“Понеже Аз живея и вие ще живеете”

Докато служихме като млади мисионери в Чили, моят колега и аз срещнахме едно седемчленно семейство в клона. Майката идваше всяка седмица с децата си. Предположихме, че те бяха членове на Църквата от дълго време. След няколко седмици научихме, че не са били кръстени.

Незабавно се свързахме със семейството и попитахме дали можехме да ги посещаваме в техния дом и да ги учим. Бащата не се интересуваше да научи за Евангелието, но нямаше нищо против да преподаваме на неговото семейство.

Сестра Рамирес бързо напредна през уроците. Тя нямаше търпение да научи цялото преподавано от нас учение. Една вечер, докато обсъждахме кръщението на малки деца, ние й преподадохме, че малките деца са невинни и нямат нужда от кръщение. Поканихме я да прочете в книгата на Мороний:

“Ето, казвам ти, че на това нещо ти трябва да поучаваш: Покаяние и кръщение за онези, които са отговорни и способни да вършат грях; да, поучавай родителите, че трябва да се покаят, да бъдат кръстени и да се смирят като своите малки деца и те ще бъдат всички спасени с техните малки деца.

И малките им деца не се нуждаят нито от покаяние, нито от кръщение. Ето, кръщението е за покаяние, в изпълнение на заповедите, за опрощение на греховете.

Но малките деца са живи в Христа, дори от основаването на света; ако не е тъй, Бог е един пристрастен Бог, един променящ се Бог, Който показва предпочитание, защото колко много малки деца са умрели без кръщение!”¹

След като прочете този стих, сестра Рамирес започна да плаче. Моят колега и аз бяхме объркани. Попитах, “Сестра Рамирес, да не би да сме казали нещо, което да ви е обидило?”

Тя каза, “О, не, старейшина, нищо лошо не сте направили. Преди шест години ми се роди момченце. Той умря, преди да можем да го кръстим. Нашият свещеник ни каза, че понеже не беше кръстен, той щял да остане в чистилището за цялата вечност. Шест години съм носила тази болка и вина. След като прочетох този стих, аз знам чрез силата на Светия Дух, че това е истина. Почувствах как от мен се вдига голяма тежест и това са сълзи на радост”.

Беше ми напомнено за ученията на Пророка Джозеф Смит, който проповядва следното утешаващо учение: “Господ прибира мнозина даже в младенческа възраст, за да избегнат човешката завист и скърбите и нечестията на този свят; те са твърде чисти и прелестни да живеят на земята, затова, ако помислим правилно, вместо да скърбим, имаме причина да се радваме, защото те са спасени от нечестието и скоро отново ще ги имаме при себе си”².

След шест години почти непоносими скръб и болка истинното учение, дадено чрез откровение от един любящ Отец в Небесата чрез жив пророк, осигури на тази измъчена жена един блажен мир. Не е необходимо да казвам, че сестра Рамирес и децата й над осем години бяха кръстени.

Помня как писах на моето семейство, изразявайки своята благодарност в сърцето, че знаех тази и още много ясни и ценни истини на възстановеното Евангелие на Исус Христос. Не можех и да предполагам как този прекрасен и истинен принцип щеше в бъдеще да се окаже един балсам в Галаад за мен.

Бих искал да се обърна към онези от вас, които сте загубили дете и сте си задавали въпроса, “Защо на мен?” или вероятно дори сте поставяли под въпрос вашата собствена вяра в един любящ Отец в Небесата. Моята молитва е чрез силата на Светия Дух да мога да предложа известна надежда, мир и разбиране. Желанието ми е да бъда оръдие при подновяването на вашата вяра в нашия любящ Отец в Небесата, Който знае всички неща и ни позволява да преживяваме изпитания, така че да можем да Го опознаем и обичаме с разбирането, че без Него нямаме нищо.

На 4 февруари 1990 г. се роди нашият трети син и шесто дете. Нарекохме го Тайсън. Той бе едно прекрасно момченце и семейството го посрещна с радостни сърца и разтворени обятия. Неговите братя и сестри толкова се гордееха с него. Всички мислехме, че той бе най-съвършеното малко момче, което някога се е раждало.

Когато Тайсън бе на шест месеца, той погълна парче тебешир, което бе намерил на килима. Тебеширът се заклещи в гърлото на Тайсън и той престана да диша. Неговият по-голям брат донесе Тайсън горе, викайки ужасено, “Бебето не диша. Бебето не диша”. Започнахме да правим сърдечен масаж и се обадихме на бърза помощ.

Лекарите пристигнаха и отведоха Тайсън в болницата. В чакалнята продължихме да се молим усилено и да умоляваме Бог за чудо. След цяла една вечност лекарката влезе в стаята и каза, “Много съжалявам. Не можем да направим нищо повече. Останете колкото ви е необходимо”. След това излезе.

Когато влязохме в стаята, където лежеше Тайсън, ние видяхме нашия извор на радост безжизнен. Сякаш малкото му тяло бе обгърнато от селестиален ореол. Той бе така сияен и чист.

В онзи момент ни се струваше, че животът ни е приключил. Как можехме да се върнем при останалите деца и някак да се опитаме да им обясним, че Тайсън нямаше да си дойде у дома?

До приключването на този разказ ще продължа да говоря от първо лице. Моята жена ангел и аз преживяхме заедно това изпитание, но няма начин да съумея да изразя майчините чувства и няма дори да се опитам да направя това.

