Къде е шатрата?

В дълбините на своята мъка в затвора Либърти Пророкът Джозеф Смит извиква: “О, Боже, къде си Ти? И къде е шатрата, която покрива тайното Ти място?”¹ На много от нас в моменти на силна мъка и лично страдание ни се струва, че Бог е далеч от нас. Шатрата, която сякаш препречва божествената помощ, не скрива Бог; понякога тя покрива нас самите. Бог никога не е скрит, но ние – понякога да, покрити от шатрата на мотиви, които ни отдалечават от Бог и Го правят да изглежда далечен и недостижим. Собствените ни желания, а не усещането за “Да бъде волята Ти”² създават усещането за шатра, която закрива Бог. Бог винаги е в състояние да ни вижда и да общува с нас, но може би ние неохотно слушаме или не се подчиняваме на Неговата воля и време.

Чувствата ни на отделяне от Бог ще намалеят, ако станем повече като деца пред Него. Това не е лесно в един свят, където мненията на други човешки същества имат такова въздействие върху нашите мотиви. Но то ще ни помогне да различаваме истината: Бог е близо до нас, знае за нас и никога не се крие от Своите верни чеда.

Тригодишната ми внучка е пример как силата на невинността и смирението ни свързват с Бог. Заедно със семейството си тя отишла на ден на отворени врати в храма Бригъм Сити в Юта. В една от залите на онова красиво здание се огледала и попитала, “Мамо, къде е Исус?” Майка й обяснила, че няма да види Исус в храма, но ще бъде в състояние да почувства Неговото влияние в сърцето си. Илайза внимателно обмислила отговора на майка си и после изглеждала удовлетворена и заключила, “О, Исус е отишъл да помага на някого”.

Никаква шатра не засенчвала разбирането на Илайза, нито преграждала погледа й над действителността. Бог е близо до нея и тя се чувства близо до Него. Тя знае, че храмът е домът Господен, и разбира също, че възкресеният и славен Исус Христос има тяло и може да бъде само на едно място едновременно³. Ако не е в Своя дом, тя осъзнава, че Той трябва да бъде на друго място. От онова, което тя знае за Спасителя, й е ясно, че Той би трябвало да бъде някъде другаде, правейки добро на чедата на Своя Отец. Било ясно, че тя се надявала да види Исус не като чудо, потвърждаващо Неговото съществуване, а просто защото Го обичала.

Духът може да открие на детския й ум и сърце утехата, от която всички ние се нуждаем и желаем. Исус Христос е жив, познава ни, бди над нас и се грижи за нас. В моменти на мъка, самота или объркване не ни е нужно да видим Исус Христос, за да знаем, че Той познава нашите обстоятелства и че мисията Му е да благославя.

Знам от личен жизнен опит, че преживяването на Илайза може да бъде и наше, и то много след като излезем от детството. В началото на кариерата ми работех усилено, за да си осигуря постоянно професорско място в университета Станфорд. Мислех, че съм осигурил добър живот за мен и семейството ми. Живеехме близо до родителите на жена ми в много приятна местност. По стандартите на света бях постигнал успех. Но получих от Църквата шанс да напусна Калифорния и да отида в “Рикс Колидж” в Рексбърг, Айдахо. Целите ми за постоянно професорство трябва да са били една шатра, разделяща ме от любящия Отец, Който знае по-добре от мен какво може да крие моето бъдеще. Но бях благословен да науча, че какъвто и успех да имам в кариерата и семейния си живот до този момент, това е дар от Бог. И така, като едно дете аз коленичих в молитва, за да попитам какво следва да направя. Можех да чуя един тих глас в ума ми, който каза, “Това е мое учебно заведение”. Нямаше шатра, която да ме разделя от Бог. В смирение и вяра подчиних волята си на Неговата и усетих Неговата грижа и близост.

Годините в “Рикс Колидж”, през които се стремях да търся Божията воля и да я изпълнявам, не позволяваха на шатрата да ме закрие, нито да затъмни активната роля на Бог в живота ми. Като се стремях да върша делото Му, се чувствах близо до Него и изпитвах увереност, че Той познава проблемите ми и е дълбоко загрижен за щастието ми. Но както и в Станфорд, светските мотивации започнаха да се проявяват. Една беше атрактивно предложение за работа, направено точно когато завършвах петата си година като ректор на “Рикс Колидж”. Обмислях го, молих се за него и дори го обсъдих с Първото Президентство. Те ми отговориха топло и с лек хумор, но определено без ясно напътствие. Президент Спенсър У. Кимбъл ме изслуша да описвам предложението, което получих от голяма корпорация, и каза: “Е, Хал, това звучи като чудесна възможност! И ако някога ни дотрябваш, ще знаем къде да те намерим”. Те щяха да знаят къде да ме намерят, но моето желание за професионален успех щеше да създаде една шатра, която да направи трудно за мен да намирам Бог и още по-трудно да слушам и следвам напътствията Му.

