Като гълъби на нашия прозорец Старейшина Джефри Р. Холанд От кворума на дванадесетте апостоли Нека направим също толкова много с благословиите, които са ни дадени, колкото са направили [нашите предци] въпреки лишенията, които е трябвало да понесат. Нека при изобилието, което имаме, никога да не „забравим Господ“. Старейшина Максуел, ние благодарим на нашия Отец в Небесата, за чудотворното ви призоваване като апостол. Благодарни сме, че оповестяването на вашето свидетелство е продължило и от този прекрасен нов пиедестал. Обичаме ви и се молим за вас. Президент Хинкли, от името на почти 11 милиона членове на Църквата, нека благодарим на Господ за вашето призование. Подробно си спомням работата по изкопа за тази сграда, която вие ръководехте, само преди три години. В молитвата си преди началото на този проект, президент Бойд К. Пакър помоли за безопасност по време на изграждането, красота при завършването и за още една услуга от небесата. Той помоли, президент Хинкли да можете да видите това здание, да председателствате от този подиум и да оповестите вашето свидетелство тук. Всички ние благодарим на небесата за вас и за отговора на тази молитва. Това със сигурност са някои от дните, които нашите верни и предвидливи предци са видели в ранните дни на Възстановяването. По време на Обща конференция на ццърквата през април 1844, братята си спомнили онези първи събрания от 1830 г. Един от тях казал: „Ние [сме говорили] относно Царството Божие, като че ли светът е под наше командване. Говорили сме с голямо самочувствие и сме говорили за големи неща, въпреки че не сме много [на брой] . . . Гледали сме, [и] ако не можехме да видим това [събрание], сме видели във видение Църквата на Бог, хиляди пъти по-голяма [отколкото е била тогава], въпреки че [по онова време] бяхме само шепа хора . . . Всички членове на [Църквата] се събираха за конференцията, в стая от десет квадрата. . . . Ние говорихмехме [тогава] относно . . . хора идващи като гълъби на прозорците; . . . и че [всички] народи ще прииждат в [Църквата]; . . . Ако кажехме на хората какво са видели очите ни в този ден, нямше да ни повярват.“ 1 Ако това са били чувствата им през онази съдбовна 1844 г., точно преди убийството на Джозеф Смит, какво трябва да са видели същите онези братя и сестри от вечния им дом в ден като този! Толкова много се е случило от тогава, за което те и ние трябва да сме благодарни. И, разбира се, това не е краят. Имаме все още много работа да вършим, както по качество, така и по количество на нашата вярност и служба. Джордж А. Смит, съветник в Първото Президентство на президент Бригам Йънг, веднъж каза, във вид на предупреждение: „Може и да построим храмове, да издигнем величествени куполи, великолепни остри върхове, огромни кули, в чест на нашата религия, но ако не живеем според принципите на тази религия . . . и не признаем Бог във всичките си мисли, ще изгубим благословиите, които практическото й упражняване ще осигури.“ 2 Трябва да сме смирени и съзнателни. Честта и славата на всичко, което е добро, е за Бог, и все още има много, което стои пред нас, което ще бъде за пречистване, дори трудно, докато Той ни води от сила в сила. След всичко това, си мисля за онези светии от ранните дни, които често биват загубени за историята, онези, които тихо и вярно са придвижвали царството напред, през много по-трудни дни. Толкова много от тях изглеждат почти безименни за нас днес. Повечето неопоменати слезли в гробовете си - често твърде рано. За малка част от тях е писано по ред-два в историята на Църквата, но повечето са дошли и са си отишли без висок пост и без значение за историята. Тези хора, наши общи предци, са преминали във вечността толкова тихо и анонимно, колкото са живели според религията си. Това са тихите светии, за които веднъж е говорил президент Дж. Рубин Кларк, когато им благодарил на всичките, „по-специално“ каза той „на кротките и смирените от тях, [до голяма степен] непознати [и] непомнени, [освен] в кръга на спомените на техните деца и децата на техните деца, които са предавали историята на тяхната вяра от поколение на поколение.“ 3 Дали сте от дълго време член или сте токущо покръстен, всички ние сме облагодетелствани от подобни верни предшественици. В тази прекрасна нова сграда и на тази историческа конференция, почувствах колко много благоговея пред онези, които са имали толкова по-малко от мен, но които изглежда в почти всяко отношение са направили повече, за да построят царството, отколкото аз съм направил. Може би винаги е било така през евангелските епохи. Исус веднъж напомнил на учениците си, че те жънат там където не са вложили никакъв труд. 4 Моисей е казал на своя народ по-рано: „А когато Господ твоят Бог те въведе в земята, за която се е клел на бащите ти, . . . да ти даде големи и хубави градове, които ти не си съградил и къщи пълни с всякакви блага, които не си напълнил, и изкопани кладенци, които не си изкопал, лозя и маслини, които не си насадил.