Поводите за съжаление и решенията за промяна

Обичаме ви, президент Монсън. Благодарим ви за вашето вдъхновено и историческо обявление за строежа на нови храмове и мисионерската служба. Сигурен съм, че така ние и бъдещите поколения ще се радваме на големи благословии.

Скъпи мои братя и сестри, мои скъпи приятели! Всички ние сме смъртни. Надявам се това да не изненадва никого.

Никой от нас няма да остане на земята за дълго време. Разполагаме с известен брой скъпоценни години, които, погледнати от вечна перспектива, са едва като мигване на окото.

И после заминаваме. Духовете ни “се връщат при този Бог, Който (ни) даде живот”¹. Ние напускаме телата си, изоставяме нещата от този свят и продължаваме към следващата сфера на нашето съществуване.

Когато сме млади, ни се струва, че ще живеем вечно. Мислим, че точно зад хоризонта ни очаква безкраен запас от изгреви и бъдещето ни изглежда като равен път, простиращ се в безкрайността пред нас.

Обаче колкото повече остаряваме, толкова повече поглеждаме назад и се удивяваме колко къс всъщност е този път. Удивяваме се как е възможно годините да са изминали така бързо. И започваме да се замисляме за направените избори и нещата, които сме свършили. В това начинание ние си спомняме множество хубави моменти, които стоплят душите ни и радват сърцата ни. Но също така помним поводите за съжаление – нещата, които бихме искали да се върнем и да променим.

Една медицинска сестра, която се грижи за неизлечимо болни хора, казва, че често задавала един прост въпрос на своите пациенти, докато те се подготвяли да си тръгнат от този живот.

“Има ли нещо, за което да съжалявате?”, питала тя².

Да бъдеш така близо до последния си смъртен ден често дава яснота на мислите, проникновение и перспектива. Затова когато тези хора били питани за нещата, за които съжаляват, те разтваряли сърцата си. Започвали да разсъждават за това, което биха променили, само ако можеха да върнат часовника назад.

Докато размишлявах над казаното от тях, изведнъж осъзнах как основополагащите принципи на Евангелието на Исус Христос могат да влияят на посоката на нашия живот в положителна насока, само ако ги прилагаме.

Няма нищо мистериозно в принципите на Евангелието. Изучавали сме ги в Писанията, обсъждали сме ги в Неделното училище и множество пъти сме слушали за тях от амвона. Тези божествени принципи и ценности са изложени директно и ясно; в тях има красота, дълбочина и сила; също така те със сигурност могат да ни помогнат да избегнем бъдещи поводи за съжаление.

Може би най-често срещания повод за съжаление на умиращите пациенти е, че не са прекарвали достатъчно време с хората, които обичат.

Особено мъжете повтарят следното оплакване: те “дълбоко съжаляваха, че са прекарали толкова много от живота си във всекидневното еднообразие на … работата”³. Мнозина са пропуснали хубавите моменти, произлизащи от времето, прекарано с членове на семейството и приятели. И им липсва дълбоката връзка, която са могли да развият с хората, които значат най-много за тях.

Не е ли вярно, че често сме прекалено заети? И за съжаление дори носим своята заетост като почетна значка, сякаш самото състояние на заетост е постижение или признак за превъзхождащ живот.

А така ли е наистина?

Сещам се за нашия Господ и Пример, Исус Христос, и Неговия кратък живот сред хората от Галилея и Ерусалим. Опитвал съм се да си Го представа как бърза от едно събрание за друго или се е заел с няколко спешни задачи наведнъж.

И просто не се получава.

Вместо това виждам състрадателния и грижовен Син Божий целево да изживява всеки ден. Когато общува с хората около себе Си, те се чувстват важни и обичани. Той познава вечната ценност на хората, които среща. Той ги благославя, служи им. Въздига ги, изцелява ги. Дава им безценния дар на Своето време.

В наши дни е лесно само да се преструваме, че прекарваме време с другите. С кликване на мишката можем да се “свържем” с хиляди “приятели”, без никога да се налага да видим лицата им. Технологиите могат да бъдат нещо прекрасно и могат да бъдат много полезни, когато не можем да бъдем близо до обичните си хора. Съпругата ми и аз живеем далеч от нашите скъпи роднини; знаем какво означава това. И въпреки това смятам, че поотделно и като общество не вървим в правилната посока, когато най-често се свързваме с роднини и приятели чрез качването на смешни снимки, препращането на незначителни неща и свързване със сайтове в Интернет. Предполагам, че този вид дейност може да бъде полезна, но колко време прекарваме, вършейки я? Ако не успяваме да отдадем най-доброто от себе си и своето пълно внимание на хората, които са наистина важни за нас, един ден ще съжаляваме.

Нека вземем твърдото решение да ценим хората, които обичаме, като прекарваме съдържателно време с тях и подхранваме ценни спомени.

