Старейшина Нийл А. Максуел
От Кворума на дванадесетте апостоли
В размишляване и преследване на посвещаването разбираемо е да се поколебаем или да трепнем вътрешно, когато разберем какво може да се иска от нас. При все това, Господ е казал утешително: „Моята милост е достатъчна за вас”. (У. и З. 17:8.)
Тези бележки са адресирани към несъвършените, но борещи се събратя по вяра, които работят, за да станат по-добри. Както обикновено, в числото на лицата, нуждаещи се от усъвършенстване, включвам и себе си.
Ние сме склонни да възприемаме посвещаването, направлявано от небето, само като жертване на наши материални придобивки. Но истинското посвещаване е, когато някой се отдаде на Бог. „Сърце”, „душа” и „ум” са ключовите думи, използвани от Христос в Първата заповед, която трябва да се стараем да спазваме постоянно, а не от време на време. (Вж. Maтея 22:37.) Ако я спазваме, нашите постижения на свой ред ще бъдат напълно посветени за вечното благоденствие на душите ни. (Вж. 2 Нефи 32:9)
Да спазваме изцяло и послушно тази заповед означава винаги всичко, което мислим, правим и казваме, да бъде в хармония, а не в противоречие, „Защото как човек може да познава господар, на когото не е служил и който е чужденец за него, и е далеч от мислите и намеренията на сърцето му?” (Moсия 5:13.)
Мнозина пренебрегват посвещаването, защото то изглежда твърде абстрактно или обезкуражаващо. Съвестните сред нас обаче изживяват чувство на недоволство поради недостатъчен напредък към божественото. Прочее, ето един любящ съвет с потвърждаване на тази посока, с насърчаване да продължат пътя, и утеха, че преживяваме присъщите степени на трудност индивидуално.
Духовното смирение не се постига изведнъж, а с постепенни усъвършенствания и като използваме успешни стъпала, подобно камъните за стъпване в брода. Тези камъни да бъдат преодолявани във всички случаи един по един. Нашата воля евентуално може да „бъде погълната от волята на Отца”, тъй като ние желаем тя да стане „покорна, кротка, . . . както детето се покорява на баща си” (Вж. Moсия 15:7; 3:19.) Иначе, макар и борещи се, ние ще продължим да чувстваме как частично се отклоняваме и пилеем време за несъществени неща.
Уместни са примерите с посвещаване, което има някакъв икономически момент. Когато Анания и Сапфира продали имотите си, те все пак „задържали нещо от цената”. (Вж. Деяния 5:1-11.) Толкова много от нас „задържат” упорито по нещо, като се отнасят дори към някои наши мании като към материална собственост. Така каквото и друго вече да сме пожертвали, последната порция е най-трудна за даване. Разбира се, въпреки това и частичното посвещаване е достойно за похвала, но то напомня повече за малодушното извинение „Вече направих дарение в службата си”. (Вж. също Яковово 1:7--8.)
Така например, ние можем да имаме специфични умения и сръчности, които погрешно си мислим, че притежаваме по някакъв начин. Ако продължаваме да се пристрастяваме към тях повече, отколкото към Бога, ние се отдръпваме от пълното посвещаване, Първата заповед. След като Бог ни е заел „от ден на ден дихание”, такова пристрастяване и дихателна хипервентилация не са препоръчителни! (Вж. Moсия 2:21.)
Подобен препъни-камък възниква, когато щедро служим на Бога с време и чекови книжки, но въпреки това запазваме за себе си частица от своето вътрешно „аз” и показваме, че не сме напълно Негови!
Някои имат трудности, когато някоя задача срине розовите им залези. Пример е Йоан Кръстител, говорейки за растящото стадо на Исус, „То трябва да расте, а пък аз да се смалявам” (Иоана 3:30.) Погрешното възприемане на нашите задачи като единствен показател колко ни обича Бог допринася за неохотата ни в подобни случаи. Братя и сестри, нашата индивидуална ценност вече е предопределена от Бога като „голяма”; тя не се колебае като на фондовата борса.
Някои „камъни за стъпване” oстават неизползвани, защото подобно на богатия праведен млад мъж, ние все още нямаме желание да се изправим срещу недостатъците си. (Вж. Maрка 10:21.) Остатъчният егоизъм тук личи особено ясно.