Като почувства това, съпругата ми имаше ясно и силно впечатление, че не трябва да напускаме “Рикс Колидж”. Казах, “Това ми стига”. Но тя мъдро настоя аз да получа свое собствено откровение. И така, аз се молих отново. Този път получих ясно указание, под формата на глас в ума ми, който каза, “Ще те оставя в “Рикс Колидж” още малко”. Личните ми амбиции може да са били замъглили погледа ми върху реалността и да са направили получаването на откровение трудно.

Тридесет дни след като бях благословен с вдъхновеното решение да отклоня предложението за работа и да остана в “Рикс Колидж”, се скъса стената на разположения наблизо язовир “Тетън”. Бог е знаел, че язовирната стена ще се скъса и че стотици хора ще се нуждаят от помощ. Той ме остави да търся съвет и да получа позволението Му да остана в “Рикс Колидж”. Знаел е всичките причини службата ми да бъде все още ценна в колежа и в Рексбърг. Тъй че трябваше често да питам Небесния Отец в молитва какво би желал Той да върша, за хората, чието имущество пострада, а животът им – объркан. Прекарвах часове, работейки с други хора, за да чистя кал и изхвърлям вода от къщите. Желанието ми да узная волята Му ми даде разширяваща душата възможност.

Този инцидент демонстрира друг начин, по който можем да създадем преграда за научаване Божията воля или да почувстваме любовта Му към нас: не можем да настояваме на нашето разписание, докато Господ има Свое собствено. Мислех, че съм прекарал достатъчно време на служба в Рексбърг и че трябваше да побързам да се преместя. Понякога настойчивостта ни да действаме според нашето собствено разписание може да закрие Неговата воля за нас.

В затвора Либърти Пророкът Джозеф моли Господ да накаже хората, които гонят членовете на Църквата в Мисури. Молитвата му е за бързо и сигурно възмездие. Но Господ отговаря, че “не след много години”⁴ ще се занимае с тези врагове на Църквата. В стихове 24 и 25 на раздел 121 на Учение и Завети Той казва:

“Ето, очите ми виждат и познават всичките им дела; и в определеното му време Аз съм запазил едно бързо възмездие за всички тях;

защото за всеки човек има назначено време, според както бъдат делата му”⁵.

Ние махаме шатрата, когато чувстваме и се молим, “Да бъде волята Ти” и “в определеното от Теб време”. Това би следвало да ни е достатъчно, след като знаем, че Той желае само най-доброто за нас.

Една от снахите ми преживя много години с усещането, че Бог е разпънал шатра над нея. Тя бе млада майка на 3 деца и копнееше за още. След две помятания молитвите й се изпълниха с терзания. Като минаха още безрезултатни години, тя бе изкушена да изпадне в гняв. Когато най-малкото й дете тръгна на училище, празнотата у дома й сякаш й се подиграваше над решението й да се посвети на майчинството – както и непланираните и дори нежелани бременности на познати. Тя се почувствала така отдадена и посветена, както и Мария, когато заявява, “Ето Господната слугиня”⁶. Но макар в сърцето си да произнасяла тези думи, не чувала нищо в отговор.

С надежда да повдигне духа й, нейният съпруг я взел на бизнес пътуване до Калифорния. Докато той бил на срещите си, тя крачела сама по красивия празен плаж. Сърцето й било готово да се пръсне, тя се молела на глас. За пръв път се молела не за друго дете, а да узнае божествената цел. “Небесни Отче”, извикала тя, “ще Ти дам всичкото си време, моля Те, покажи ми как да го запълня”. Тя изразила желанието си да отведе своето семейство където и да се наложело да отидат. Тази молитва породила неочаквано чувство на мир. Тя не удовлетворила ума й, копнеещ за увереност, но за пръв път от години успокоила сърцето й.

Молитвата отстранила шатрата и разкрила небесните отвори. След две седмици тя разбрала, че очаква дете. Новото бебе беше само на 1 година, когато моят син и снаха ми получиха призование за мисия. След като бе обещала да стори всичко и да иде навсякъде, тя остави настрана страха и взе децата си отвъд океана. На мисионерското поле тя роди друго дете – в ден на преместване на мисионерите.

