Божественият дар на покаянието

Книгата на Мормон съдържа разказ за човек на име Нехор. Разбираемо е защо Мормон, при съкращаването на нефитските летописи, обхващащи период от хиляда години, сметнал за важно да включи нещо за този човек и трайното влияние на неговото учение. Мормон желаел да ни предупреди, знаейки, че тази философия отново щяла да изплува на повърхността в наши дни.

Нехор се появява на сцената около 90 години преди раждането на Христос. Той учи, че “цялото човечество щяло да бъде спасено в последния ден … защото Господ бил сътворил всички човеци и също бил изкупил всички човеци; и че накрая всички люде щели да имат вечен живот” (Алма 1:4).

Около 15 години по-късно сред нефитите се появява Корихор, който проповядва и разширява учението на Нехор. В Книгата на Мормон е записано, че той “беше антихрист, защото започна да проповядва на людете срещу пророчествата … относно пришествието на Христа” (Алма 30:6). Проповядването на Корихор се съсредоточава върху това, “че не може да бъде извършено единение за греховете на човеците, но че всеки човек получава в този живот според способностите на личността, ето защо, всеки човек преуспява според дарбата си; и че всеки човек побеждава според силата си; и каквото и да върши човек, нищо не е престъпление” (Алма 30:17). Тези лъжепророци и техните последователи “не вярваха в покаянието за греховете си” (Алма 15:15).

Както в дните на Нехор и Корихор, ние живеем във време, което не е много отдалечено от пришествието на Исус Христос–в нашия случай във времето за подготовка за Неговото Второ пришествие. И по подобен начин посланието за покаяние често не се приема добре. Някои твърдят, че ако има Бог, Той няма реални искания към нас (вж. Алма 18:5). Други днес вярват, че един любящ Бог прощава всички грехове само срещу признание, или ако изобщо има наказание за греха, “Бог ще ни удари няколко камшика и накрая ще бъдем спасени в царството Божие” (2 Нефи 28:8). Други, редом с Корихор, отричат самото съществуване на Христос, като за тях няма и грях. Тяхното учение е следното—ценностите, стандартите и дори истината са все относителни неща. Така че каквото един човек чувства за правилно за себе си, не може да бъде осъждано от други хора като неправилно или греховно.

На повърхността такива философии могат да изглеждат привлекателни, защото ни дават причина да се отдаваме на всеки апетит или желание, без да се тревожим за последиците. Като използваме ученията на Нехор и Корихор, ние може да измислим оправдание почти на всичко. Когато пророците идват и призовават за покаяние, това “разваля веселбата”. Но всъщност пророческия призив трябва да бъде приемано с радост. Без покаянието не съществува реално развитие или напредък в живота. Преструването, че грехът не съществува, не намалява неговото бреме и болка. Страданието заради греха само по себе си не променя нищо към по-добро. Единствено покаянието води до слънчевите висини на по-добрия живот. И, разбира се, единствено чрез покаянието ние получаваме достъп до единителната благодат на Исус Христос и спасението. Покаянието е божествен дар и на лицата ни трябва да има усмивка, когато говорим за него. То ни води към свобода, увереност и мир. Вместо да прекъсва веселбата, дарът на покаянието е повод за истинско веселие.

Покаянието съществува като възможност единствено поради Единението на Исус Христос. Именно Неговата безпределна жертва “доставя средство на човеците да могат да имат вяра за покаяние” (Алма 34:15). Покаянието е необходимо условие и благодатта на Христос е единствената сила, чрез която “милостта може да удовлетвори исканията на правосъдието” (Алма 34:16). Нашето свидетелство е следното:

“ние знаем, че оправданието (или опрощението на греховете) чрез благодатта на нашия Господ и Спасител Исус Христос е справедливо и истинно.

И ние знаем също, че освещаването чрез благодатта на нашия Господ и Спасител Исус Христос е справедливо и истинно за всички онези, които обичат Бога и Му служат с цялата си мощ, разум и сила” (У. и З. 20:30–31).

Покаянието е обширна тема, но днес бих искал да спомена само пет аспекта на този основополагащ евангелски принцип, които се надявам да ви бъдат от помощ.

Първо, поканата да се покаем е израз на обич. Когато Спасителят “започна да проповядва, казвайки: Покайте се, защото наближи небесното царство” (Матея 4:17), това било едно послание на обич, което канело всички желаещи да станат достойни да се присъединят към Него “и да се радва(т) на словата на вечния живот на този свят, и на (самия) вечен живот в идния свят” (Моисей 6:59). Ако не каним околните да се променят или не изискваме покаяние от себе си, ние се проваляме в едно основно действие, което дължим един на друг и на себе си. Позволяващият твърде много родител, угаждащият приятел и страхливият църковен ръководител всъщност са по-загрижени за себе си, отколкото за благосъстоянието и щастието на онези, на които могат да помогнат. Истина е, понякога призоваването към покаяние се счита за липса на толерантност или обида, но когато е напътствано от Духа, то всъщност е постъпка на истинска загриженост (вж. У. и З. 121:43–44).

