Отбрана и убежище

На 26 юли 1847 г., на третият им ден в долината (вторият бил неделя), Бригъм Йънг с членовете на Дванадесетте и неколцина други изкачил един връх на около 2 км. от мястото, където стоя в момента. Те го счели за подходящо място да издигнат знамето на народите. Ибър Ч. Кимбъл носел жълт шал. Привързали го към бастуна на Уилард Ричардз и го развели нагоре, едно знаме на народите. Бригъм Йънг нарекъл върха Енсайн Пийк (вр. Знаме)¹.

После те слезли до очуканите си фургони, до малкото неща, които пренесли на 3 000 км. и до изтощените си от пътя последователи. Не това, което притежавали, им давало сила, а онова, което знаели.

Те знаели, че са апостолите на Господ Исус Христос. Знаели, че свещеничеството им било дадено от пратеници-ангели. Знаели, че имали заповедите и заветите, които да предложат възможност за вечно спасение и възвисяване на цялото човечество. Били сигурни, че вдъхновението на Светия Дух било с тях.

Заели се да разорат градини и да издигнат подслон за скоро идващата зима. Подготвили това ново място за събиране за останалите, които вече ги били последвали през прериите.

Едно откровение, написано девет години по-рано, им заповядало, „Станете и заблестете, тъй че светлината ви да може да бъде знаме за народите,

и събирането наедно върху земята на Сион и коловете му да може да бъде за отбрана и убежище от бурята и яростта, когато те ще се излеят без смесване върху цялата земя” (У. и З. 115:5–6).

Те трябвало да бъдат „светлината”, „знамето”.

Стандартът (standard на английски значи и стандарт, и знаме–б.пр.), установен чрез откровение, се съдържа в стиховете на ученията на Евангелието на Исус Христос. Принципите на евангелския живот, който следваме, са основани на учение, а стандартите отговарят на принципите. Ние сме обвързани към стандартите по завет, отслужен чрез евангелските обреди от хора, получили свещеничеството и ключовете на властта.

Онези верни братя нямали свобода – и ние я нямаме – да променят или пренебрегват стандартите. Трябва да живеем според тях.

Не е лек или утеха просто да кажем, че те нямат значение. Всички знаем, че имат значение, защото човеците „са достатъчно поучени да различават доброто от злото” (2 Нефи 2:5).

Ако вършим най-доброто, на което сме способни, няма да бъдем обезсърчени. Ако не успеем или се препънем, което е възможно, винаги съществува лекът на покаянието и прошката.

Ние трябва да преподаваме на децата си моралния стандарт да избягват всяка неморалност. Свещените сили в техните земни тела следва “да се използват само между мъж и жена, законно свързани като съпруг и съпруга”². В брака трябва да сме напълно верни.

Трябва да спазваме закона за десятъка. Ние се грижим за отговорностите ни в Църквата. Събираме се всяка седмица да подновим заветите си на събранието за причастие и да получим обещание в тези прости и святи молитви над хляба и водата. Трябва да почитаме свещеничеството и да се покоряваме на заветите и обредите.

Онези братя на вр. Енсайн Пийк знаели, че трябва да живеят обикновен живот и да имат Неговия образ на лицето си (вж. Алма 5:14).

Те разбирали, че коловете трябва да са отбрана и убежище, но по онова време на земята нямало нито един кол. Те знаели, че мисията им е да установят колове на Сион сред всяка нация по земята.

Вероятно се питали каква ярост или буря, каквато още не били изпитали, може да се излее. Били устояли на свирепо противопоставяне, насилие, терор. Домовете им били горени, имуществото отнемано. Отново и отново и отново били пропъждани от домовете им. Те знаели тогава, както и ние знаем днес, че противопоставянето няма да има край. Природата му се променя, но то никога не свършва. Нямало да имат край предизвикателствата, пред които щели да се изправят ранните светии. Новите предизвикателства щели да бъдат различни, но със сигурност не по-малки от онези, които преживели те.

