Покаянието е винаги стъпка напред

Твърде често мислим за покаянието като за нещо мъчително и депресиращо. Но, Божият план е план на щастие, а не на страдание! Покаянието повдига духа и облагородява. Грехът е този, който носи нещастие ² . Покаянието е нашият авариен маршрут! Както старейшина Д. Тод Кристоферсън обяснява: „Без покаянието не съществува реално развитие или напредък в живота. … Единствено чрез покаянието ние получаваме достъп до единителната благодат на Исус Христос и спасението. То ни води към свобода, увереност и мир“ ³ . Моето послание към всички, особено към младежите е, че покаянието е винаги стъпка напред.

Когато говорим за покаяние, не говорим само за усилия за самоусъвършенстване. Истинското покаяние е повече от това – то е вдъхновено от вярата в Господ Исус Христос и Неговата сила да опрощава нашите грехове. Както старейшина Дейл Г. Ренлънд ни учи: „Без Изкупителя, … покаянието се превръща в просто нищожна промяна в поведението“ ⁴ . Можем да се опитваме да променим поведението си сами, но само Спасителят може да премахва нашите петна и да носи нашите тегоби, което ни позволява да следваме пътя на послушание с увереност и сила. Радостта от покаянието е повече от радостта да живеем достоен живот. Това е радостта от опрощението, от това да бъдем отново чисти и да се доближаваме към Бог. Веднъж след като сте изпитали тази радост, нищо не може да я замени.

Истинското покаяние ни вдъхновява да превърнем послушанието си в обвързаност – в завет, който започва с кръщение и се подновява всяка седмица на Господната вечеря, с причастието. Там получаваме обещанието, че можем „винаги да имаме Неговия Дух да бъде с нас“ ⁵ , заедно с цялата радост и мир, които идват от Неговото постоянно спътничество. Това е плодът на покаянието и това е причината покаянието да носи радост!

Обичам притчата за блудния син ⁶ . Има нещо трогателно в онзи ключов момент, когато блудният „дойде на себе си“. Седнал в кочината, желаещ да можеше „да се насити с рошковите, от които ядяха свинете“, той накрая осъзнава, че е пропилял не само наследството на баща си, но и собствения си живот. Вярвайки, че баща му може да го приеме отново – ако не като син, то поне като слуга – той решава да остави бунтарското минало зад гърба си и да се прибере у дома.

Често съм размишлявал за дългия път на сина към дома му. Дали е имало моменти, когато се е колебаел и чудел: „Как ли ще ме приеме баща ми?“ Вероятно, дори е направил няколко крачки обратно към свинете. Представете си колко различна щеше да е историята, ако се бе отказал. Но вярата му помогнала да продължи и вярата помогнала на баща му да гледа и да чака търпеливо, докато накрая:

„А когато беше още далеч, баща му го видя, смили се и като се завтече, хвърли се на врата му и го целуваше.

А синът му каза: „Татко, съгреших против небето и пред тебе; не съм вече достоен да се наричам твой син“.

Но бащата каза на слугите си: „Бързо изнесете най-хубавата премяна и го облечете, и сложете пръстен на ръката му и обуща на краката му; …

защото този мой син беше мъртъв и оживя, изгубен беше и се намери“.

Братя и сестри, всички ние сме блудни синове и дъщери. Всички ние трябва да „дойдем на себе си“, обикновено повече от веднъж, и да избираме пътя, който води обратно у дома. Това е избор, който правим ежедневно през целия ни живот.

Често свързваме покаянието с тежки грехове, които изискват „голяма промяна“ ⁷ . Но покаянието е за всички: тези, които се скитат в „забранени пътеки и се загуб(ват)“ ⁸ , както и за онези, които са влезли „в тази стеснената и тясна пътека“ и сега трябва да „бърза(т) напред“ ⁹ . Покаянието едновременно ни поставя на правия път и ни задържа на него. То е за тези, които едва сега започват да вярват, за онези, които са вярвали през цялото време и за хората, които се нуждаят да повярват отново. Както старейшина Дейвид А. Беднар учи: „Повечето от нас ясно разбират, че Единението е за грешници. Не съм толкова сигурен обаче, че ние знаем и разбираме, че Единението е също и за светии – за добри мъже и жени, които са покорни, достойни и… се стремят да станат по-добри“ ¹⁰ .

