Да се изправим и да бъдем единни Сестра Шери Л. Дю Втори съветник в общото президентство на Обществото за взаимопомощ „Никоя жена не е по-податлив инструмент в ръцете на Господ от Божията жена, която се вълнува от това, което е.“ Когато навършнх 12 години, бях едно сто седемдесет и осем сантиметрово обществено бедствие. Това да се извисявам над приятелите си бе проклятието на моето юношество. Не исках да се откроявам толкова, или поне не по-този начин, което компенсирах, ходейки приведена. В резултат на това, майка ми непрекъснато ме подтикваше: „стой изправена“. Да, но тогава аз не исках да стоя изправена. Сега, обаче, го правя. Всички ние сме били посъветвани да „станем“ (2 Нефи 8:17) и да бъдем свидетели (вж. Мосия 18:9), така че да можем „да бъдем неопетнени пред Бога в последния ден“ (Учение и завети 4:2). Не мога да намеря абсолютно никакво оправдание в писанията за това да стоим приведени в Сион. Вместо това, непрекъснато ни е било казвано да се изправим, да „се вдигнем и да застанем на краката си“ (3Нефи 20:2). Като тийнейджър не разбирах, че моят жребий не е бил да се слея с тълпата. Това се отнася и за вас. Като Божии жени ние трябва да стоим изправени, за да се открояваме от останалата част на света. Само като правим това, можем да се надяваме да намерим радост. Намирането на радост и това да стоиш изправен, не физически, а като посланик на Господ, са две неща, които са свързани помежду си. Наскоро на семейството ми бе напомнено за това по един много трагичен начин. Имам 17 племенници, които са истински източник на радост. Ходили сме да се катерим в планината и да караме велосипеди, постили сме и сме се молили заедно. Наскоро също така плакахме заедно. Преди няколко седмици преживяхме съкрушителна загуба, когато две от децата на моята сестра, Аманда, на 11 години, и Танер, на 15, загинаха при злополука. Тъй като бяхме живели заедно в любов, ние плакахме за загубата на тези, които бяха умрели. (Вж. Учение и завети 42:45.) Нашите приятели от родния ни град плакаха с нас, като повечето от тях не бяха членове, и ние знаехме, че техните сърца може би никога повече няма да бъдат така отворени за истината, както в деня, в който два ковчега бяха положени в нашия параклис в Канзас. Ето защо ние посветихме погребението изцяло на това да свидетелстваме за Христос и за възстановеното Евангелие. По-късно много от хората ни казаха колко са били трогнати от нещата, които са чули и които са изпитали. Някои от тях дори помолиха да научат повече. Ние не знаем сега дали някой, който е бил трогнат от смъртта на нашите деца, ще се присъедини към Църквта. Със сигурност, обаче, знаем, че това да отстояваме нещата, в които вярваме, и да учим на Евангелието приятелите си, които преди никога не бяха изявявали желание да слушат, ни помогна да облекчим болката си и ни донесе радост като семейство. В този свят единствената истинска радост идва от Евангелието - радостта, която се излъчва от Единението, от обредите, които преминават през воала и от Утешителя, който спасява душите ни. Наскоро моята единадесетгодишна племенница, Обри, чийто баща почина преди пет години, била попитана от свой приятел, който не е член, за смъртта на баща й и братовчедите й. Отговорът на Обри бил класически: „Дали не ни е мъчно? Повярвай ми, мъчно ни е, но ние знаем, че отново ще бъдем заедно, тъй че не се притесняваме прекалено много“. Няма съмнение, че ние плакахме много като семейство, но не се притеснявахме толкова, колкото бихме се притеснявали, ако не бяхме усетили съвършеното докосване и изцелителната сила на Исус Христос. Евангелието носи венец, вместо пепел (Исаия 61:3), то е миро на радостта (Евреите 1:9), то е благовестие! Въпреки че децата ни ги няма засега, ние имаме величественото възкресение, което означава, че не сме ги загубили. Какво да кажем, обаче, за децата на нашия Отец, нашите братя и сестри, които са загубени и които са преживели не само физическа, но и духовна смърт? Евангелието на Исус Христос е предназначено за хората. То изисква от нас да оставим деветдесет и деветте овце и да потърсим загубената в пустинята. То изисква от нас да носим тегобите си един другиму, включително и най-тежкото бреме, което може да има човек, а именно да върви през този живот без светлина. Следователно молбата на