Колебливостта да се отдадем се проявява по много начини. Земното царство например ще включва „достойните” (определено не лъжесвидетелите). Те обаче все още „не са доблестни в свидетелството за Исус” (У. и З. 76:75, 79). Най-добрият начин да свидетелстваме достойно за Христос е да започваме уверено да сме подобни все повече Нему, и това е посвещаване, което оформя нашия живот според Хиста и изрязва характера ни подобен на Неговия. (Вж. 3 Нефи 27:27.)
Когато се сблъскаме със споменатите предизвикателства много ще ни помогне духовното послушание - понякога „да се отървем” от нещо, дори от смъртния живот, друг път „да държим здраво”, трети път - да използваме следващия „камък за стъпване”. (1 Нeфи 8:30.)
Ако обаче не виждаме перспективата, следващите няколко ярда могат да ни се сторят изключително трудни за преминаване. Макар и запознати с това как Бог благословил древния Израил да се спаси от могъщия фараон и неговите армии, на късогледите Ламан и Лемуил все още не им достигала вяра, че Бог ще им помогне да се справят с незначителния местен големец Лаван.
Можем също да се отклоним и ако твърде много сме загрижени да угодим на висшестоящите в професионален или друг план. Като угаждаме на други богове, вместо на истинския Бог, ние също нарушаваме Първата заповед. (Изход 20:3.)
Понякога ние даже защитаваме своите характерни особености, сякаш те по някакъв начин са част от нашия храктер. По свой начин ученичеството е „контактен спорт” (може да нарани или травмира), според свидетелството на пророка Джозеф:
„Аз съм като голям, груб камък . . . и единствената полировка, която получавам, е когато някой от ъглите ми се удря с нарастваща сила в нещо друго. . . Така ставам гладка и полирана стрела в колчана на Всемогъщия”. (Teachings, стp. 304)
След като често пъти колената се подгъват много преди умовете, задържането на ”част” лишава Божието дело от някои от най-добрите интелекти на човечеството. Много по-добре е да сме кротки като Моисей, който научава неща „които никога не (бил) предполагал”. (Moисей 1:10.) Все пак е тъжно, братя и сестри, че в тънката игра на правото на избор и идентичността ние толкова се колебаем да пожертваме отрицателните остатъци и идеи. Подобна жерта всъщност победа, защото ни приобщава към големите Божествени мащаби! (Исая 55: 9)
По една ирония, прекомерното внимание, дори към праведни неща, може да намали предаността ни към Бог. Някой например може да се увлича прекомерно от спорт и култ към тялото, който виждаме сред нас. Друг може да е голям поклоник на природата, но да пренебрегва същността на Бог. Трети може да отделя изключително много време на музика или на професията си. При подобни обстоятелства „по-важните неща” често са пропуснати (1 Коринтяните 2:16; Maтея 23:23). Само Всевишният може изцяло да ни води към висшата добродетел, която можем да извършим вие или аз.
Върху тия две заповеди, заявява Христос, се крепи всичко останало, не обратното! (Вж. Матея 22:40.) Първата заповед не е преустановена просто поради енергичната гонитба на по-дребни добрини, защото просто ние не почитаме Бог по-малко.
Преди да се радваме на плодовете на праведните усилия, първо нека признаем Божията ръка. Иначе се появяват разсъждания, които включват „Моята мощ и силата на моята ръка ми спечелиха това богатство” (Второзаконие 8:17.) Или ще се хвалим сами, подобно древния Израил (освен в случая с отчайващо малката армия на Гедеон) като се надуваме, че „моята ръка ме избави”(Съдии 7:2.) Самохвалството с нашата собствена „ръка” прави двойно по-трудно признаването на Божията ръка във всички неща! (Aлма 14:11; У. и З. 59:21).
В мястото, наричано Мериба, един от най-великите живели някога, Моисей, се уморил от шумните протести на народа за вода. В един момент той рекъл неразумно „Да ви извадим ли вода?” (Числа 20:10-12; виж също Второзаконие 4:21; Псалми 106:33.) Господ поучава забележително Моисей през проблема с местоимението и по-късно го прави велик. Ние ще се справяме добре, ако сме кротки като Моисей. (вж.Числа 12:3).
Христос никога, никога не е губил Своя фокус! Дори когато е извършил толкова добри дела, Той винаги е знаел, че го чака Единение, молейки се предварително, „Отче, избави Ме от тоя час; но за това дойдох на този час.” (Иоана 12:27; вж. Също 5:30; 6:38.)
Като развиваме повече любов, търпение и кротост, ние може да даваме повече от тях на Бог и на човечеството. Освен това, никой друг не е „изведен” точно на същата човешка орбита като нас.