Наскоро посетих един център за обучение на мисионери, в който пристигна съвсем нова група. Бях дълбоко развълнуван, докато ги гледах и наблюдавах светлината в очите им. Изглеждаха толкова сияещи, щастливи и ентусиазирани. Тогава ми дойде една мисъл: „Те са изпитали вяра за покаяние. Ето защо са изпълнени с радост и надежда“.

Не мисля, че това означава всички те да са имали сериозни прегрешения в миналото си, но мисля, че са знаели как да се покайват; научили са, че покаянието е винаги стъпка напред и са готови, и желаят да споделят това радостно послание със света.

Така се случва, когато чувстваме радостта от покаянието. Вземете под внимание примера на Енос. Той сам преживява своя момент, когато „идва на себе си“ и след като „вината му била премахната“, сърцето му веднага се обръща към благосъстоянието на другите. Енос прекарва остатъка от живота си, като кани всички хора да се покаят и да „се радва(т) (на това) повече, отколкото на словото на света“ ¹¹ . Покаянието постига това; то обръща нашите сърца към ближните ни, защото знаем, че радостта, която изпитваме, е предназначена за всички.

Имам приятел, който е израснал в слабо активно семейство на светии от последните дни. Когато бил пълнолетен младеж, той също „дошъл на себе си“ и решил да се подготви за мисия.

Станал отличен мисионер. В последния ден преди да замине за вкъщи, президентът на мисия го интервюирал и го помолил да сподели свидетелството си. Той го споделил и след просълзена прегръдка, президентът казал: „Старейшина, можеш да забравиш или да отречеш всичко, за което току-що свидетелства само след няколко месеца, ако не продължаваш да вършиш нещата, които първоначално са изградили твоето свидетелство“.

След време моят приятел ми каза, че не е спирал да се моли и да чете ежедневно Писанията, откакто се върнал от мисията си. Да бъде постоянно „(подхранван) с доброто слово Божие“ го задържало в „правия път“ ¹² .

Вие, които се подготвяте за пълновременна мисия, и вие, които се връщате, обърнете внимание! Не е достатъчно само да придобиете свидетелство, трябва да го поддържате и укрепвате. Както всеки мисионер знае, ако спрете да въртите педалите на велосипеда, той ще падне, а ако спрете да подхранвате свидетелството си, то ще отслабне. Същият принцип се отнася и до покаянието – то е стремеж за цял живот, а не еднократно житейско преживяване.

Всички вие, които търсите опрощение – младежи, млади несемейни, родители, баби и дядовци, и да, дори прабаби и прадядовци – каня ви да се завърнете у дома. Сега е времето да започнете. Не отлагайте деня на вашето покаяние ¹³ .

След това, веднъж взели това решение, продължавайте да следвате пътя. Нашият Отец чака, копнеейки да ви приеме. Ръцете Му са протегнати „по цял ден“ към вас ¹⁴ . Наградата си заслужава усилията.

Помнете думите на Нефи: „Затова вие трябва да бързате напред с увереност в Христа, имайки съвършена светла надежда и любов към Бога и към всички човеци. Затова, ако бързате напред, угощавайки се със словото Христово и устоите до края, ето, така казва Отец: Вие ще имате вечен живот“ ¹⁵ .

Понякога пътуването ще изглежда дълго – в крайна сметка, това е пътуване към вечен живот. Но то може да бъде радостно пътуване, ако подхождаме към него с вяра в Исус Христос и надежда в Неговото Единение. Свидетелствам, че в момента, в който стъпим на пътя на покаянието, ние каним изкупващата сила на Спасителя в нашия живот. Тази сила ще укрепва нозете ни, ще разширява нашето виждане и ще задълбочава решимостта ни да вървим напред, стъпка по стъпка, до този славен ден, когато накрая се завърнем в небесния ни дом и чуем нашият Небесен Отец да ни казва: „Хубаво, ти си добър и верен слуга“ ¹⁶ . В името на Исус Христос, амин.