Господ от последните дни е следната: „Нивата вече е побеляла; настъпил е единадесетият час и за последен път ще призова работниците в Своите лозя . . . Следователно хванете здраво сърповете си и жънете с все сила“ (Учение и завети 33:3, 7). Древните пророци предвидили деня, „когато знанието за Спасителя ще се разпростре над всеки народ, племе, език и люде“ (Мосия 3:20). Този ден е дошъл. Наш ред е да хванем здраво сърповете си да помогнем за реколтата. Това, че сме тук сега не е случайност. В продължение на векове нашият Отец ни е наблюдавал и Той знае, че може да ни има доверие, когато залогът е толкова висок. Ние сме били запазени именно за това време. Трябва да разберем не само кои сме, но кои сме били винаги. Защото ние сме Божии жени, а работата на Божиите жени винаги е била да помагат в изграждането на царството Божие. Когато в доземния живот сме приели плана на нашия Отец, е казал старейшина Джон А. Уидстоу, „ние сме се съгласили точно там и тогава да . . . станем спасители на . . . цялото човешко семейство . . . Изпълнението на плана се е превърнало . . . не само в задача на Отца и на Спасителя, но също така и в наша задача“ (Utah Genealogical and Historical Magazine, октомври 1934 г., стр. 189). Тогава, след като сме били кръстени тук, ние сме подновили своето посвещение към Господ и завета, който сме сключили с Него. Не е чудно, че президент Гордън Б. Хинкли заяви, че „ако светът трябва да бъде спасен, ние трябва да сторим това . . . Няма други хора в историята на света, които да са . . . получили . . . по-отговорна задача от нас . . . и по-добре да се захванем с нея“ (Church Is Really Doing Well, Church News, 3 юли 1999 г., стр.3). Сестри, ние имаме работа, която трябва да свършим. Пророкът Джозеф е възложил на Обществото за взаимопомощ работата по спасяването на души (вж. History of the Church,. 5:25), защото в самата ни природа е да се грижим и да търсим тези, които са се загубили. Нещо повече, президент Спенсър У. Кимбъл изразил съжаление, че в Обществото за взаимопомощ има сила, която все още „не е била напълно използвана за . . . съграждането на Божието царство“ (Relief Society - Its Promise and Potential,“ Ensign, март 1976 г., стр.4). С всички хубави неща, които Обществото за взаимопомощ е сторило в миналото, то все още трябва да помага за развитието на работата от последните дни. Сестри, дошло е времето да освободим силата на праведното щастие, която съществува сред Божиите жени. Дошло е времето да вземем дейно участие в работата за спасяване на душите. Дошло е времето сестрите от Обществото за взаимопомощ да се изправят в подкрепа и заедно с пророка, за да помогнат в изграждането на царството. За нас е дошло времето да се изправим и да бъдем единни. Изправянето започва със собстеното ни обръщане във вярата, защото когато вкусим от „извънредната радост“ на Евангелието (Алма 36:24), ние пожелаваме да го споделим. Храните и завивките, които сме направили, за да облекчим страданието, са прекрасен акт на милосърдие, но повтарям, никоя служба не може да се сравни с това да доведеш някого при Христос. Искате ли да бъдете щастливи? Имам предвид истински щастливи? Тогава подкрепете някой по пътеката, която води към храма и Христос. Най-ефективният начин за споделяне на Евангелието е, като живеем според него. Когато живеем, както следва да живеят последователите на Христос, когато не сме просто добри, но и щастливи да бъдем такива, другите ще бъдат привлечени към нас, защото ние сме „изключителни и различни по един щастлив начин“ , както е пророкувал президент Кимбъл („The Role of Righteous Women“, Ensign, ноември 1979 г., стр. 104). Щастливи заради начина, по който сме избрали да живеем, щастливи, защото не се променяме непрекъснато, за да се вместим в критериите на света, щастливи, защото имаме „дара и силата на Светия Дух“ (1 Нефи 13:37), щастливи да се изправим, така че да се открояваме. Всеки път, когато заздравяваме своите собствени свидетелства или помагаме на някого да стане по-силен, ние съграждаме царството Божие. Всеки път, когато помагаме на новопокръстена сестра, или се сприятеляваме с някоя лутаща се душа, без да я осъждаме, или когато поканим семейства, които не са членове на Църквата, на домашна вечер, или дадем Книгата на Мормон на колега, или заведем някое