Надежда

Семейството ни израсна във висок и пустинен район в Южна Юта. Дъждът бе рядкост и много се надявахме да има достатъчно влага за наближаващите летни жеги. Тогава, както и сега, се надявахме на дъжд, молехме се за дъжд и в крайни моменти постехме за дъжд.

Там се разказваше историята за един дядо, който взел петгодишния си внук на разходка из града. В крайна сметка те се озовали пред малък бакалски магазин на главната улица, където спрели да изпият по една студена сода. Приближила кола от друг щат и шофьорът дошъл при дядото. Като посочил малък облак в небето, непознатият попитал, “Мислите ли, че ще вали?”

“Силно се надявам да се случи”, отвърнал старият човек, “ако не заради мен, то поне заради момчето. Аз вече съм виждал дъжд”.

Надеждата е чувство, което обогатява всекидневния ни живот. Тя се определя като “чувството, че… събитията ще се развият по най-добрия начин”. Когато упражняваме надежда, ние “гледаме напред … с желание и основателно доверие” (dictionary.reference.com/browse/hope). По този начин надеждата има известно успокояващо въздействие върху живота ни, докато ние уверено гледаме напред към бъдещи събития.

Понякога се надяваме за неща, върху които имаме малко или никакъв контрол. Надяваме се на хубаво време. Надяваме се на ранна пролет. Надяваме се любимият ни отбор да спечели световната купа, шампионата по американски футбол или бейзболната купа.

Подобни надежди правят живота ни интересен и често водят до необичайно, дори суеверно поведение. Например моят тъст е голям спортен запалянко, но е убеден, че ако не гледа любимия си баскетболен отбор по телевизията, е по-вероятно те да спечелят. Когато аз бях на 12 години, настоявах да нося един и същ чифт непрани чорапи на всяка бейзболна среща на Малката лига (младежи), с надежда за победа. Майка ми ме караше да държа тези чорапи на задната веранда.

Друг път нашите надежди могат да доведат до мечти, които да ни вдъхновят и поведат към действие. Ако имаме надеждата да се справяме по-добре в училище, тя може да се осъществи чрез самоотвержено учене и жертва. Ако имаме надежда да играем в печеливш отбор, тази надежда може да доведе до системни тренировки, отдаденост, екипна работа и в крайна сметка до успех.

Роджър Банистър учел в медицински колеж в Англия и имал една амбициозна мечта. Той желаел да бъде първия човек, пробягал една миля (1.6 км) за по-малко от 4 минути. През по-голямата част от първата половина на ХХ век любителите на леката атлетика с нетърпение очаквали деня, в който 4-минутната бариера да бъде премината. С годините много видни бегачи се доближавали до нея, но тя все оцелявала. Банистър се посветил на амбициозна тренировъчна програма с надеждата да осъществи мечтата си за поставяне на нов световен рекорд. Някои хора в спортните среди започвали да се съмняват дали 4-минутната бариера може да бъде премината. Така наречените експерти дори развили хипотези, че човешкото тяло физиологически не е в състояние да бяга с такава скорост на такава дълга дистанция. В облачния ден на 6 май 1954 г. голямата мечта на Роджър Банистър се осъществила! Той пресякъл финалната линия за 3:59.4 минути, като поставил нов световен рекорд. Надеждата му да премине 4-минутната бариера се превърнала в мечта, постигната чрез тренировка, упорита работа и отдаденост.

Надеждата може да вдъхнови мечти и да ни подтикне да ги осъществим. Само надежда обаче не може да стане причина да успеем. Много благородни мечти са останали неизпълнени, претърпявайки корабокрушение върху рифовете на добрите намерения и мързела.

Като родители най-съкровените ни мечти са съсредоточени върху децата ни. Ние се надяваме те да пораснат и да водят отговорен и праведен живот. Подобни мечти лесно могат да бъдат разбити, ако не даваме добър пример. Надеждата сама по себе си не означава, че децата ни ще растат в праведност. Ние трябва да прекарваме с тях време – на семейни домашни вечери и благотворни семейни дейности. Трябва да ги учим да се молят. Трябва заедно да четем Светите писания и да ги учим на важни евангелски принципи. Само така е възможно най-съкровените ни мечти да се осъществят.

Не бива никога да допускаме надеждата да бъде заместена от отчаяние. Апостол Павел пише, че “който оре, с надежда трябва да оре” (1 Коринтяните 9:10). Упражняването на надежда обогатява живота ни и ни помага да гледаме напред в бъдещето. Дали орем полята, за да сеем или си проправяме път през живота, е абсолютно наложително ние като светии от последните дни да имаме надежда.

В Евангелието на Исус Христос надеждата е желанието на Неговите ученици и следовници да получат вечно спасение чрез Единението на Спасителя.

Това наистина е надежда, която трябва да имаме всички. Точно тя ни отделя от останалия свят. Петър учи ранните следовници на Христос, “бъдете винаги готови да отговаряте, (но с кротост и страхопочитание), на всекиго, който ви пита за вашата надежда” (1 Петрово 3:15).