“ 5 Съзнанието ми се връща 167 години назад, към една шепа жени, възрастни мъже и тези деца, които могли да работят, които били оставени, за да завършат построяването на Храма в Къртланд, докато почти всички мъже, достатъчно силни, за да направят това, тръгнали на поход от 621 км, за да подпомогнат при освобождаването на светиите в Мисури. Архивите показват, че буквално почти всяка жена в Къртланд била заета с плетене и предене, за да могат да се облекат мъжете и момчетата, работещи по храма. Старейшина Хибър С. Кимбъл писа, „Само Господ знае бедността, трудностите и нещастия, през които сме преминали, за да завършим [храма].“ Записано е, че един от водачите в онези дни, гледайки страданията и бедността на Църквата, често ходел до стените на сградата, през деня и през нощта, плачейки и молейки с глас Всевишния да изпрати средствата, за да завършат сградата. 6 Не е било по-лесно на светиите преместващи се на запад, и започващи да се установяват в тези долини. Като млад мъж от Неделното училище за деца и на годините на момче от Аароновото свещеничество, аз ходих на църква в големия стар Табернакъл „Сейнт Джордж“, построяването на който започнало през 1863 г. През време на продължителните служения, съм се забавлявал, гледайки сградата, възхищавайки се на чудните умения на пионерите, които са построили това поразително здание. Знаете ли, между другото, че има 184 грозда издълбани по корниза на покрива на тази сграда? (Някои от тези служби бяха наистина много продължителни!) Но от всичко най-много ми харесваше да броя стъклата - 2 244 стъкла - защото израснах с историята на Петер Нилсон, един от онези и сега малко познати, забравени светии, за които говорехме ние. В хода на построяването на Табернакъла, местните братя поръчали стъкло от Ню Йорк за прозорците и трябвало да го превозят с кораб до Калифорния. Но сметката от $800 долара трябвало да се плати преди стъклата да бъдат взети и доставени до „Сейнт Джордж“. Брат Дейвид Х. Канън, който по-късно председателствал построяването на Храма „Сейнт Джордж“, строящ се по същото това време, бил натоварен с отговорността да събере необходимите средства. След големи усилия цялата общност, давайки действително всичко, което имала, за изграждането на тези две величествени сгради, била в състояние да събере само 200 долара в брой. При все това, с вяра брат Канън събрал товарачи и им казал да се подготвят да тръгнат за Калифорния, за да вземат стъклото. Той продължил да се моли, огромната разлика от 600 долара, някакси да се събере, преди отпътуването на групата. В близост до Вашингтон, Юта, живеел Петер Нилсон, датски имигрант, който спестявал в продължение на години, за да смени скромното си двустайно обиталище с истински дом. Вечерта преди заминаването на товарачите за Калифорния, Петер прекарал безсънна нощ в онази малка къща. Мислел си за разговорите в далечна Дания, и по-сетнешното му събиране със светиите в Америка. След като заминал на запад, той се установил в Санпете, където се борел да си изкара прехраната. Точно когато щял да постигне някакво благосъстояние, последвал призива да се пренесе в Мисията в Котън, в подкрепа на усилията на колонистите от Дикси, които били преживели алкалните почви, маларията и наводненията. Когато си легнал в леглото, онази вечер, обмисляйки годините прекарани в Църквата, той претеглил жертвите искани от него срещу прекрасните благословии които е получил. Някъде, в тези часове на усамотение, той взел решение. Някои казват, че е било сън, други, че е впечатление, други пък просто го наричат зов за служба. Както и да е дошло напътствието, Петер Нилсон станал сутринта, преди заминаването на групата за Калифорния. Само със свещ и светлината на Евангелието, за да го подпомагат, Петер изнесъл от скришното място 600-те долара в златни монети - от пет, десет и двадесет долара. Жена му Карен се събудила от шума рано сутринта и го попитала защо е станал толкова рано. Той само казал, че трябва да извърви много бързо четирите километра до Сейнт Джордж. Докато първите лъчи на слънцето падали върху прекрасните червени скали на южна Юта, се почукло на вратата на Дейвид Х. Канън. Там стоял Петер Нилсон, държащ червена кърпа, която висяла под тежестта, на това което било в нея. „Добро утро, Дейвид,“ казал Петер. „Надявам се, че не съм закъснял. Ти знаеш какво да правиш с тези пари.