Невъзможно е да се опишат смесицата от чувства, които изпитвах в онзи момент на живота си. Повечето време се чувствах сякаш в лош сън, очаквайки скоро да се събудя и този ужасен кошмар да приключи. В продължение на много нощи не можех да спя. Често посред нощ бродех от стая на стая, за да се уверя, че останалите ни деца бяха добре.

Чувството на вина измъчваше душата ми. Чувствах се толкова виновен. Чувствах се измърсен. Аз бях негов баща; трябваше да бях направил повече, за да го предпазя. Ако само бях направил това или онова. Понякога дори днес, 22 години по-късно, тези чувства пропълзяват в сърцето ми и аз трябва бързо да се освобождавам от тях, защото те могат да бъдат разрушителни.

Около месец след като Тайсън почина аз имах интервю със старейшина Дийн Л. Ларсън. Той отдели време да ме изслуша и винаги ще бъда благодарен за неговия съвет и обич. Той каза, “Не смятам, че Господ желае да се самонаказвате за смъртта на вашето момченце”. Почувствах обичта на моя Небесен Отец чрез един от Неговите избрани служители.

Но въпреки това мъчителните мисли продължаваха да ме тормозят и скоро започнах да чувствам гняв. “Това не е честно! Как Бог можа да ми причини това? Защо на мен? Какво направих, за да заслужа това?” Дори чувствах как се гневях на хора, които просто се опитваха да ни утешат. Помня как приятели казваха, “Знам как се чувстваш”. А аз си мислех, “Нямаш никаква представа как се чувствам. Просто ме остави на мира”. Скоро разбрах, че самосъжалението също може да бъде много унищожително. Бях засрамен от себе си, защото хранех лоши мисли към скъпи приятели, които само се опитваха да помогнат.

Когато чувствах как вината, гневът и самосъжалението се опитваха да ме унищожат, аз се молех сърцето ми да бъде променено. Чрез много лични и свети преживявания Господ ми даде ново сърце, и макар все още то да беше изпълнено със самота и болка, целият ми светоглед се промени. Беше ми дадено да разбера, че нищо не ми беше отнето, а по-скоро ме очакваше огромна благословия, ако докажа своята вярност.

Животът ми започна да се променя и аз можех по-скоро да гледам напред с надежда, отколкото назад с отчаяние. Свидетелствам, че този живот не е краят. Светът на духовете наистина съществува. Ученията на пророците по отношение на живота след смъртта са истинни. Този живот е само един преходен етап на възходящото пътуване обратно към нашия Небесен Отец.

Тайсън все още е много важна част от нашето семейство. През годините бе нещо прекрасно да чувстваме милостта и добротата на един любящ Отец в Небесата, Който е позволил на семейството ни по много осезаеми начини да чувстваме влиянието на Тайсън. Свидетелствам, че завесата е тънка. Чувствата на вярност, обич и семейно единство не се прекратяват, когато обичните ни хора отиват от другата страна; по-скоро тези чувства се засилват.

Понякога хората питат, “Колко време ти трябваше да го преодолееш?” Истината е, че така и не можеш напълно да го преодолееш, докато отново не се събереш с отишлите си обични хора. Никога няма да изпитвам пълнота от радост, докато не се съберем в утринта на Първото възкресение.

“Защото човекът е дух. Елементите са вечни и когато дух и елемент са неразделно свързани, получават пълнота на радост,

а когато те са разделени, човек не може да получи пълнота от радост”³.

Но междувременно, както ни учи Спасителят, ние можем да дерзаем⁴.

Научих, че горчивата, почти непоносима болка може да стане сладка, когато се обърнете към Небесния Отец и помолите за Неговата утеха, давана чрез плана Му, чрез Неговия Син Исус Христос и чрез Неговия Утешител, тъкмо Светия Дух.

Каква славна благословия е това в нашия живот. Не би ли било трагично, ако не чувствахме голяма мъка при загубата на дете? Колко благодарен съм на моя Отец в Небесата, че Той ни позволява да обичаме дълбоко и да обичаме вечно. Колко благодарен съм за вечните семейства. Колко благодарен съм, че Той отново е открил чрез Своите живи пророци славния план на изкуплението.

Помнете чувствата, които са преобладавали във вашето сърце по време на погребението на обичния човек, когато сте си тръгнали от гробището и сте погледнали назад, за да видите самотния ковчег, чудейки се дали сърцето ви няма да се пръсне.

Свидетелствам, че благодарение на Него, именно нашия Спасител Исус Христос, тези чувства на скръб, самота и отчаяние един ден ще бъдат погълнати от пълнота на радост. Свидетелствам, че можем да Му имаме доверие, когато казва:

“Няма да ви оставя сираци; ще дойда при вас.

Още малко, и светът няма вече да Ме вижда, а вие Ме виждате; понеже Аз живея и вие ще живеете”⁵.

Свидетелствам с думите в Проповядвайте Моето Евангелие, “когато се осланяме на Единението на Исус Христос, Той може да ни помогне да издържим на изпитания, болести и болка. Можем да бъдем изпълнени с радост, мир и утешение. Всяка несправедливост в живота може да бъде поправена чрез Единението на Исус Христос”⁶.

Свидетелствам, че през ярката и славна утрин на Първото възкресение вашите и моите обични хора ще излязат от гроба, така както е обещано от Самия Господ и ние ще получим пълнота на радост. Защото Той е жив и те ще бъдат живи. В името на Исус Христос, амин.