Да намираме чувство за пълноценност чрез Исус Христос

От Мишел Денис Кристенсън

При новооткритите ми свобода, възможности и приключения, които идваха от това, че вече нямах деца вкъщи, защо не чувствах удовлетворение? Какво липсваше?

Изображение

ръката на Спасителя, протегната към една майка, чиито син мисионер се свързва с потенциални членове на Църквата

Илюстрация от Дилийн Марш

Просълзих се, докато се молех за мир, когато най-малкият ми син попълваше документите си за мисия. Наистина исках той да отиде на мисия. Наистина. Опитвах се да убедя и себе си в това.

Обичам моя Спасител и бях искрено развълнувана от възможността синът ми да споделя радостта, която можем да намираме чрез Исус Христос. Но дълбоко в себе си изпитвах страх относно неговото тръгване. Знаех, че той никога повече няма наистина да се върне у дома след мисията си. Дори и да живееше вкъщи, нямаше да е същото.

Приятелите ми казваха, че етапът, когато децата вече не живеят вкъщи, е прекрасен. Със съпруга ми се вълнувахме и очаквахме с нетърпение свободата и възможностите, които не бяхме имали, докато отглеждахме нашите деца.

С тази си новооткрита свобода аз се захванах с безброй дейности. Пътувах със съпруга си, научих се да свиря на орган за моето призование, играех с внуците си и работех по семейната си история и вършех храмова работа.

Открих вълнение и приключения. Открих самоусъвършенстване. Открих прекрасни неща.

При все това винаги нещо липсваше. Все още нещо не беше както трябва. Когато синът ми тръгна, той остави огромна празнина в сърцето ми, която изглежда не можех да запълня.

Около година след заминаването му, избухнах толкова силно, че надминах всички избухвания на децата ми, когато бяха малки. Съпругът ми ме погледна и каза: „Мишел, трябва да служиш“. Записах се за възможност за служба.

Обаче все още ме болеше сърцето. Беше ми трудно да се отдам на служба или на която и да е от другите възможности, които бяха пред мен. След като всичките ми деца вече не живееха с нас, аз чувствах, че винаги нещо ще ми липсва.

Една вечер, когато се молех за помощ, чрез Духа узнах, че изпитвам празнотата, която произлиза от загуба – загуба на цел. Мислех, че съм се справила с тази конкретна тъга, изпълвайки живота си с всички тези прекрасни дейности.

Търсене на отговори

Докато търсех отговори, открих следното твърдение от историята на пророка Джозеф Смит: „Когато изгубим (нещо или някого), на когото сме посветили сърцата си, това трябва да е предупреждение за нас. (…) Нашата привързаност трябва да бъде към Бог и Неговото дело много повече, отколкото към другите хора“¹.

Все едно, че светкавица прониза мрачния облак, надвиснал над сърцето ми. Бях се опитвала да изпълня празнотата, породена от скръбта, с неща, дейности и преживявания – като служех, обичах и развивах таланти. Това бяха добри неща, но не запълваха зейналата пропаст в мен. Не изцеляваха по начина, от който се нуждаех.

Осъзнах, че мирът и удовлетворението могат да дойдат само чрез нашия Спасител Исус Христос. Исус учи: „Аз съм пътят и истината, и животът“ (Йоан 14:6). Единствено чрез Него намираме радост, пълнота, мир и удовлетворение. В Псалм 16:11 се казва: „Ще ми изявиш пътя на живота; пред Твоето присъствие има пълнота от радост“.

Как се промених

Животът ми не се промени изведнъж. Сърцето ми не беше изцелено моментално. Но знаех върху какво трябва да се съсредоточа, за да се случи това.

Молитвите ми се промениха. Започнах да моля Небесния Отец да ми помага да изграждам по-силна връзка с моя Спасител. Когато се обезсърчавах, съзнателно си напомнях, че Исус Христос е до мен и ще ми помага чрез благодатта на Своята единителна сила. Изучаването ми на Писанията се съсредоточи повече върху изграждането на връзка с Него. Отне ми време, но упорствах в усилията си да насочвам емоциите си, енергията си и мислите си към Исус Христос.

Докато правех това, мракът започна да изчезва. Намирах все по-голяма радост в малките жестове на служба и обич. Светлина и надежда озариха пътя ми и запълниха празнотата в сърцето ми. Поставянето на Спасителя на първо място даде по-дълбок смисъл и радост на всеки аспект от живота ми, от служба към другите до прекарване на време със семейството, от пътуване до развиване на моите таланти. Всичко стана по-наситено, когато Христос бе на централно място.

Всеки има различен път през времената на промяна в живота. Обаче, решението на нашите скърби е да откликнем на призива на Христос, когато Той казва: „(Елате) при Мене с пълно намерение на сърцето си, и Аз ще (ви) изцеля“ (3 Нефи 18:32). Само чрез Него ще намерим истинско изцеление, мир, любов и радост.

Авторката живее в щата Юта, САЩ.