Да потърсим, да протегнем ръце и да дойдем в Христа

Във великолепната картина на Минерва Тейчърт Христос в пурпурна мантия Спасителят на човечеството, с белези от пирони на своите длани, е застанал величествено с протегнати ръце. Нежно и със съчувствие Той поглежда надолу към жените, които полагат усилие да Го достигнат.

Обичам образите на жени, които протягат ръце да докоснат Спасителя. Копнеем да бъдем близко до Господа, защото знаем, че Той обича всяка от нас и желае завинаги да ни прегърне в „обятията на любовта” Си¹. Неговото докосване може да излекува духовни, емоционални и физически болежки. Той е наш Ходатай, Пример, Добър Пастир и Изкупител. Къде другаде можем да погледнем, към Кого другиго да протегнем ръце, къде другаде да отидем, освен при Исус Христос, „начинателя и усъвършителя на вярата ни?”².

Той казва: „Да, истина ви казвам, ако дойдете при Мене, ще имате живот вечен. Ето, Моята ръка на милост е протегната към вас и този, който дойде, него ще приема…”³ Неговото обещание ни кани не само да протегнем ръце към Него, но също така да направим и изключително важната следваща стъпка – да отидем при Него.

Това е толкова мотивиращо и насърчаващо учение. Месията протяга Своята ръка на милост към нас, винаги желаещ да ни приеме – ако ние изберем да дойдем при Него. Когато дойдем при Спасителя с „пълно намерение в сърцето”⁴, ние ще почувстваме Неговото любящо докосване по най-личен начин.

„Една жена”⁵ направила този избор и почувствала Неговото докосване. „И една жена, която имаше кръвотечение от дванадесет години, и бе иждивила за лекари целия си имот, без да може да се излекува от никого,

се приближи изотзад и се допря до полата на дрехата Му; и на часа престана кръвотечението й.

И рече Исус: Кой се допря до Мене? И когато всички се отричаха , Петър и ония, които бяха с Него казаха: Наставниче, народът Те притиска и гнети, а Ти казваш: Кой се допря до Мене?

Но Исус каза: Някой се допря до Мене, защото Аз усетих, че сила излезе от Мене.

И жената, като видя, че не се укри, дойде разтреперана и падна пред Него и извика пред всичките люде, по каква причина се допря до Него, и как на часа оздравя.

А Той й рече: Дъщерьо, твоята вяра те изцели, иди си с мир”⁶.

Задавала съм си въпроса какво би станало, ако жената с кръвотечението нямала достатъчно вяра в Спасителя, за да направи необходимото усилие да докосне полата на дрехата Му. В тази тълпа си представям, че й струвало доста усилия да се приближи толкова близо. Въпреки това, „без да се съмнява ни най-малко”⁷, тя упорствала.

По подобен начин и ние трябва да демонстрираме, че вярата ни в Господ е проникнала в сърцата ни достатъчно дълбоко, че да ни подтикне към действие.

Една приятелка ми разказа за случай, при който тя не могла да се утеши. Тя изпитвала такава тъга, свързана с трагедия в семейството, че през един от дните дори не могла да излезе от къщи. Без предупреждение една сестра от Обществото за взаимопомощ почукала на врата й и казала, „Имах чувството, че имаш нужда от мен”. Сестрата не разпитвала за подробности, а вместо това обгърнала моята приятелка с ръце и попитала, „Искаш ли да се молим?” След тяхната молитва сестрата си отишла. Това мило отношение и деликатен поход допринесоха много за изцелението на съкрушеното сърце на приятелката ми.

Тази любяща сестра от Обществото за взаимопомощ не само се вслушала в Духа, но и действала съгласно този подтик. По един истински начин тя показала, че силата, която се намира в ученията на спасението, я докоснали толкова дълбоко, че тя всекидневно полагала усилия да бъде по-подобна на Христа. Нейните действия отразявали личното й разбиране, че „милосърдието никога не отпада”⁸.

За милионите от вас, верни сестри от Обществото за взаимопомощ, които като тази състрадателна сестра отразяват тази вечна⁹ любов Христова, която е милосърдието, президент Гордън Б. Хинкли казва, „Безбройни са деянията на тези забележителни, прекрасни и всеотдайни жени, които подкрепят онези в нужда, като превързват раните на наранените, като дават радост и утеха на онези в беда… които повдигат онези, които са паднали и им дават сила, насърчение и воля да продължат напред”¹⁰.

Точно тази воля да се придвижиш напред към Спасителя понякога изисква незабавно покаяние. То е да приемем факта, че сме допуснали грешки или не сме направили онова, което сме могли, за да насърчим или помогнем на някого. Тези лични корекции в мислите, действията или думите са жизненоважни за всички, които желаят да дойдат при Христа. Те представляват индивидуалните избори за това как ще докоснем една друга, както буквално, така и символично.

Приближаваме се към Спасителя, като прегръщаме околните с любящи ръце. Или не го правим. Превързваме емоционални или физически рани. Или не го правим. Гледаме едни на други по-скоро любящо, отколкото критично. Или не го правим. Молим за прошка за вреда, която сме причинили, дори ако е неволна. Или не го правим. Справяме се с трудната духовна задача да простим на онези, които са ни обидили. Или не го правим. Бързо поправяме грешките и пропуските в личните си взаимоотношения, когато разберем за тях. Или не го правим.

Като вас аз знам какво значи да направим тези важни корекции в посоката. Помня един случай, когато съвсем неволно обидих една сестра в моя район. Трябваше да изгладя този въпрос, но си признавам, че моята гордост ми попречи да отида при нея и да я помоля за прошка. Семейни и други задължения все ме караха да намеря начини да отложа своето покаяние. Бях сигурна, че нещата ще се оправят от само себе си. Но не стана така.

В тишината на не една, а няколко нощи, се събуждах с ясната мисъл, че не съм постъпила по начина, по който би искал Господ. Не действах според своята вяра, че Неговата милостива ръка е наистина протегната към мен – ако бях постъпила правилно. Помолих се за сила и смелост, смирих се, отидох до дома на сестрата и помолих за нейната прошка. И за двете това се оказа едно сладко и изцеляващо преживяване.

Понякога личната корекция в посоката е толкова своевременна, колкото след събранията да не отправим забързаните си стъпки към изхода на сградата, а вместо това да поздравим самотна сестра, за която знаем, че ще говори дълго време. Често тя е толкова дългосрочна, колкото да преодолеем чувствата на негодувание към членове на семейството, които се отнасят към нас безразсъдно – като в същото време се опитваме да изградим позитивни взаимоотношения. Често тези индивидуални корекции в посоката, които представляват решаващи моменти на покаяние, „принася(т) правда като мирен плод…”¹¹

Като търсим този плод на праведност, не е за учудване, че подобно на жените в славното произведение на Минерва Тейчърт протягаме ръце с желание и преклонение към Спасителя, защото знаем, че Той протяга „ръката на милостта Си към онези, които се уповават на Него”¹². Понеже това славно обещание е вярно, къде другаде можем да погледнем, към Кого другиго да протегнем ръце, къде другаде да отидем, освен при Исус Христос, Светлината на света, Агнецът Божий, нашият Месия?

Знам, че „Синът на Праведността (се вдига) с изцеление в крилата Си”¹³ не само за жената с кръвотечението, но и за всяка от нас. Той ще ни води, благослови и събере – ако изберем да дойдем при Него. Нека правим това всеки ден от живота си.

В името на Исус Христос, амин.