“ След това се завъртял на пети и тръгнал обратно към Вашингтон, обратно при вярната и незадаваща въпроси жена, и обратно в малката двустайна къщичка, която останала такава до краят на живота му.7 Ето и една друга случка за онези ранни, верни строители на съвременния Сион. Джон Р. Мойл живял в Алпайн, Юта, на около петнадесет километра от Храма Солт Лейк където ръководел зидарските работи, по време на изграждането на храма. За да бъде винаги в 8:00 ч. на работа, той тръгвал в 2:00 ч., в понеделник сутринта. Свършвал работната си седмица в 5:00 ч., в петък след обяд и тръгвал към дома си, пристигайки там малко преди полунощ. Всяка седмица повтарял същия график, през цялото време, докато служил при построяването на храма. Веднъж, когато си бил у дома, за уикенда, една от кравите му се стреснала, докато я издоявал и го ритнала в крака, счупвайки костта под коляното. Без необходимата медицинска помощ, при тези обстоятелства, семейството му и приятелите му свалили от пантите едната от вратите и го завързали на нея, така тя се превърнала в операционна маса. Тогава взели триона, който използвали, за да режат клони от близките дървета, и ампутирали крака му само на няколко сантиметра под коляното. Накрая, против всякаква медицинска логика, кракът му започнал да заздравява. Брат Мойли взел парче дърво и си направил изкуствен крак. Отначало ходил в дома си. След това около двора. Накрая започнал да обхожда собствеността си. Когато почувствал, че ще може да издържи на болката, завързал крака си и провървял петнадесетте километра до Храма Солт Лейк, изкачил се по скелето и с длето в ръка издълбал обявлението „Свет Господу.“ 8 С вярата на нашите бащи и майки, днес толкова видна навсякъде, нека завърша с прочит на пасажа, който цитирах в началото на изказването си. Изглежда ми съвсем уместно при нашите прекрасни обстоятелства днес. След като Моисей е казал на по- ранното поколение, за благословиите, на които се радват, поради верността на онези, които са били преди тях, той казал: „Внимавай на себе си да не забравиш Господа, Който те изведе. . . . Да не следваш други богове, . . . боговете на племената, които са около вас; . . . Понеже сте люде свети на Господа, вашия Бог; вас избра Господ . . . да бъдете Нему собствен народ. . . . Господ не ви . . . избра, за гдето сте по-многочислени от всичките други племена; защото вие сте най-малочислените от всички племена: Но понеже ви възлюби Господ и за да упази клетвата, с която се е клел на бащите ви . . . И тъй, да знаеш, че Господ . . . е Бог, верният Бог, Който пази до хиляда поколения завета и милостта към ония, които Го любят и пазят заповедите Му.“ 9 Ние все още сме благославяни от любовта на Бог и от верността на нашите духовни и преки прародители през вековете за хиляди поколения. Нека направим също толкова много с благословиите, които са ни дадени, колкото са направили те въпреки лишенията, които е трябвало да понесат. Нека при изобилието, което имаме, никога да не „забравим Господ“ нито да „следваме други богове“, но винаги да бъдем „люде свети на Господа.“. Ако направим това, онези, които гладуват и жадуват за словото Божие и продължат да идват „като гълъби по прозорците“, те ще дойдат, търсещи мир, развитие и спасение. Ако живеем според религията си, те ще намерят всичко това и дори повече. Ние сме благословени хора. В такова прекрасно време като това, аз чувствам огромна благодарност. Благодаря на моя Небесен Отец, за благословиите неизброени и непресметнати, първо и преди всичко за дара на Неговия Единороден Син, Исус от Назарет, нашият Спасител и Цар. Свидетелствам, че съвършеният живот на Христос, и саможертвата Му от любов към нас е буквално Царски откуп, Единение, платено доброволно, за да ни изведе не само от затвора на смъртта, но също така и от затвора на болката, греха и отдаването на собствените ни желания. Знам, че Джозеф Смит е видял Отца и Сина и че този ден е пряко последствие от онзи ден. Задължен съм много за ценното знание, за което свидетелсвам тук. Задължен съм за безценното наследство, което ми е било дадено. Всъщност аз дължа всичко и залагам живота, си за да върна даденото - в името на Исус Христос, амин. БЕЛЕЖКИ 1. Times and Seasons, 1 май 1844 г., 522-23. Вж. също History of the Church, 6:288-89. 2. Deseret News Weekly, 17 юли 1872, 348. 3. В доклад от конференция, октомври 1947 г., 155; или „To Them of the Last Wagon,“ Ensign, юли 1997 г., 35-36. 4. Вж. Иоана 4:38. 5. Второзаконие 6:10-11. 6. „Extracts from H. C. Kimball‚s Journal,“ Times and Seasons, 15 април 1845 г., 867; Вж. също Орсън Ф. Уитни, Life of Heber C. Kimball, (1945), 67-68. 7. Вж. Андрю Карл Ларсън, Red Hills of November, [1957], 311-13. 8. Вж. Biographies and Reminiscences, от колекцията на Джеймс Хенри Мойл, Архиви на Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни, редактирал Джиин А. Сетънс (1974), 202-03; Вон Дж. Федерстон, Man of Holiness, (1998), 140-41. 9. Второзаконие 6:12, 14, 18; 7:6-9.