Нашата надеждата в Единението ни дава сила чрез вечна перспектива. Такава перспектива ни позволява да гледаме отвъд “тук и сега” към вечните обещания. Не е нужно да бъдем пленници на тесните ограничения на изменчивите обществени очаквания. Имаме свободата да очакваме селестиална слава, да бъдем запечатани за своето семейство и хората, които обичаме.

В Евангелието надеждата почти винаги има отношение към вярата и милосърдието. Президент Дитер Ф. Ухтдорф учи: “Надеждата представлява единия крак на трикрак стол, заедно с вярата и милосърдието. Те трите стабилизират живота ни, без значение на колко груби или неравни повърхности сме застанали” (“Неизчерпаемата сила на надеждата”, Лиахона, ноем. 2008 г., стр. 21).

В последната глава на Книгата на Мормон Мороний пише:

“Ето защо трябва да има вяра; и ако трябва да има вяра, трябва да има също и надежда; и ако трябва да има и надежда, трябва да има също и милосърдие.

И ако нямате милосърдие, вие не можете по никакъв начин да бъдете спасени в царството Божие; нито пък можете да бъдете спасени в царството Божие, ако нямате вяра или ако нямате надежда” (Мороний 10:20–21).

Старейшина Ръсел М. Нелсън учи, че “надеждата се корени в Исус Христос. Надеждата е съсредоточена върху Единението. Милосърдието се проявява чрез “чистата любов Христова”. Тези три характеристики са тясно преплетени като жици в кабел и може не винаги да бъдат ясно различени. Заедно те стават нашата връзка към селестиалното царство” (Russell M. Nelson, “A More Excellent Hope”, Ensign, фев. 1997, стр. 61).

Когато Нефи пророкува за Христос в края на своя летопис, той пише, “Затова вие трябва да бързате напред с увереност в Христа, имайки съвършена светла надежда и любов към Бога и към всички човеци” (2 Нефи 31:20).

Тази “съвършена светла надежда”, за която говори Нефи, е надеждата в Единението, вечното спасение, станало възможно чрез жертвата на нашия Спасител. Тази надежда е водила мъже и жени през вековете да вършат забележителни неща. Древните апостоли са преброждали земята и са свидетелствали за Него, като накрая дали живота си в Негова служба.

В тази диспенсация много ранни членове на Църквата са напускали домовете си със сърца, пълни с надежда и вяра, докато са се отправяли на запад през големите равнини към долината Солт Лейк.

През 1851 г. Мери Мъри Мърдок се присъединила към Църквата в Шотландия като вдовица на 67 години. Дребничка жена, висока под 1,5 м и тежаща едва 41 кг., тя родила осем деца, шест от които оживели и пораснали. Поради ръста и телосложението й нейните деца и внуци с любов я наричали “баба Малечка”.

Синът й Шон Мърдок заедно със съпругата си и техните две деца също се присъединил към Църквата и през 1851 г. заминал за Юта. Четири години по-късно, въпреки трудностите на собственото му семейство, Шон изпратил на майка си необходимите пари, за да може тя да се присъедини към семейството в Солт Лейк Сити. С надежда, далеч по-голяма от дребния й ръст Мери започнала мъчителното пътуване на запад към Юта, вече на 73 години.

След като безопасно пресякла Атлантическия океан, накрая тя се включила в злочестия керван от ръчни колички на Мартин. На 28 юли онези пионери с ръчни колички започнали пътуване на запад. Страданията на този керван са добре известни. От неговите 576 члена почти една четвърт починали преди да стигнат до Юта. И още щели да загинат, ако не била спасителната мисия, организирана от президент Бригъм Йънг, който изпратил фургони с провизии на заседналите в снеговете светии.

Мери Мърдок починала на 2 октомври 1856 г. близо до Чимни Рок, Небраска. Там тя отстъпила пред умората, изтощението и трудностите на пътя. Крехкото й тяло просто рухнало под физическите трудности, с които се сблъскали светиите. Докато беряла душа, мислите й с нейното семейство в Юта. Последните думи на тази вярна жена пионер били, “Кажете на Шон, че съм умряла с лице, обърнато към Сион”. (Вж. Kenneth W. Merrell, Scottish Shepherd: The Life and Times of John Murray Murdoch, Utah Pioneer, 2006 г., стр. 34, 39, 54, 77, 94–97, 103, 112–13, 115.)

Мери Мъри Мърдок е пример за надеждата и вярата на толкова много пионери, които изминали решителния път на запад. Духовното пътуване днес изисква не по-малко надежда или вяра от пътуването на ранните пионери. Предизвикателствата ни може да са различни, но усилията са също толкова големи.

Молитвата ми е нашите надежди да водят до сбъдване на праведните ни мечти. Специално се моля нашата надежда в Единението да укрепи нашата вяра и милосърдие и да ни даде вечна перспектива за бъдещето ни. Нека всички ние имаме тази съвършена светла надежда, се моля в името на Исус Христос, амин.