Единението на Исус Христос

Като млад мисионер старейшина Орсън Ф. Уитни (1855-1931), който по-късно служи в Кворума на дванадесетте апостоли, имал толкова силен сън, че той променил живота му завинаги. По-късно той пише:

“Една нощ аз сънувах,… че съм в Гетсиманската градина, свидетел на терзанието на Спасителя… Стоях зад едно дърво в предната част… Исус, с Петър, Яков и Иоан, влезе през една дървена портичка от дясната ми страна. Оставяйки тримата апостоли там, след като им каза да коленичат и да се молят, Той отиде до другата страна, където също коленичи и се молеше…: “О, Мой Отче, ако е възможно, нека ме отмине тази чаша; не обаче както Аз искам, но както Ти искаш”.

Докато Той се молеше, сълзи се стичаха по лицето Му, което беше (обърнато) към мен. Бях тъй разтърсен от гледката, че също плачех от чисто съчувствие към огромната Му печал. Цялото ми сърце бе с Него. Обичах Го с цялата си душа и копнеех да бъда с Него както не съм копнял за нищо друго.

След малко Той стана и закрачи към мястото, където бяха коленичили апостолите – дълбоко заспали! Той внимателно ги разтърси, събуди ги и с тон на нежен упрек, без никаква следа от гняв или хокане ги попита не могат ли да бдят поне един час с Него…

Връщайки се на мястото Си, Той отново се молеше и после отново се върна и пак ги намери заспали. Той отново ги събуди, пак ги увещаваше, и се върна на мястото Си, и пак се молеше. Това се повтори три пъти, докато съвършено опознах външността Му – лице, фигура и движения. Бе с благородна осанка и величествен вид… сам Бог, Който Той беше и е, при все това кротък и смирен като малко дете.

Внезапно обстоятелствата сякаш се промениха… Сцената се смени с момент след разпъването, и Спасителят заедно с тези трима апостоли стояха заедно в групичка вляво от мен. Те всеки момент щяха да тръгнат да се възнасят в небесата. Не можах да издържа повече. Изтичах иззад дървото, хвърлих се в нозете Му, сграбчих Го около коленете и Го умолявах да ме вземе със Себе Си.

Никога не ще забравя милия и нежен начин, по който Той се наведе и ме изправи, и ме прегърна. Бе толкова живо, толкова реално, че усетих самата топлина на гърдите Му, върху които се бях облегнал. После Той каза: “Не, сине Мой; тези тук свършиха своята работа и могат да дойдат с Мене; но ти трябва да останеш и да свършиш твоята”. Аз все още се държах за Него. Гледайки втренчено нагоре в лицето Му – защото Той бе по-висок от мен, аз най-искрено Го умолявах: “Добре, обещай ми, че накрай ще дойда при Тебе”. Той се усмихна мило и нежно и отвърна: “Това ще зависи изцяло от тебе самия”. Събудих се с ридание в гърлото и вече беше утро”¹.

Този деликатен, личен бърз поглед върху пълната с любов жертва на Спасителя е подходящо въведение към значимостта на Единението на Исус Христос. Наистина Единението на Единородния Син Божий в плътта е най-важната основа, върху която почива цялото християнско учение и висша изява на божествена любов, давана някога на този свят. Важността й в Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни не може да бъде преувеличена. Всеки друг принцип, заповед и добродетел на възстановеното Евангелие води важността си от това централно събитие².

Единението било предопределен, но доброволен акт на Единородния Син Божий, в който Той принесъл Своя живот и духовно терзание като откуп за последиците на падението на Адам върху цялото човечество и за личните грехове на всички, които се покаят.

Буквалното значение на английската дума Atonement (единение) е очевидна: at-one-ment, обединяване на неща, които са били разделени или отчуждени. Единението на Исус Христос било съвършено необходимо поради разделящото прегрешение (или падение) на Адам, което довело до два вида смърт в света, когато Адам и Ева опитали плода на дървото на познание на доброто и злото³. Физическата смърт довела до отделяне на духа от тялото, а духовната смърт – до отделяне и на духа, и на тялото от Бог. В резултат на падението всички родени в смъртността, ще изстрадват тези два вида смърт. Но трябва да помним, че падението било съществена част от божествения план на Небесния Отец. Без него на Адам и Ева нямало да се роди нито едно смъртно дете, нито човешкото семейство щяло да изживее противопоставяне, растеж, морална свобода на избор и радостта от възкресението, изкуплението и вечния живот⁴.

Нуждата от това падение и от едно Единение, което да го компенсира, е обяснена на доземния съвет в Небесата, на който присъствали духовете на цялото човешко семейство, а Бог Отец председателствал. Именно на него Христос доброволно пожелал да уважи моралната свобода на избор на целия човешки род, тъкмо като извършил Единение за техните грехове. В хода на процеса Той щял да върне на Отца цялата слава от тази изкупителна любов⁵.

Това безконечно Единение на Христос било възможно, защото (1) Той бил единствения безгрешен човек, живял някога на тази земя и поради това не бил подвластен на духовната смърт в резултат на греха, (2) Той бил Единородния на Отца и поради това притежавал божествени качества, които Му давали власт над физическата смърт⁶ и (3) на доземния съвет Той очевидно бил единственият достатъчно смирен и желаещ да бъде предопределен за тази служба⁷.

Някои дарове, произтичащи от Единението, са универсални, безконечни и безусловни. Те включват Неговото изкупление за първородния грях на Адам, тъй че никой член на човешкото семейство да не бъде държан отговорен за този грях⁸. Друг универсален дар е възкресението от мъртвите на всеки мъж, жена и дете, които живеят, живели са някога или ще живеят на земята.

