Благословиите на храма

Мисля, че няма място на света, където се чувствам по-близо до Господ, отколкото в някой от светите Му храмове. Нека преразкажа една поема,

Господ казва:

“Недейте си събира съкровища на земята, гдето молец и ръжда ги изяжда, и гдето крадци подкопават и крадат;

Но събирайте си съкровища на небето, гдето молец и ръжда не ги изяжда, и гдето крадци не подкопават нито крадат;

защото гдето е съкровището ти, там ще бъде и сърцето ти.”¹

За членовете на Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни храмът е най-святото място на земята. Това е домът Господен и точно както гласи надписът отвън, храмът е “свят Господу”.

В храма се преподава безценния план на Бог. Именно в храма се сключват вечните завети. Храмът ни въздига и възвисява, стои като сигнален фар, който всички могат да видят и ни насочва към селестиална слава. Той е дома Божий. Всичко, което става между стените на храма, е възвисяващо и облагородяващо.

За семействата храмът е едно от най-големите богатства, които имаме в земния живот. Господ е изключително ясен, когато говори на нас, бащите, посочвайки, че имаме отговорността да обичаме своите съпруги с цялото си сърце и да се грижим за тях и за децата си. Той ни е изявил, че най-важната работа, която ние, родителите, можем да свършим, се върши в домовете ни и че нашите домове могат да бъдат частица от небесата, особено когато бракът ни е запечатан в дома Божий.

Покойният старейшина Матю Коули, който бил член на Кворума на дванадесетте апостоли, веднъж разказва преживяването в събота следобед на един дядо, който взел за ръка малката си внучка и на рождения й ден я завел не в зоологическата градина или на кино, а в парка на храма. С позволението на пазача двамата отишли до големите врати на храма. Той й предложил да докосне с ръка здравата стена и после масивната врата. Казал й нежно, “Помни, че на този ден ти се докосна до храма. Един ден ще влезеш вътре”. Подаръкът му за малката не бил бонбон или сладолед, а едно далеч по-значимо и вечно преживяване – разбиране за дома Господен. Тя докоснала храма и храмът я докоснал.

Когато докосваме храма и го обичаме, животът ни ще отразява нашата вяра. Като отиваме в светия дом, като помним заветите, които сме сключили вътре, ще сме в състояние да понесем всяко изпитание и да преодолеем всяко изкушение. Храмът дава цел на живота ни. Той носи мир в душите ни – не мирът, даван от хората, а мирът, обещан от Сина Божий, когато Той казва, “Мир ви оставям; Моят мир ви давам. Аз не ви давам както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се бои”².

Сред светиите от последните дни има голяма вяра. Господ ни дава възможности да види дали ще следваме заповедите Му, дали ще следваме пътя, който следвал Исус от Назарет, дали ще обичаме Господ с цялото си сърце, мощ, разум и сила, и дали ще обичаме ближните си като нас самите³.

Вярвам в притчата “Уповавай на Господа от все сърце и не се облягай на своя разум. Във всичките си пътища признавай Него, и Той ще оправя пътеките ти”⁴.

Така е било винаги; така ще бъде винаги. Ако изпълняваме дълга си към Господ и наистина напълно уповаваме на Него, ще изпълваме Неговите храмове, като не само вършим своята обредна работа, но имаме и привилегията да вършим работа за другите. Ще коленичим в светите олтари като заместници в запечатвания, които ще съединяват за вечността съпрузи, съпруги и деца. Пълномощници за хората, които са починали без благословиите на кръщението могат да бъдат достойни млади мъже и жени, навършили 12 години. Това би било желанието на нашия Небесен Отец за вас и мен.

Преди много години един смирен и верен патриарх, брат Пърси К. Фетцър бил призован да даде патриархални благословии на членовете, живеещи отвъд желязната завеса.

Брат Фетцър отишъл в Полша през онези мрачни дни. Границите били затворени и на гражданите не се разрешавало да напускат страната. Брат Фетцър се срещнал със светии от Германия, хванати като в клопка там, когато след края на Втората световна война границите били променени и земите, в които те живеели, станали част от Полша.