семейство в храма, или се изправим в защита на скромността и майчинството, или поканим мисионерите в домовете си, или помогнем на някого да открие силата на словото, ние изграждаме царството Божие. Представете си колко се вьзвиси духът на сестра ми, когато тя прочете в дневника на Танер следната бележка, написана непосредствено преди да умре: „Благодаря ви, мамо и татко, че сте ме учили за Христос“. Какво съгражда царството повече от това да отгледаш дете за Господ? С изключение на тези, които служат пълновременна мисия, ние не се нуждаем от табелки с имената или да чукаме на вратите, за да помогнем в изграждането на царството. Въпреки че някои ни описват като зле облечени и доминирани от други, вместо като динамични, сияещи жени, каквито сме, никоя жена не е по-убедителна, с по-голямо влияние за добро, по-податлив инструмент в ръцете на Господ, от Божията жена, която се вълнува да бъде това, което е. Обичам да си мисля за нас като за свято оръжие на Господ. Ако имахме табелки с имена, бих искала на моята да пише: Шери Дю, Божия жена, заета в изграждането на царството на Бог“. Представете си какво ще стане в тази Църква, ако всяка сутрин 4,5 милиона от нас, коленичат и помолят нашия Отец да им каже кого Той би желал да доведат при Него в този ден. След това си представете какво ще стане, ако го направим! Представете си, ако отдадем цялата си енергия и всички заедно се посветим на най-великата служба, тази да доведем нашите братя и сестри при Христос. Представете си какво ще стане, когато мобилизираме сестрите от Обществото за взаимопомощ да се изправят заедно, за да помогнат в изграждането на царството. Ще видим пробуждането и изправянето на един спящ, прегърбен гигант. Тази вечер ви призовавам да се изправите, да хванете своя сърп и да вземете участие в това велико дело с ентусиазъм. Приканвам ви да посветите отново живота си на изграждането на царството. Да се обърнете към някой, който се е лутал. Да вземете някой нов член под крилото си. Да обмислите да служите на мисия заедно със съпруга си. Да търсите и да се молите за възможности да бъдете мисионери. Да предизвикате духовна промяна в нечий живот, и особено в живота на членовете на вашето семейство. Никой от нас не е задължен да достигне до всички хора на света. Какво ще стане, обаче, ако всички протегнем ръка на някого. А след това на някой друг. И така нататък. Президент Хинкли ни е помолил да „се превърнем в огромна армия, изпълнена с ентусиазъм за това дело.“ („Намерете агънцата, хрането овцете, Лиахона, юли 1999, стр.118) Когато направим това, ние ще се превърнем в една от най-могъщите сили за добри дела, които светът някога е виждал. Защото ние, сестрите от Обществото за взаимопомощ, сме Божии жени, а работата на божите жени и на Обществото за взаимопомощ винаги е била да помагат в съграждането на царството на Бог. Вярвам, че ние можем да направим повече, за да помогнем на нашите свещенически ръководители, отколкото сме правели досега. В свещеническия кворум на моя племенник само няколко часа преди да умре, Танер казал следното: „Знаете ли, ако трябва да умра скоро, бих искал погребението ми да бъде като мисионерско изпращане“. Молитвата ми тази вечер е да бъдем достатъчно чисти за своята мисия като жени Божии. Това не е просто една хубава Църква, която проповядва наистина хубави идеи, за да можем да живеем наистина добре. Това е Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни, надарена с Неговата сила и натоварена със задачата да занесе Неговата истина до всички краища на земята. Аз обичам нашия Отец. Обичам и Неговия Син. Дошла съм, за да науча за себе си, че това е тяхното дело и тяхната слава, и че ние сме най-благословените от всички жени, да имаме такава жизненоважна роля в тези неща. Нека издигнем „гласове като звук на тръба“. (Учение и завети 42:6). Нека открием радост, когато се изправим и бъдем единни. И нека „с радост вършим всички неща, които са в наша власт“ (Учение и завети 123:17), а след това да наблюдаваме как ръката Божия разкрива смелия и благороден напредък на Неговото дело, докато „то покрие всяка страна и прозвучи във всяко ухо, докато целта Божия бъде изпълнена и великият Йехова каже, че работата е свършена“ (His-tory of the Church, 4:540). В свещеното и свято име на Исус Христос, амин.