Нашето наследство Старейшина Стивън Б. Овесън От Седемдесетте Какво правим ние, за да сме сигурни, че [нашето] наследство се предава на обичаните ни деца и внуци? Мои братя и сестри‚ колко съм благодарен да бъда тук с вас в този исторически Табернакъл днес. Преди седемдесет и четири години моят дядо Ларс Питър Овесън застанал на този амвон и дал своето свидетелство в качеството си на поканен колов президент от Емъри Каунти‚ Юта. Въпреки че той почина‚ докато аз бях малък‚ дядо ми винаги е бил един от моите герои. Чел съм неговия дневник‚ в който той многократно пише за своята готовност да се отзове на призованията‚ които са му били давани през целия му живот. Той и родителите му се обърнали в Евангелието в Дания‚ имигрирали в тази държава и преминали през долините‚ за да се присъединят към светиите в Юта. Едно от призованията‚ които му били дадени‚ го накарало да остави своята отскорошна млада съпруга за шест месеца‚ за да работи по строежа на храма в Сейнт Джордж. След това оставил отново нея и семейството си‚ за да отслужи двегодишна мисия в родната си Дания. По-късно‚ поради призованията на епископ и колов президент се наложило те да се преместват и да строят нов дом на три пъти. През тези промени той останал благодарен‚ весел и верен на принципите на Евангелието‚ като е оставил огромно наследство от вяра на тези от нас‚ които носят неговото име. Това наследство ми беше предадено от моя баща‚ Мерил М. Овесън - най-малкият от семейство с 13 деца. Той и майка ми‚ Мал Берг Овесън - също от род с традиционно силна вяра‚ били запечатани в храма в Солт Лейк‚ след което се качили на влака и отишли в Орегон‚ за да може баща ми да продължи образованието си. Те живяха заедно повече от 40 години‚ много от които прекарахме в малко фермерско село‚ където бяхме единствените членове на Църквата. Аз дори съм си мислел колко лесно щеше да бъде за родителите ми просто да променят своята вяра и да се присъединят към многото си приятели в християнската църква на селото. Това щеше да направи живота им по-лесен‚ особено през годините на Втората световна война‚ когато продажбата на бензин и гуми за коли в ограничени количества направи невъзможно пътуването на 40 мили от дома до най-близкия клон на Църквата на светиите от последните дни. Вместо това‚ те получиха разрешение да провеждат домашно неделно училище‚ което правеха с вяра всяка седмица през всичките тези години. На него ние споделяхме причастието като семейство. Там брат ми‚ сестрите ми и аз научихме принципите на Евангелието и слушахме историите от Библията и Книгата на Мормон буквално седейки в краката на родителите си. Баща ми - още един от моите герои‚ почина преди няколко години‚ но майка ми‚ сега на 96 години‚ все още посещава своя район всяка седмица и е вдъхновение за всички‚ които я познават. Съпругата ми има подобно наследство в своя род. Колко сме благодарни за това. Знаем‚ че ни е оказано доверието да имаме настоящото си призование отчасти благодарение на верните дела на нашите предшественици. Въпросът е‚ какво правим ние‚ за да сме сигурни‚ че това наследство се предава на нашите обичани деца и внуци? Независимо дали сме наследници на поколения членове на Църквата или сме първо поколение членове във веригата‚ ние имаме отговорността да предаваме на нашите наследници традиции на вяра‚ които да представяме чрез ежедневните си действия. Онези‚ които са новопокръстени членове‚ имат особено голямата възможност да станат пионерите за своите предшественици и за своите наследници. За да изпълним това задължение‚ всички ние трябва да си задаваме някои основни въпроси: Градим ли своя живот като живот‚ изпълнен с честност и лично достойнство? Следваме ли съветите на нашите пророци - тези от миналото