Наш ръководител сред всички онези светии бил брат Ерик П. Кониец, който живеел там със съпругата и децата си. Брат Фетцър дал на брат и сестра Кониец и на големите деца патриархална благословия.

Когато се завърна в САЩ, брат Фетцър позвъни и попита дали може да дойде и да разговаря с мен. Както си седях в кабинета, той започна да плаче. Каза ми, “Братко Монсън, като положих ръце върху главите на членовете от сем. Кониец, дадох обещания, които не могат да се изпълнят. Обещах на брат и сестра Кониец, че ще могат да се завърнат в родната си Германия, че няма да бъдат държани като заложници на деспотични решения на страните победителки и че ще бъдат запечатани заедно като семейство в дома Господен. Обещах на сина им, че ще отслужи пълновременна мисия, а на дъщеря им – че ще се омъжи в светия храм Божий. Вие и аз знаем, че поради затворените граници те няма да получат тези благословии. Какво направих?”

Казах, “Братко Фетцър, познавам ви достатъчно добре, за да зная, че сте сторили точно онова, което е искал да сторите Небесният Отец”. Двамата коленичихме до бюрото ми и изляхме сърцата си пред нашия Небесен Отец, посочвайки че на едно отдадено семейство са били дадени обещания относно храма на Бог и други благословии, които сега са им отказани. Само Той би могъл да стори чудото, от което се нуждаехме.

Чудото стана. Бе подписано споразумение между ръководителите на полското правителство и на Федерална република Германия немските граждани, попаднали в региона, да се преместят в Западна Германия. Брат и сестра Кониец и децата им се преместиха, а брат Кониец стана епископ на района, в който се установиха.

Цялото сем. Кониец отиде в светия храм в Швейцария. А кой бе президентът на храма, който ги поздрави с отворени обятия в бели одежди? Не друг, а самият Пърси Фетцър, патриархът, който им бе дал обещанието. Сега в качеството си на президент на храма Берн Швейцария той ги посрещна с добре дошли в дома Господен за изпълнение на обещаното и запечата съпругът и съпругата, и децата за техните родители.

След време малката дъщеря сключила брак в дома Господен. Малкият син получил своето призование и отслужил пълновременна мисия.

За някои от нас храмът е само на няколко квартала разстояние. Други трябва да прекосят океани и да изминат много километри, преди да влязат в светия Божий храм.

Преди няколко години, преди завършването на един храм в Южна Африка, докато присъствах на окръжна конфенция в това, което тогава се наричаше Салисбъри, Родезия, се срещнах с президента на окръга, Реджиналд Дж. Нийлд. Той, съпругата му и прекрасните им дъщери ме посрещнаха, когато влязох в дома за събрания. Обясниха ми, че пестят пари и се готвят за деня, когато ще могат да предприемат пътуването до храма на Господ. Но, за жалост, храмът бе тъй далеко.

В края на срещата четирите прекрасни дъщери ми задаваха въпроси за храма: “Какво представлява той? Всичко, което сме виждали, е една снимка”. “Как ще се чувстваме, когато влезем в храма?” “Какво ще запомним най-добре?” За около час имах възможността да говоря на четири момичета за дома Господен. Когато тръгвах за летището, те ми махаха и най-малката каза, “Ще се видим в храма!”

Една година по-късно имах възможността да приветствам сем. Нийлд в храма Солт Лейк. В тихата стая за запечатване имах привилегията да свържа за вечността, както и за времето, брат и сестра Нийлд. После вратите се отвориха и в стаята влязоха онези прекрасни момичета, всяка облечена в безупречно бяло. Те прегърнаха майка си, после баща си. В очите им имаше сълзи, а в сърцата благодарност. Чувствахме се сякаш в небесата. Всяка една можеше да каже, “Сега сме семейство за вечността”.

Това е една чудесна благословия, която очаква хората, дошли в храма. Нека всеки от нас да живее достоен живот с чисти ръце и сърца, така че храмът да може да докосне нашия живот и семействата ни.

Колко далеко са небесата? Свидетелствам, че в светите храмове те въобще не са далеко – защото именно в тези свети места небесата и земята се срещат и нашият Небесен Отец дава на децата Си Своите най-големи благословии.