Да се отдадем напълно на волята на небесата, както направила тази млада майка, е съществено за отстраняване на духовните шатри, които понякога разпъваме над главата си. Но това не гарантира незабавни отговори на молитвите ни.

Сърцето на Авраам изглежда е било праведно много преди Сара да зачене Исаак и преди те да получат своята обетована земя. Небесата имали други цели, които да се изпълнят първи. Тези цели включвали не само изграждане вярата на Авраам и Сара, но поучението им на вечните истини, които те споделяли с други хора по дългия си криволичещ път към земята, приготвена за тях. Господните забавяния изглеждат дълги; някои траят цял живот. Но те винаги са пресметнати да благославят. Те никога не трябва да бъдат време на самота, нетърпение или печал.

Макар Неговото време да не съвпада винаги с нашето, можем да сме сигурни, че Господ спазва обещанията Си. На всеки от вас, който сега чувства, че Той е труден за достигане, давам свидетелство, че ще дойде денят, когато всички ние ще се изправим пред Него лице в лице. Както днес няма нищо, което да закрива Неговия поглед над нас, тогава няма да има нищо, което да закрива нашия поглед към Него. Ние всички лично ще застанем пред Него. Подобно на моята внучка ние искаме да видим Исус Христос сега, но сигурното ни събиране с Него пред съдийският престол ще бъде по-приятно, ако първо вършим нещата, които Го правят така познат на нас, както сме ние за Него. Като Му служим, ние ставаме като Него и се чувстваме по-близки до Него, като се доближаваме до деня, когато нищо няма да закрива взора ни.

Доближаването ни към Бог може да бъде в развитие. “Дойдете вие, благословени от Отца Ми, наследете царството, приготвено за вас от създанието на света”⁷, учи Спасителят. И после ни казва как:

“Защото огладнях, и Ме нахранихте; ожаднях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте;

гол бях и Ме облякохте; болен бях и ме посетихте; в тъмница бях и Ме споходихте.

Тогава праведните в отговор ще Му кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, и Те нахранихме; или жаден, и Те напоихме?

И кога Те видяхме странник, и Те прибрахме, или гол, и Те облякохме?

И кога Те видяхме болен или в тъмница, и Те споходихме?

А Царят в отговор ще им рече: Истина ви казвам: Понеже сте направили това на един от тия най-скромни Мои братя, на Мене сте го направили”⁸.

Като вършим онова, което Той иска да правим за чедата на Отца Му, Господ го отчита като доброта към Него, и ние ще се чувстваме по-близо до Него, като усещаме любовта и одобрението Му. С времето ние ще станем като Него и ще мислим за Съдния ден с щастливо очакване.

Шатрата, която сякаш ви закрива от Бог, може да бъде страх от човека, вместо това желание да служите на другите. Единственият мотив на Спасителя е да помага на хората. Мнозина от вас, както и аз, са изпитвали страх да подходят към човек, който ви е оскърбил или наранил. При все това съм виждал Господ да разтапя сърца отново и отново, включително моето собствено. И така, отправям ви предизвикателството да отидете при някой като представител на Господ, въпреки всеки страх, който може да изпитвате, за да отправите обич и прошка. Обещавам ви, че като го направите, ще усетите обичта на Спасителя към този човек, както и Неговата обич към вас, при това не от огромно разстояние. За вас това предизвикателство може да е в семейството, в общността или из страната.

Но ако идете като представител на Господ да благославяте другите, Той ще види това и ще го възнагради. Ако вършите това достатъчно често и достатъчно дълго, ще почувствате промяна в самата си същност, чрез Единението на Исус Христос. Не само ще се чувствате по-близки с Него, ще чувствате все повече и повече как ставате подобни на Него. След това, когато Го видите, нещо, което ще се случи с всички ни, с вас ще стане като с Мороний, когато той казва: “И сега аз казвам на всички сбогом. Скоро ще отида да почивам в рая Божий, докато моят дух и тяло не бъдат събрани отново и не бъда доведен тържествуващ във въздуха, за да ви посрещна пред приятния съд на Великия Иехова, Вечният Съдия на живи и мъртви. Амин”⁹.

Ако служим с вяра, смирение и желание да вършим Божията воля, давам ви свидетелство, че съдийският престол на великият Иехова ще бъде приятен. Ще видим нашия любящ Отец и Неговия Син така, както Те ни виждат сега – със съвършена яснота и любов. В святото име на Исус Христос, амин.