Определено „бродът” ни отвежда пред нови предизвикателства, пред които ние се изправяме не особено охотно. Оттук, онези, които успешно използват „камъните за прескачане”, стават могъщи подбудители за нас, останалите. Ние обикновено обръщаме повече внимание на онези, на които се възхищаваме. Гладният блуден син си спомня домашните менюта, но бил също притеглен и от спомени, когато решава: „Ще стана да ида при баща си. . .” (Лука 15:18).
В стремежа ни към пълно послушание нашата воля включва всичко, което ние в действителност трябва да Му дадем така или иначе. Обикновените дарове и техните производни, които сме Му дали, основателно могат да бъдат подпечатани с „Да се върне на подателя” с главно „П”. Защото когато Бог получи в замяна този дар (пълното послушание), действително вярващият ще получи „всичко, което Той има”. (У. и З. 84:38.) Какъв обменен курс!
Meждувременно, действителността остава следната: Бог ни е дал нашия живот, правото на избор, нашите таланти и възможности. Той ни е дал нашето имущество; Той ни е дал предопределния отрязък земен живот, заедно с необходимият въздух за дишане. (Вж. У. и З. 64:32.) Водени от това, ние ще избегнем големите грешки, основани на фалшиви перспективи. Някои от които са значително по- сериозни от това, да слушаме двоен квартет и да решим, че това е хорът на Табернакъла!
Неслучайно президент Хинкли обръща внимание на това, че трябва да сме народ на Завета, като подчертава заветите на жертвата, десятъка и храма, посочвайки жертвата като „самата същност на Единението” (Teachings of Gordon B. Hinckley, 1997 г., стр. 147.)
Спиращото дъха е послушаниета на Спасителят, когато се изправя пред мъките и страданията на Единението, и „би искал само да Го отмине тази горчива чаша, и да се отдръпне” (Вж. У. и З. 19:18). От своя малък, несъвършен мащаб, ние се изправяме пред предизвикателства, които са преодолими, и (въпреки това) искаме някои изисквания някак си да бъдат смекчени.
Помислете върху това. Какаво щеше да бъде земното служене на Христос, ако Той беше извършвал допълнителни чудеса, но без върховните чудеса на Гетсимания и Голгота? Другите му чудеса са донесли благословени удължавания на живота и намалени страдания на други. Но нима е възможно всички тези чудеса да се сравнят с върховното чудо на универсалното Възкресение? (Вж. 1 Коринтяните 15:22.) Умножаването на хлябовете и рибите нахранило едно гладно множество. Дори и така, получателите скоро огладнели отново, докато онези, които са вкусили от живия хляб, никога вече няма да са гладни (вж. Иоана 6:51, 58.)
В размишляване и преследване на посвещаването разбираемо е да се поколебаем или да трепнем вътрешно, когато разберем какво може да се иска от нас. При все това, Господ е казал утешително: „Моята милост е достатъчна за вас”. (У. и З. 17:8.) Дали наистина Му вярваме? Той също е обещал да стори слабите ни страни да станат силни (Етер 12:27.) Дали наистина желаем да се подчиним на този процес? Ако желаем да получим всичко (когато отидем там, където е Бог), не можем да задържим „нещо настрана”!
Да оставим нашата воля да бъде погълната от волята на Отца в действителност означава една усилена индивидуалност, разширена и по-способна да получи „всичко, което (Бог) има”(У. и З. 84:38.) Освен това, как би могло да ни бъде поверено Неговото „всичко”, ако нашите желания не станат подобни на Неговите? Нито пък това „всичко” би могло да бъде напълно оценено, ако не се отдадем напълно на Бог.
Честно казано, ние проваляме нашия възможен потенциал, като задържаме каквото и да е „настрана”. Не е необходимо да питаме: „Да не съм аз, Господи?” (Maтея 26:22). Вместо това нека да попитаме за нашите собствени вътрешни спънки „Господи, какво в мене трябва да променя, за да стана (като Тебе)”? Може да сме знаели отговора и може да се нуждаем повече от решителност, отколкото от Неговия отговор.
Най-голямото щастие в щедрия Божи план е запазено в крайна сметка за онези, които са готови да се „протегнат” и да платят цената за пътуването до Неговото величествено царство. Братя и сестри, „Елате, нека ние отново (това) пътуване предприемем. . .”(Hymns, no. 217).
В името на Господа на протегнатата ръка Исус Христос, амин (вж. У. и З. 103:17; 136:22.)
Previous