и настоящето? Спазваме ли своите завети? Провеждаме ли своите семейни домашни вечери и изучаваме ли писанията‚ като се опитваме да живеем според наставленията‚ които получаваме чрез тях? Подчиняваме ли се на Словото на мъдростта? Щедри ли сме в плащането на десятък и дарения от пост? Постим и молим ли се редовно и с искрени сърца? Вслушваме ли се‚ за да чуем отговорите на нашите молитви и опитваме ли се да следваме подтиците на Духа? Добри съседи и верни приятели ли сме? Помагаме ли да се изгражда царството‚ като почитаме свещеничеството‚ уважаваме призованията си и споделяме Евангелието с другите? Бавно ли се гневим и бързо ли прощаваме? Можем ли честно да кажем‚ че не само се покайваме за грешките си‚ но и се учим от тях? Поставяме ли Спасителя и Неговото Евангелие на първо място в живота си‚ или‚ както е казал някой‚ „ако бъдем обвинени пред съда‚ че сме светии от последните дни‚ ще има ли достатъчно доказателства‚ за да ни признаят за виновни“? Братя и сестри‚ ако не отговаряме спокойно на тези въпроси‚ трябва да започнем още днес да изграждаме живот‚ който ще дава пример на другите‚ за да може тези‚ които най-много обичаме‚ да „виждат добрите [ни] дела и да прославят [нашия] Отец‚ който е на небесата“ (Матея 5:16). Трябва да си призная‚ че в случаите‚ когато стандартите на живота ми не са на нивото на тези на моите предшественици‚ то това е защото позволявам на нещата от света да вземат връх над духовните неща. Научил съм‚ обаче‚ че е възможно да пренасочим своите цели и да ги свържем с вечните ценности. Съпругата ми и аз сме видели как много обърнати във вярата хора в Църквата правят необходимите промени‚ за да могат да концентрират живота си върху Евангелието. Видели сме как стотици млади пълновременни мисионери в Буенос Айрес‚ Аржентина‚ са правили жертвите‚ необходими‚ за да бъдат те истински посветени Господни служители. Всичко‚ което е необходимо‚ е желание‚ послушание‚ посвещение и издържливост. Господ ще направи останалото! Ние сме Негови деца. Той ни обича и познава всеки един по име. Иска да се завърнем в Неговото присъствие и да живеем с Него вечно. Това е великото наследство на Евангелието на Исус Христос. Благодарение на помирителната жертва на нашия Спасител‚ ние имаме уверението за живот след този живот и за възможността да наследим всичко‚ което Отец има. С това знание и наследство‚ „вие трябва да бързате напред с увереност в Христа‚ имайки съвършена светла надежда“ (2 Нефи 31:20). Трябва да следваме съвета на нашия обичан пророк‚ президент Хинкли‚ който неотдавна каза на студентите в колежа Рикс: „Казвам ви с цялата енергия‚ която имам‚ не ставайте слабото звено във веригата на поколенията на вашия род. Вие сте дошли на света с прекрасно наследство. Вие сте наследници на велики мъже и жени . . . Никога не ги разочаровайте. Никога не правете нещо‚ което ще отслаби веригата‚ от която вие сте основна част“ (Scroll‚ 14 септ. 1999г.‚ стр. 20). За мен това означава‚ че трябва да правим всичко‚ което е по силите ни‚ за да сме сигурни‚ че ще предадем на хората‚ които обичаме‚ великото наследство на трайното свидетелство за Евангелието на Исус Христос. Както моят дядо е заявил красноречиво преди 74 години: „Радвам се‚ когато давам свидетелството си за истинността на това дело Господно на света‚ защото знам‚ че то е истинно. Знам‚ че то е предназначено да повдига духа на Божиите деца и да им помага да напредват и се моля Господ да . . . ни помогне да останем верни и посветени‚ за да можем да бъдем доблестни работници в каузата на праведността и да помогнем да се изгради царството на земята“ (Ларс Овесън, в Доклад от конференция, април 1925, 127). Към тези истини добавям моето собствено свидетелство‚ в името на Исус Христос‚ амин.