Сега коловете на Сион наброяват хиляди и са по целия свят. Членовете наброяват милиони и продължават да се множат. Нито едно от тези неща не може да бъде спряно, защото това е Господното дело. Днес членове живеят в 160 страни и говорят над 200 езика.

Някои живеят в неизказан страх какво чака нас и Църквата в света. Той става все по-мрачен в морално и духовно отношение. Ако се събираме в Църквата, спазваме простите евангелски принципи, живеем морален живот, спазваме Словото на мъдростта, грижим се за свещеническата и другите си отговорности, тогава не трябва да живеем в страх. Словото на мъдростта е ключ и към физическо здраве, и към откровение. Избягвайте чай, кафе, алкохол, тютюн и наркотици.

Можем да живеем където желаем, правейки най-доброто, което можем, за да си изкарваме хляба, скромен или изобилен. Свободни сме да правим каквото искаме с живота си, сигурни в одобрението и дори намесата на Всемогъщия, уверени в постоянното духовно напътствие.

Всеки кол е отбрана и убежище, и стандарт, и знаме. Един кол съдържа всичко нужно за спасяването и извисяването на хората, които дойдат под неговото влияние, а храмовете са дори още по-близо.

Противопоставянето няма край. Има неверни представяния и тълкувания за нас и историята ни, някои от тях злонамерени и със сигурност против ученията на Исус Христос и Неговото Евангелие. Понякога свещеници, дори религиозни организации се опълчват срещу нас. Те правят това, което ние никога не бихме направили. Ние не нападаме, не критикуваме и не се опълчваме срещу другите, както те правят с нас.

Дори днес има нелепи истории, разказвани и повтаряни тъй много пъти, че на тях се вярва. Една от най-глупавите сред тях е, че мормоните имат рога.

Преди години бях на симпозиум в един колеж в Орегон. Присъстваха католически епископ, равин, епископален свещенослужител, евангелист, унитарист и аз.

Президентът на училището, д-р Бенет, даде закуска. Един от тях ме попита коя от жените си съм довел. Казах им, че съм могъл да избирам от една. За момент си помислих, че съм набелязан за обект на подигравки. После някой попита католическия епископ дали е довел жена си.

Следващият въпрос ми беше отправен от д-р Бенет: „Вярно ли е, че мормоните имат рога?”

Усмихнах се и казах, „Реша косата си така, че да не се виждат”.

Д-р Бенет, който бе напълно плешив, сложи и двете си ръце на главата си и каза, „О, никога няма да можете да ме направите мормон!”

Най-странното от всичко е, че иначе интелигентни хора твърдят, че не сме християни. Това показва, че те знаят малко или нищо за нас. Принципът, че не можете да се издигнете, като бутате другите надолу, е верен.

Някои предполагат, че високите ни стандарти ще пречат на растежа. Точно обратното е. Високите стандарти са магнит. Ние всички сме деца на Бог, привлечени от истината и доброто.

Изправени сме пред предизвикателството да отглеждаме семейства в свят със сгъстяващи се облаци на нечестие. Някои от членовете ни са несигурни и понякога се чудят: Има ли място, където човек може да избяга от всичко това? Има ли друг град или щат, или страна, където е сигурно, където човек може да намери убежище? Отговорът, общо взето, е не. Отбраната и убежището са там, където сега живеят членовете ни.

Книгата на Морман предсказва, „Да, и тогава делото ще започне, с Отца сред всичките народи, приготвяйки пътя, по който Неговите люде да може да бъдат събрани в дома си в земята на тяхното наследство” (3 Нефи 21:28).

Онези, които идват от света в Църквата, спазват заповедите, почитат свещеничеството и участват в нейната дейност, са намерили убежището.

Преди няколко години на едно от събранията ни старейшина Робърт Ч. Оукс, един от седемте президенти на Седемдесетте (пенсиониран генерал и командващ въздушните сили на НАТО в Централна Европа), ни напомни за един договор, подписан от 10 държави на борда на линейния кораб Мисури в Токийския залив на 2 септември 1945 г., който сложи край на Втората световна война. По онова време някои от нас са били в Азия. Старейшина (генерал) Оукс каза: „Не мога дори да си представя обстоятелство, при което подобна среща би могла да се състои или да се подпише подобно споразумение днес, което да сложи край на войната против тероризма и нечестието, в което сме въвлечени. Това не е онзи вид война”.

