша; не, обаче, както аз искам, но както Ти искаш“ (Матея 26:39).
Аз съм казвал молитви, на които е било отговорено. Тези отговори бяха най-ясни, когато нещата, които желаех, бяха укротявани от силното желание да узная какво иска Бог. Именно тогава съзнанието долавя отговора на любящия Небесен Отец, произнесен с тих и тънък глас, отговор, който се изписва върху сърцето.
Някои родители си задават и такива въпроси: „Но как да смекча сърцето на моето дете, което е станало голямо и е убедено, че не се нуждае от Бог? Как бих могъл да смекча до такава степен едно сърце, за да може Бог да изпише волята Си върху него?“. Понякога трагедията ще смекчи сърцето. За някои, обаче, дори и тя не е достатъчна.
Има, обаче, една нужда, която и най-закоравелите и горделиви хора не биха могли да посрещнат сами. Те не могат сами да отхвърлят тежестта на греха от раменете си. Дори и най-закоравелите хора се нуждаят от опрощение от Бог. Алма, който бил и любящ баща, учил сина си Кориантон по следния начин: „И сега планът на милостта не може да бъде осъществен, освен ако не бъде извършено единението; затова самият Бог извършва единение за греховете на света, за да осъществи плана на милостта, за да задоволи изискванията на правосъдието, за да може Бог да бъде съвършен, справедлив Бог, а също и милостив Бог“ (Алма 42:15).
Тогава, след като е дал свидетелство за Спасителя и Неговото Единение, бащата изрича своята молитва за смекчаване на сърцето: „О, сине мой, не искам повече да отричаш Божието правосъдие. И не се опитвай и в най-малка степен да се извиняваш за греховете си, отричайки Божието правосъдие; но остави Божието правосъдие и милостта Му, и дълготърпението Му да имат пълна власт над сърцето ти; и нека това те сниши до земята в смирение“ (Алма 42:30).
Алма знаел, нещо, което можем да знаем и ние, че свидетелството за Исус Христос и Неговото разпятие в най-голяма степен ще може да накара сина му да осъзнае необходимостта от помощта, която Бог би могъл да му даде. Молитвите на тези, чиито сърца са смекчени от това изумително чувство на потребност от пречистване, получават своя отговор.
Когато учим тези, които обичаме, че ние сме духовни деца, които временно са отделени от един любящ Небесен Отец, ние открехваме вратата на молитвата за тях.
Живели сме в Неговото присъствие, преди да дойдем тук, за да бъдем изпитани. Познавали сме лицето Му и Той ни е познавал. Също както моят земен баща ме наблюдаваше как се отдалечавам, нашият Отец в небесата ни е гледал как поемаме към смъртността.
Неговият Възлюбен Син Йехова напуснал тези прекрасни палати, за да слезе в света, за да изстрада всичко, което е трябвало да изстрадаме ние и да заплати цената за всички грехове, които ще извършим. Той ни е предоставил единствения начин да се върнем отново у дома при нашия Небесен Отец и при Него. Ако Светият Дух би могъл да ни каже дори и само това кои сме, ние и нашите деца щяхме да изпитаме това, което е изпитал Енос.
„И душата ми зажадува; и аз коленичих пред Моя създател и Го призовах в усърдна молитва и жалба за моята собствена душа; и аз Го призовавах през целия ден; да, и когато падна нощта, аз още издигах гласа си, та да стигне небесата.
И тогава дойде глас към мене, казвайки: Еносе, греховете ти са опростени и ти ще бъдеш благословен“ (Енос 1:4-5).
Аз мога да ви обещая, че няма по-голяма радост от тази, която бихте изпитали, ако детето ви се помоли в момент на нужда и получи отговор. Някой ден децата ви ще се отделят от вас и вие ще копнеете да се съберете отново с тях. Любящият Небесен Отец знае, че този копнеж ще продължи вечно, освен ако не се обединим като семейство, заедно с Него и Неговия Син. Той разбира, че всички Негови деца се нуждаят от тази благословия. За да я намерят, те трябва да помолят Бог за това, без да се съмняват, така както е направило момчето Джозеф.
През онзи ден в Ню Йорк моят баща бе загрижен, защото той знаеше, така както е знаела и майка ми, че единствената истинска трагедия ще бъде, ако останем разделени завинаги. Ето защо те ме научиха да се моля. Те знаеха че ще бъдем завинаги заедно само с Божията помощ и с уверението, което Той ни е дал. Те най-добре учиха за молитвата чрез личен пример, нещо, което трябва да направите и вие.
В следобеда, когато почина майка ми, от болницата си отидохме у дома. За малко останахме безмълвни в затъмнената стая. Татко се извини и отиде в спалнята си. Нямаше го няколко минути. Когато се върна във всекидневната, на лицето му имаше усмивка. Той каза, че се е тревожил за майка. През времето, докато събирал вещите й от болничната стая и благодарял на персонала за това, че са били така добри към нея, той си помислил как тя ще бъде в света на духовете минути след смъртта си. Страхувал се, че ще бъде самотна, ако там не я чака никой.
Той отишъл в стаята си, за да помоли Небесния Отец да намери някой, който да посрещне Милдред, неговата съпруга и моя майка. Той каза, че в отговор на молитвата му му било казано, че майка му е посрещнала неговата любима. Аз също се усмихнах при тези думи. Баба Айъринг не беше много висока. Ясно си я спомнях как бърза през тълпата, как късите й крака се движат бързо, за да изпълни мисията си и да посрещне майка ми.
Със сигурност в този момент татко не бе имал за цел да ме учи за молитвата, но той направи именно това. Не си спомням баща ми или майка ми да са ми изнасяли проповед на тази тема. Те се молиха в трудни и в хубави моменти. В действителност те разказваха за това колко добър, колко могъщ и близък им е бил Бог. Повечето молитви, които чух, бяха за нещата, които ни бяха необходими, за да останем завинаги заедно. Отговорите, които ще останат записани в сърцето ми, по-често приличаха на уверение, че ние сме на правилния път.
Когато си представих как баба ми бърза да посрещне майка, изпитах радост за тях и копнеж да преживеем същото с моята любима и с нашите деца. Заради този копнеж, ние трябва да учим децата си да се молят.
Свидетелствам, че нашият Небесен Отец отговаря на молитвите на вярващите. Свидетелствам, че благодарение на единението на Исус Христос, можем да имаме вечен живот като семейства, ако почитаме заветите, които са ни били предложени в тази Църква, която Му принадлежи. Свидетелствам за тези неща като Негов служител, в името на Исус Христос, амин.
Previous
