Когато правосъдието, любовта и милостта се сливат в едно

Без предпазни въжета, колани или оборудване за катерене от какъвто и да е вид, двама братя — Джими, на 14 години, и Джон, на 19 години (това не са истинските им имена) — предприели изкачването на стръмна стена в Сноу Кениън Стейт Парк, в родното ми място южна Юта. Близо до върха на трудоемкото им изкачване, те открили, че една издатина им препречвала пътя от последните няколко фута, за да стигнат на върха. Не могли да я преминат, но и не могли вече да се върнат назад. Намирали се в безизходица. След внимателни маневри, Джон намерил достатъчна опора за краката си, за да избута по-малкия си брат на сигурно място, отгоре на издатината. Но нямало как да повдигне себе си. Колкото повече се напрягал да застопори пръстите или краката си, толкова повече мускулите му започнали да се схващат. Започнала да го обзема паника и той започнал да се страхува за живота си.

Неспособен да се придържа още дълго, Джон решил, че единственият му избор е да се опита да скочи вертикално, опитвайки се да сграбчи върха на надвисналата издатина. Ако успеел, посредством значителната сила на ръцете си, той вероятно можел да се издърпа на безопасност.

Самият той разказва:

„Преди да скоча, аз казах на Джими да отиде и да потърси клон от дърво, достатъчно здрав, за да го спусне до мен, въпреки да знаех, че няма да намери нищо подобно на този скалист връх. Това бе просто уловка от отчаяние. Ако скокът ми се провалеше, най-малкото което можех да направя, бе да се уверя че малкото ми братче няма да види смъртоносното ми падане.

Предоставяйки му достатъчно време, за да се отдалечи, аз казах последната си молитва — исках семейството ми да знае, че ги обичам и Джими да може да се прибере безопасно у дома — и тогава скочих. В отскока ми имаше достатъчно адреналин, защото можах да протегна ръце почти до лактите си над издатината. Но сграбчвайки повърхността, не усетих нищо друго освен пясък върху гладкия камък. Все още си спомням песъчливото усещане, висейки там без нищо друго, към което да се придържам — никакъв ръб, издатък или каквото и да било, в което да се вкопча. Усещах как пръстите ми започват плавно да се плъзгат по песъчливата повърхност. Знаех, че живота ми е пред своя край.

Но тогава изведнъж, като гръм от ясно небе, две ръце се простряха някъде над ръба на скалата, сграбчвайки ме за китките със сила и решителност, непривична за техния размер. Моят верен малък брат не беше отишъл да търси някакъв си измислен клон от дърво. Предполагайки точно какво бих направил, той не бе помръднал и инч. Просто беше чакал — тихичко, почти без дъх — знаейки пределно ясно, че аз ще имам дързостта да предприема този скок. И когато аз направих това, той ме сграбчи, задържа ме и отказа да ме пусне. Тези силни братски ръце спасиха живота ми в онзи ден, докато висях безпомощно над сигурната си смърт“¹.

Мои възлюбени братя и сестри, днес е Великден. Въпреки, че трябва винаги да си спомняме (нещо, което обещаваме да правим в ежеседмичните молитви за причастието), това е най-свещеният ден в годината за специално възпоменание на братските решителни ръце, протегнати в бездната на смъртта, за да ни спасят от падания и провали, от нашите скърби и грехове. На фона на тази история, разказана от семейството на Джон и Джими, аз изразявам благодарността си за Единението и Възкресението на Господ Исус Христос и си спомням събитията в божествения план на Бог, които осъществяват и осмислят „любов(та), с която Исус (ни) дари“².

В нашето все по-светско общество, е така необичайно, както и не в крак с модата, да се говори за Адам и Ева и за тяхното „радостно падение“ в смъртността. И въпреки това, простата истина е, че ние не можем изцяло да разберем Единението и Възкресението на Христос и не ще можем подходящо да оценим изключителния смисъл на Неговото раждане или смърт — или с други думи, не е възможно истински да честваме Коледа или Великден — без да разбираме, че наистина са съществували Адам и Ева, които паднали в Едемската градина, придружени от последствията на това падение.

Аз не знам какво точно се е случило на тази планета преди това, но знам, че те двамата бяха създадени от божествената ръка на Бог, че определено време живяха сами в райска обстановка, където нямаше нито човешка смърт, нито бъдещо семейство. Знам и че посредством низ от избори, те пристъпиха заповедта на Бог, което направи необходимо те да напуснат градината, но им позволи да имат деца преди да изстрадат физическата смърт³. Като допълнителна мъка и усложняване на техните обстоятелства, прегрешението им бе последвано и от духовни последствия, отделяйки ги от присъствието Божие завинаги. Тъй като сме родени в този паднал свят и също нарушаваме Божиите закони, и ние сме потърпевши от наказанията, които са наложени на Адам и Ева.