Не бива да се боим, дори в свят, където войните никога не ще спрат. Войната на противопоставянето, предсказана в откровенията, продължава днес. Трябва да сме щастливи и позитивни. Не бива да се боим. Страхът е противоположност на вярата.

Знаем, че дейността на Църквата е съсредоточена върху семейството. Където и по света да са членовете, те трябва да създадат семейство, където децата са добре дошли и ценени като „наследство от Господа” (Псалми 127:3). Едно достойно семейство на светии от последните дни е стандарт и знаме за света.

Ние не само трябва да поддържаме най-висок стандарт, но всеки от нас трябва да бъде стандарт, знаме, отбрана, убежище. Трябва „да свети (нашата) виделина пред човеците, зa да виждат добрите (ни) дела и да прославя(ме) (нашия) Отец, Който е на небесата” (Maтея 5:16; вж. и 3 Нефи 12:16).

Всичките борби и усилия на минали поколения днес са ни донесли пълнотата на Евангелието на Исус Христос, властта да отслужваме и средствата да извършваме служението. Всичко това идва заедно в тази диспенсация на пълнотата на времената, в която ще се осъществи съвършения край на всички неща и земята ще бъде подготвена за идването на Господ.

Ние сме толкова част от това дело, колкото и онези мъже, отвързали жълтия шал от бастуна на Уилард Ричардз и слезли от вр. Енсайн Пийк. Онзи шал, развят високо, означил великото събиране, което било предсказано в древните и съвременни Писания.

Говорим за Църквата като за наше убежище, наша отбрана. Има сигурност и защита в Църквата. Тя е съсредоточена върху Евангелието на Исус Христос. Светиите се учат да се вглеждат в себе си, за да видят изкупващата сила на Спасителя на цялото човечество. Евангелските принципи, преподавани в Църквата и учени от Писанията, стават ръководство за всеки от нас поотделно и за семействата ни.

Знаем, че домовете, които ние и нашите потомци установяваме, ще бъдат убежището, за което се говори в откровенията – „светлината”, „пряпорецът”, „знамето” на всички народи и „убежището” от надигащите се бури (вж. У. и З. 115:5–6; Исаия 11:12; 2 Нефи 21:12).

Знамето, под което трябва да се съберем всички ние, е Исус Христос, Синът Божий, Единородният на Отца, Чиято Църква е тази и Чието име и власт носим.

Гледаме напред с вяра. През живота си сме виждали много неща, които са изпитвали куража ни и разширявали вярата ни, и още много ще се случат. Ние трябва да се „радва(ме) и весел(им), защото голяма е наградата (ни) на небесата” (Матея 5:12).

С желание защитавайте историята на Църквата и не „се срамува(йте) от благовестието (Христово); понеже е Божия сила за спасение на всекиго, който вярва” (Римляните 1:16).

Ние ще се изправяме пред предизвикателствата, защото не можем да ги избегнем, и ще проповядваме Евангелието на Исус Христос и ще учим за Него като наш Спасител и Убежище, наш Изкупител.

Ако един износен жълт шал е бил достатъчно добър да стане знаме на света, тогава обикновените мъже, които носят свещеничеството и обикновените жени и деца в обикновените семейства по цял свят, живеещи според Евангелието толкова добре, колкото могат, могат да заблестят като знаме, стандарт, отбрана, убежище от всичко, което може да се излее на земята.

„Ние говорим за Христа, радваме се в Христа, проповядваме за Христа, пророкуваме за Христа и пишем според пророчествата ни, та децата ни да знаят към кой източник да се обърнат за опрощение на греховете си” (2 Нефи 25:26).

Църквата ще процъфтява. Тя ще възтържествува. В това съм абсолютно сигурен. Давам това свидетелство в името на Исус Христос, амин.