Други страни на Христовия единителен дар са условни. Те зависят от усърдието на човек в спазването на Божиите заповеди. Например, макар всички членове на човешкото семейство свободно получават опрощение за греха на Адам без усилие от тяхна страна, те не получават опрощение за собствените си грехове, освен ако не врекат във вяра в Христос, покаяние за същите тези грехове, бъдат кръстени в Негово име, получат дара на Светия Дух и бъдат потвърдени в Христовата Църква, и продължават напред, устоявайки с вяра в остатъка от житейския си път. За това лично предизвикателство Христос казва,

“Защото ето, Аз, Бог, съм изстрадал тези неща за всички, та да могат да не страдат, ако се покаят.

Но ако те не се покаят, трябва да страдат тъкмо като Мен”⁹.

Нещо повече, макар възкресението на тялото да е универсален и даден даром дар от Христос, резултат от Неговата победа над смъртта, естеството на възкресеното тяло (или “степента на слава”, която му е дадена), както и времето на възкресение на даден човек пряко зависят от верността му в този живот. Апостол Павел например дава ясно да се разбере, че онези, които са напълно отдадени на Христос, при възкресението “ще възкръснат по-напред”¹⁰. Едно съвременно откровение пояснява различния порядък на възкресените тела,¹¹ обещавайки най-висшата степен на слава само на онези, които спазват принципите и обредите на Евангелието на Исус Христос¹².

Разбира се, както безусловните, така и условните благословии на Единението са на разположение единствено чрез благодатта на Христа. Очевидно безусловните благословии на Единението не се дават поради заслуги, но и условните не са напълно заслужени. Като живее вярно и спазва Божиите заповеди, човек може да получи допълнителни привилегии; но все пак те се дават даром, технически погледнато не са спечелени. Книгата на Мормон категорично заявява, че “няма плът, която да може да живее в присъствието Божие, освен ако не бъде чрез заслугитe и милостта, и благодатта на Светия Месия”¹³.

По същата тази благодат Бог осигурява спасението на малките деца, умствено страдащите, онези, които са живели без да чуят Евангелието на Исус Христос и така нататък: те са изкупени чрез универсалната сила на Единението на Христос и ще имат възможността да получат пълнотата на Евангелието след смъртта, в света на духовете, където духовете пребивават докато очакват възкресението¹⁴.

За да отговори на изискванията на Единението, безгрешният Исус отива в Гетсиманската градина, както старейшина Уитни го вижда в съня си, за да понесе там душевното терзание, което само Той можел да понесе. Той “захвана да се ужасява и да тъгува”, казвайки на Петър, Яков и Иоан, “Душата Ми е прескръбна до смърт”¹⁵. Защо? Защото Той изстрадва “болките на всички човеци, да, болките на всяко живо създание, и мъже, и жени, и деца, които принадлежат към семейството на Адам”¹⁶. Той изтърпява “изкушения и телесна болка, глад, жажда и умора, дори повече, отколкото човек може да изтърпи, без да умре; защото ето, кръв… излиза от всяка пора, толкова велика… е мъката Му”¹⁷.

Чрез това страдание Исус изкупва душите на всички мъже, жени и деца “за да може сърцето Му да се изпълни с милостта според плътта, та да узнае Той според плътта как да подпомага Своя народ според немощите му”¹⁸. Правейки това, Христос “слезе по-долу от всичко” – включително всякакви болести, немощи и мрачно отчаяние, изпитвани от всяко смъртно същество – за да може да “схван(е) всички неща, за да може да бъде във всичко и чрез всичко, светлината на истината”¹⁹.

Абсолютната самота и острата мъка на Единението, започнали в Гетсиманската градина, достигат върха си, когато след неописуеми мъки в ръцете на римските войници и други хора Христос извиква от кръста, “Или, Или, лама савахтани? сиреч: Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?”²⁰ В дълбините на тази мъка дори самата природа потреперва. “…тъмнина покриваше цялата земя… като потъмня слънцето”²¹. “И ето, завесата на храма се раздра на две от горе до долу, земята се разтресе, скалите се разпукаха”,²² карайки мнозина да възкликнат, “Богът на природата страда”²³. Накрая, дори изглеждащото непоносимо е понесено и Исус казва, “Свърши се”²⁴. “Отче, в Твоите ръце предавам духа Си”²⁵. Един ден някъде всеки човешки език ще бъде призован да признае, както римският стотник, който бил свидетел на всичко това, “Наистина тоя беше Син на Бога”²⁶.

За сериозния мъж или жена е “въпрос на изключително чудо”²⁷ че доброволната и милостива жертва на едно същество би могла да задоволи безкрайните и вечни изисквания на правосъдието, да извърши Единение за всяко човешко прегрешение и злодеяние и така да тласне цялото човечество във всеобхватните ръце на милостивата Му прегръдка. Но това наистина е така.

Ще цитирам президент Джон Тейлър (1808-1887): “По начин необясним и неразбираем за нас Той поел тежестта на греховете на целия свят; не само на Адам, но и на потомството му; и правейки това, отворил небесното царство не само за всички вярващи и онези, които спазвали Божия закон, но и за повече от половината човешко семейство, починали преди да достигнат годините на зрелостта, както и за (онези), които… (починали) без закона”²⁸.

Ние можем да изпитаме относно този величествен дар същото, което изпитал и старейшина Уитни: “Бях тъй разтърсен от (дара), че също плачех от чисто съчувствие… Цялото ми сърце бе с Него. Обичах Го с цялата си душа и копнеех да бъда с Него както не съм копнял за нищо друго”. След като вече е предложил Единението за нас, Христос е извършил Своята част, за да превърне този копнеж в реалност. Останалото зависи изцяло от нас самите.