Друг споменат от хората повод за съжаление е провала да се превърнат в човека, който смятат, че са могли и е трябвало да станат. Когато поглеждат назад в живота си, те осъзнават, че така и не са реализирали своя потенциал, че твърде много песни са останали неизпети.

Не говоря за изкачването на професионалната стълбица в нашите различни професии. Тази стълбица, независимо колко висока може да изглежда на тази земя, едва-едва се равнява на едно стъпало във вечното пътуване, което ни очаква.

По-скоро говоря за това да станем човека, който Бог, нашият Небесен Отец, е желаел да станем.

Както казва поетът, “слава носейки пристигаме”⁴ в този свят, дошли от доземното си съществуване.

Нашият Небесен Отец вижда истинския ни потенциал. Знае за нас неща, които не знаем за себе си. През нашия живот Той ни подтиква, за да изпълним в пълна мяра целта на сътворението си, да изживеем един добър живот и да се завърнем в Неговото присъствие.

Тогава защо отделяме толкова много от нашето време и енергия за неща, които са толкова преходни, толкова маловажни и толкова повърхностни? Защо отказваме да видим колко е безразсъдно да гоним незначителното и преходното?

Не би ли било по-мъдро да събираме “съкровища на небето, гдето молец и ръжда не ги изяжда, и гдето крадци не подкопават нито крадат”?⁵

И как правим това? Като следваме примера на Спасителя, като влагаме Неговите учения в живота си, като наистина обичаме Бог и нашия ближен.

Със сигурност не можем да направим това, ако подхождаме към ученичеството без желание, оплаквайки и тревожейки се колко време ще ни отнеме.

Когато дойде моментът да живеем според Евангелието, не трябва да бъдем като момчето, което потопило пръст във водата и след това казало, че е плувало. Като синове и дъщери на нашия Небесен Отец ние сме способни на много повече. И затова само добрите пожелания не са достатъчни. Трябва да действаме. Дори по-важно, трябва да станем това, което Небесният Отец желае да бъдем.

Добре е да заявяваме своето свидетелство, но да бъдем жив пример за възстановеното Евангелие е по-добре. Добре е да желаем да бъдем верни на заветите си, но да бъдем верни на свещени завети – включително да живеем добродетелно, да плащаме десятък и дарения, да спазваме словото на мъдростта и да служим на хората в нужда е много по-добре. Добре е да обявяваме, че ще отделяме повече време за семейна молитва, изучаване на Писанията и ползотворни семейни дейности, но само правенето на всички тези неща с постоянство ще дари небесни благословии на живота ни.

Ученичеството е преследване на светостта и щастието. То е пътеката на нашата най-добра и щастлива същност.

Нека твърдо решим да следваме Спасителя и усърдно да работим, за да станем човека, който Бог желае да станем. Нека се вслушваме в Светия Дух и нека се подчиняваме на подтиците Му. Когато правим това, Небесният Отец ще ни открива нещата, които никога не сме знаели за себе си. Той ще осветява пътя пред нас и ще отваря очите ни, за да виждаме неизвестните за нас и може би непредполагаеми таланти.

Колкото повече се отдаваме на преследването на светостта и щастието, толкова по-малка ще е вероятността да попаднем на пътеката към съжаленията. Колкото повече уповаваме на благодатта на Спасителя, толкова повече ще чувстваме, че сме на пътеката, която Небесният Отец желае за нас.

Друг повод за съжаление за хората, които знаят, че умират може малко да ви изненада. На тях им се иска да си бяха позволили да бъдат по-щастливи.

Толкова често се подлъгваме от илюзията, че има нещо точно пред нас, което ще ни даде щастие: по-добро семейно положение, по-добро финансово положение или края на трудно изпитание.

Колкото повече остаряваме, толкова повече гледаме назад и осъзнаваме, че външните обстоятелства реално нямат значение и не определят нашето щастие.

Ние имаме значение. Ние определяме нашето щастие.

Вие и аз сме отговорни за нашето собствено щастие.

Съпругата ми Хариет и аз обичаме да караме велосипеди. Прекрасно е да излезем и да се радваме на красотите на природата. Има определени маршрути, по които обичаме да караме, като не обръщаме особено внимание колко далеч отиваме или колко бързо пътуваме в сравнение с останалите колоездачи.

Аз обаче понякога смятам, че трябва да имаме по-състезателен дух. Дори мисля, че бихме могли да постигнем по-добро време или по-висока скорост, ако само се напрегнем малко повече. Понякога дори правя голямата грешка да предложа тази идея на моята прекрасна жена.

Типичната й реакция на подобни мои предложения винаги е много сърдечна, ясна и неподправена. Тя се усмихва и казва, “Дитер, това не е състезание, а пътешествие. Наслади се на мига”.

