Дали вярата в Единението на Исус Христос е записана в сърцата ни?

Ние, заедно с вас, даваме свидетелство за Единението на нашия Спасител, Исус Христос. Нашите свидетелства, подобно на вашите, са били написани в сърцата ни, когато сме се борили с различни обременяващи душата трудности и несгоди. Без разбиране на съвършения план за щастие на Небесния Отец и Единението на Спасителя като основен елемент на този план тези трудности може да изглеждат несправедливи. Ние всички заедно участваме в изпитанията на живота. Но в преданите сърца е написано, “Всяка несправедливост в живота може да бъде поправена чрез Единението на Исус Христос”.

Защо Господ позволява на страданието и несгодите да ни сполитат в този живот? Казано просто, това е част от плана за нашия растеж и напредък! Ние сме “възклицава(ли) от радост”⁶, когато сме разбрали, че ще имаме възможността да дойдем на земята и да преминем през земния живот. Старейшина Далин Х. Оукс учи, “Така необходимото ни обръщане във вярата често се постига по-добре чрез страдание и несгода, отколкото чрез удобство и спокойствие”⁷.

Примерът на една вярна сестра пионер илюстрира тази истина. Мери Луис Уокър се омъжила на 17 години за Джон Т. Морис в Сейнт Луис, Мисури. През 1853 г. те прекосили равнините със светиите и пристигнали в долината Солт Лейк скоро след първата им годишнина. По време на пътуването изстрадали лишенията, характерни за останалите светии. Но тяхното страдание и несгоди не приключили с пристигането им в долината Солт Лейк. През следващата година, вече на 19 години, Мери написала: “Роди ни се син. … Една вечер, когато беше на два-три месеца … нещо ми прошепна, “Ще изгубиш това детенце”.

През зимата здравето на бебето се влошило. “Направихме каквото можахме, … но състоянието му постоянно се влошаваше. … На втори февруари той почина … и така изпих горчивата чаша на раздялата със собствената си плът и кръв”. Но това не бил краят на нейните изпитания. Съпругът на Мери също се разболял и три седмици след като загубила бебето починал и той.

Мери пише: “И така, още ненавършила 20 години, лишена от съпруг и дете за краткия период от 20 дни, в непозната земя на стотици мили от моите роднини, изправена пред планина от трудности … ми се искаше и аз да умра, за да се присъединя към обичните ми хора”.

Мери продължава: “Една неделна вечер се разхождах с моя приятелка. … Спомних си за липсата на (моя съпруг) и за моята тежка самота и докато горчиво плаках, можех да видя в ума си стръмния хълм на живота, който трябваше да изкача и с голяма сила почувствах реалността на всичко това. Обзе ме дълбока депресия, тъй като врагът знае кога да ни атакува, но нашият (Спасител Исус Христос) има силата да спасява. Чрез … помощта, дадена ми от Отца, аз можах да се преборя със всичките вражески сили, които тогава изглежда ме бяха обкръжили”⁸.

На крехката възраст от 19 години, Мери научила, че Единението ни дава сигурността, че всички несправедливости в този живот могат и ще бъдат поправени – дори най-големите нещастия.

Съществува начин да узнаем кога сме научили дадено учение или принцип на Евангелието. Това е така, когато сме способни да преподадем учението или принципа по начин, разбираем за едно дете. Един ценен начин да научим децата да разбират Единението представлява аналогията, дадена в един урок от Неделното училище за деца. Може би тя може да ни помогне, когато учим нашите собствени деца, внуци или приятели от друга вяра, които желаят да разберат това основно учение.

“Човек, вървящ по един път, паднал в толкова дълбока яма, че не могъл да се покатери обратно. Независимо какво правил, той не можел да излезе от нея сам. Човекът завикал за помощ и се зарадвал, когато един добър минувач го чул и му пуснал стълба в ямата. Това му позволило да излезе от ямата и да си върне свободата.