Какво нещастие само! Цялото човешко семейство да падне — всеки мъж, жена и дете — физически да се приближава към постоянна смърт, духовно да се гмурне във вечно страдание. Това ли е смисълът на живота? Това ли е големият завършек на човешкото преживяване? Нима ние всички просто си висим някъде в един студен каньон, в една безразлична вселена, всеки един от нас търсещ опорна точка, нещо, за което да се вкопчи — с нищо друго освен чувството за пясък прокрадващ се между пръстите, нищо което да ни спаси, нищо към което да се задържим, а още по-малко, нещо което да се хване за нас? Нима целта в живота ни е безсмисления стремеж към оцеляване — просто да подскачаме колкото можем по-високо, да се придържаме към определените ни седемдесетина години, след което да се провалим и да паднем, и да продължим да падаме завинаги?

Отговорът на тези въпроси е безспорно и вечно отрицателен. В едно с минали и съвременни пророци, аз свидетелствам, че „всички неща са били извършени по мъдростта на Този, Който знае всичко“⁴. Така, от момента, когато онези първи родители излязоха от Едемската градина, Бог и Отецът на всички нас, очакващ решението на Адам и Ева, изпрати самите небесни ангели да им заявят — както и на нас — че целият този порядък е сътворен за нашето вечно щастие. Това бе част от Неговия божествен план, който предостави Спасител, Синът на Самия Бог — „последния Адам“, както Го нарича апостол Павел⁵ — Който да дойде в средата на времето, за да извърши единение за прегрешението на първия Адам. Това Единение постига цялостна победа над физическата смърт, безусловно дарявайки възкресение на всеки човек, който е бил роден или някога ще бъде роден в този свят. То милостиво осигурява и прошка за личните грехове на всички, от Адам до края на света, при условие, че се покаят и спазват Божиите заповеди.

Като един от Неговите ръкоположени свидетели, аз заявявам тази Великденска утрин, че Исус от Назарет е Спасителят на света, „последният Адам“⁶, Начинатеялт и Усъвършителят на нашата вяра, Алфа и Омега на вечния живот. Защото, както в Адама всички умират, така и в Христа всички ще оживеят“⁷, казва Павел. А така също и пророкът-патриарх Лехий: „Адам падна, за да могат човеците да бъдат. … И Месията идва в пълнотата на времето, за да може да изкупи чедата човешки от падението“⁸. Най-изчерпателно от всички, пророкът от Книгата на Мормон, Яков, учи под формата на двудневна проповед за Единението на Исус Христос, че „възкресението трябва да … дойде … по причина на падението“⁹.

И така, днес ние честваме дара на победата над всяко падение, което ще изпитаме някога, над всяка скръб, с която ще се сблъскаме, над всяко разочарование, което някога ще понесем, над всеки страх, на който ще бъдем изложени — и не на последно място, нашето възкресение от смъртта и опрощението на греховете ни. Тази победа е достъпна за нас благодарение на събитията, случили се през уикенд като този, преди почти две хилядолетия в Ерусалим.

Започвайки духовното Си страдание в Гетсиманската градина, преминавайки към Разпъването на кръста на Голгота, и завършвайки в една прелестна неделна утрин в дарена гробница, един безгрешен, чист и свят мъж, Синът на Самия Бог, направи това, което никой друг смъртен никога не е правил, нито някога е можел да направи. Чрез собствената Си сила, Той се вдигна от смъртта, като никога повече тялото Му няма да бъде разделено от Неговия дух. По Своя собствена воля, Той свали от Себе си погребалните плащаници, с които бе повит, внимателно полагайки погребалната кърпа, поставена на лицето Му, „на отделно място“,¹⁰ както се казва в Писанията.

Тази великденска последователност на Единението и Възкресението, наред с всичко, понесено от Исус, съставлява най-важният момент, най-забележителната жертва, най-смазващата болка и най-величествената проява на божествена любов, показвана някога в историята на света. Исус Христос, Единородният Божий Син, страда, умря и се вдигна от смъртта, за да може, като гръм от ясно небе, да протегне спасителните Си ръце към нас, да ни хване, да ни задържи, и чрез нашето подчинение на Неговите заповеди, да ни вдигне към вечен живот.

Този Великден аз благодаря на Него и на Отца, Който ни Го даде, че Исус все още триумфира над смъртта, въпреки да е застанал на наранените Си нозе. Този Великден, аз благодаря на Него и на Отца, Който ни Го даде, че Той все още може да предоставя безкрайна благодат, въпреки да го прави с пробити длани и белязани китки. Този Великден, аз благодаря на Него и на Отца, Който ни Го даде, че можем да пеем пред градина, попита с пот, пред изпълнен с гвоздеи кръст, и пред една славно опразнена гробница.

В святото име на възкресения Господ Исус Христос, амин.