И колко права е тя!

Понякога в живота толкова се съсредоточаваме над финиш линията, че не успяваме да открием радостта от пътуването. Аз не отивам да карам колело със съпругата си, защото искам да стигна до финиша. Отивам, защото да бъда с нея е нещо хубаво и радостно.

Не изглежда ли глупаво да разваляме нашите хубави и радостни преживявания, защото непрекъснато очакваме момента, в който те ще приключат?

Дали слушаме красива музика, като чакаме последната нота да избледнее, за да си позволим да й се насладим? Не. Ние изслушваме и се съсредоточаваме върху вариациите на мелодията, ритъма и хармонията на цялата композиция.

Дали казваме молитвите си само с цел да кажем “амин” накрая? Разбира се, че не. Молим се, за да се доближим до нашия Небесен Отец, за да получим Духа Му и да почувстваме Неговата любов.

Не трябва да чакаме да бъдем щастливи докато достигнем някакъв бъдещ етап, само за да открием, че щастието вече е било на наше разположение – през цялото време! Идеята не е животът да бъде оценяван само когато гледаме назад. “Тоя е денят, който Господ е направил … ,” пише псалмистът. “Нека се радваме и развеселим в него”⁶.

Братя и сестри, независимо от обстоятелствата, независимо от нашите трудности и изпитания през всеки ден се случва нещо, на което да се зарадваме и което да оценим. Във всеки ден има нещо, което може да ни даде благодарност и радост, ако само го забележим и оценим.

Може би следва да гледаме по-малко с очите си и повече със сърцата си. Обичам следния цитат: “Човек вижда ясно само със сърцето. Най-същественото е невидимо за очите”⁷.

Заповядано ни е да “въздава(ме) благодарности за всички неща”⁸. Затова не е ли по-добре да виждаме с очите и сърцата си именно малките неща, за които можем да бъдем благодарни, вместо да уголемяваме отрицателното в нашето настояще състояние?

Господ е обещал, “този, който приема всичко с благодарност, ще бъде прославен; и нещата на тази земя ще му се прибавят тъкмо стократно”⁹.

Братя и сестри, с изобилните благословии на нашия Небесен Отец, Неговия великодушен план на спасение, възвишените истини на възстановеното Евангелие и множеството красоти на това земно пътуване, “нямаме ли повод да се радваме?”¹⁰

Нека вземем твърдото решение да бъдем щастливи, независимо от обстоятелствата.

Един ден ние ще направим тази неизбежна стъпка и ще преминем от това смъртно съществуване в следващото си състояние. Един ден ще погледнем назад към живота си и ще се запитаме дали не е могло да се справим по-добре, дали сме могли да вземем по-добри решения или да използваме времето си по-мъдро.

За да избегнем някои от най-големите поводи за съжаление в живота ни, би било мъдро днес вземем някои решения за промяна. Затова:

• Нека вземем твърдото решение да прекарваме повече време с хората, които обичаме.

• Нека вземем твърдото решение усърдно да се стремим да станем човека, който Бог желае да станем.

• Нека вземем твърдото решение да открием щастието, независимо от своите обстоятелства.

Давам свидетелство, че много от най-големите утрешни съжаления могат да бъдат избегнати, ако днес следваме Спасителя. Ако сме грешали или допускали грешки – ако сме правили избори, за които сега съжаляваме – на наше разположение е безценният дар на Христовото Единение, чрез което може да ни бъде простено. Не можем да се върнем назад във времето и да променим миналото, но можем да се покаем. Спасителят може да избърше нашите сълзи на съжаление¹¹ и да повдигне товара на нашите грехове¹². Неговото Единение ни позволява да оставим миналото зад гърба си и да продължим напред с чисти ръце и неопетнено сърце¹³ и с решителността да се справяме по-добре и да бъдем по-добри.

Да, този живот тече бързо; дните ни изглежда избледняват бързо и смъртта понякога ни се струва плашеща. Но въпреки това нашият дух ще продължи да живее и един ден ще бъде съединен с нашето възкресено тяло, за да получи безсмъртна слава. Давам тържествено свидетелство, че благодарение на милостивия Христос, ние всички ще живеем отново и завинаги. Благодарение на нашия Спасител и Изкупител един ден напълно ще разберем и ще се възрадваме в значението на думите “жилото на смъртта е погълнато в Христа”¹⁴.

Вечна е пътеката, водеща към реализирането на нашата божествена съдба като синове и дъщери Божии. Мои скъпи братя и сестри, скъпи приятели, ние трябва днес да започнем да вървим по тази вечна пътека; и един единствен ден не можем да приемаме за даденост. Моля се да не чакаме да се подготвим да умрем преди наистина да сме се научили да живеем. В святото име на Исус Христос, амин.