Ние сме като човека в ямата. Грехът е подобен на падането в ямата – ние не можем да излезем сами. Точно както добрия минувач чул виковете за помощ на човека, Небесният Отец изпратил Своя Единороден Син да ни даде средство за спасение. Единението на Исус Христос може да бъде сравнено с пускане на стълба в ямата; то ни дава средство да се изкатерим навън”¹⁰. Но Спасителят прави повече от това да пусне стълбата, Той “слиза в ямата и прави възможно за нас да използваме стълбата и да излезем”¹¹. Точно както човекът в ямата трябвало да се изкачи по стълбата, ние трябва да се покаем за греховете си и да спазваме евангелските принципи и обреди, за да излезем своята яма и да задействаме Единението в живота си. Така, след всичко което можем да направим, Единението прави възможно за нас да станем достойни да се върнем в присъствието на Небесния Отец”¹².

Наскоро имах привилегията да срещна една съвременна пионерка, възлюбена дъщеря на Бог и наскоро присъединила се към Църквата в Чили. Тя е самотна майка на двама млади сина. Чрез силата на Единението тя успяла да остави своето минало зад гърба си и сега усърдно се стреми да стане истински последовател на Исус Христос. Когато мисля за нея, се сещам за един принцип, преподаван от старейшина Дейвид А. Беднар: “Едно нещо е да знаем, че Исус Христос дошъл на земята да умре за нас – това е съществено и основополагащо за учението на Исус Христос. Но е необходимо също така да разберем и оценим, че Господ желае чрез Своето Единение и чрез силата на Светия Дух да живее в нас – не само да ни напътства и ръководи, но и да ни дава сила”¹³.

Докато тази сестра от Чили и аз обсъждахме как да останем на пътеката, водеща към вечен живот, тя ентусиазирано ме увери, че е решена да продължи по нея. Тя не е била на тази пътека по-голямата част от живота си и заяви, че извън тази пътека няма нищо, което искала се върне в живота й. Укрепващата сила на Единението живее в нея. Тя е записана в сърцето й.

Тази сила не само ни прави способни да се изкатерим от ямата, но също да продължим по стеснената и тясна пътека, водеща обратно към присъствието на нашия Небесен Отец.

Добре ще е да се замислим върху следната въздействаща мисъл на старейшина Оукс: “Замислете се колко опечален трябва да е бил нашият Небесен Отец да изпрати Своя Син да изтърпи невъобразимо страдание за нашите грехове. Това е най-голямото доказателство за Неговата любов към всеки от нас!”¹⁴

Това върховно деяние на обич следва да подтиква всяка от нас да коленичи в смирена молитва, за да благодари на нашия Небесен Отец за това, че ни обича достатъчно да изпрати Своя Единороден и съвършен Син да изстрада нашите грехове, нашите болки и всичко, което изглежда несправедливо в нашия живот.

Помните ли жената, за която наскоро говори президент Дитер Ф. Ухторф? Той каза: “Една жена, подложена на дългогодишни изпитания и скръб, казала през сълзи, “Осъзнах, че приличам на стара банкнота от 20 долара – смачкана, прокъсана, мръсна, протрита и надраскана. Но въпреки всичко, аз съм банкнота от 20 долара. Имам стойност. Макар да не изглеждам добре и въпреки че съм овехтяла и многократно използвана, моята стойност е 20 долара”¹⁵.

Тази жена знае, че е възлюбена дъщеря на нейния Небесен Отец и че за Него тя била достатъчно ценна, за да изпрати Своя Син, Който да извърши Единение лично за нея. Всяка сестра в Църквата следва да знае това, която знае тази жена – че тя е възлюбена Божия дъщеря. Как знанието за нашата ценност за Него променя начина, по който спазваме заветите си? Как знанието за нашата ценност за Него влияе на желанието ни да служим на другите? Как знанието за нашата ценност за Него увеличава желанието ни да помагаме на хората, които имат нужда да разберат Единението като нас – наистина задълбочено? Когато дълбоко в сърцето на всяка от нас е записано учението за Единението, тогава ние ще започнем да се превръщаме в хората, които Господ желае да открие, когато дойде отново. Той ще ни разпознае като Негови истински ученици.