Второ, покаянието означава стремеж към промяна. Би било подигравка със страданието на Спасителя в Гетсиманската градина и на кръста да очакваме, че Той ще ни трансформира в ангелски същества без истинско усилие от наша страна. По-скоро ние търсим Неговата благодат да допълни и възнагради нашите най-усърдни усилия (вж. 2 Нефи 25:23). Може би ние трябва да се молим за време и възможности да работим и да се борим и да преодоляваме точно толкова, колкото и за милост. Сигурно е, че Господ се усмихва на този, който желае да бъде съден в достойнство, който решително работи ден след ден да замени слабостта със сила. За истинското покаяние, за истинската промяна може да са нужни многократни опити, но има нещо пречистващо и свято в този стремеж. Божието опрощение и изцеление идват съвсем естествено при такава душа, защото наистина “добродетелта обича добродетел, светлината се придържа към светлина (и) милостта има състрадание към милост и изисква своето си” (У. и З. 88:40).

С покаяние ние можем постепенно да подобряваме способността си да живеем според селестиалния закон, защото осъзнаваме, че “този, който не е способен да съблюдава закона на едно селестиално царство, не може да издържи на селестиална слава” (У. и З. 88:22).

Трето, покаянието означава не само изоставяне на греха, но и отдаване на подчинението. Библейският речник гласи, “Покаянието започва да означава обръщане на сърцето и волята към Бог, (както и) отхвърляне на греха, към който сме естествено предразположени”¹. Един от няколкото примери за това учение в Книгата на Мормон можем да намерим в думите на Алма към един от синовете му:

“ето защо, аз ти заповядвам, сине мой, със страх от Бога, да се въздържаш от беззаконията си.

И да се обърнеш към Господа с целия си разум, мощ и сила” (Алма 39:12–13; вж. и Мосия 7:33; 3 Нефи 20:26; Мормон 9:6).

За да може нашето обръщане към Господ да бъде цялостно, то трябва да включва ни повече, ни по-малко от завет да Му се подчиняваме. Ние често говорим за този завет като кръщелен завет, тъй като той се засвидетелства чрез кръщение във вода (вж. Мосия 18:10). Кръщението на Самия Спасител, служещо за пример, потвърждава Неговия завет за подчинение на Отца. “Но макар че е свят, Той показа на чедата човешки, че според плътта Той се смирява пред Отца и свидетелства на Отца, че ще Му се подчинява в спазването на заповедите Му” (2 Нефи 31:7). Без този завет покаянието остава непълно и опрощаването на греховете непостигнато². Цитирам паметното изказване на професор Ноел Рейнълдс, “Изборът да се покаеш е избор да изгориш мостовете във всяка посока, (като решиш) завинаги да последваш само един път, единственият път, който води към вечен живот”³.

Четвърто, за покаянието са нужни сериозна целенасоченост и желание за постоянство, дори когато изпитваме болка. Опитите за съставяне на списък с определени стъпки на покаяние могат да помогнат на някои хора, но това може също да доведе до един механичен подход, на който му липсва истинското чувство и промяна. Истинското покаяние не е повърхностно. Господ има две основни изисквания: “По това може да познаете дали човек се е покаял от греховете си: Ето, той ще ги изповяда и ще ги изостави” (У. и З. 58:43).

Изповядването и изоставянето са силни понятия. Те са нещо много повече от непринуденото “Признавам си, съжалявам”. Изповядването е дълбоко, понякога агонизиращо признание за грешка и нанасяне на обида на Бог и човек. Тъга, съжаление и горчиви сълзи често придружават нечия изповед, особено когато неговите или нейните действия са предизвикали болка у някого, или още по-лошо, са въвели някого в изкушение. Точно това дълбоко страдание, това осъзнаване за нещата такива, каквито те наистина са, подобно на Алма, карат човек да извика, “О, Исусе, Ти, Сине Божий, помилуй мене, който съм в жлъчната горчивина, обкръжен от вечните вериги на смъртта” (Алма 36:18).

С вяра в милостивия Изкупител и Неговата сила възможното отчаяние се обръща в надежда. Самото сърце и желанията се променят, като някога привлекателният грях става все по-отблъскващ. В това ново сърце се сформира твърдото решение да се изостави греха и да се поправи възможно най-пълно нанесената вреда. Това решение скоро узрява в завет за подчинение на Бог. С постигането на този завет Светият Дух, вестителят на божествената благодат, ще даде облекчение и опрощение. Човек чувства подтика отново да възкликне с Алма, “И о, каква радост и каква чудна светлина ви(ждам) аз; да, душата ми се изпъл(ва) с радост, извънредна, каквато беше болката ми!” (Алма 36:20).

Всяка болка, изстрадана при покаянието, винаги ще бъде далеч по-малко от страданието, нужно за удовлетворяване на правосъдието за неопростено прегрешение. Спасителят не говори много за това, което Той изстрадва, за да удовлетвори изискванията на правосъдието и да извърши Единение за нашите грехове, но все как казва следните показателни думи:

“Защото ето, Аз, Бог, съм изстрадал тези неща за всички, та да могат те да не страдат, ако се покаят.

Но ако те не се покаят, трябва да страдат, тъкмо като Мен,

което страдание накара Мен самия, тъкмо Бог, най-великият от всички, да потреперя от болка и да кървя от всяка пора, и да страдам и тялом, и духом; и Аз исках да можеше да не пия от горчивата чаша” (У. и З. 19:16–18).

Пето, каквато и да е цената на покаянието, тя е погълната от радостта от опрощението. В обръщение на обща конференция, озаглавено “Светлото утро на опрощението”, президент Бойд К. Пакър дава следната аналогия:

“През април 1847 г. Бригъм Йънг извежда първата група пионери от Уинтър Куортърс. По същото време, 2 500 километра на запад, едва оцелелите членове на групата на Донър се спускат по склона на планината Сиера Невада в долината Сакраменто.

Те били прекарали жестоката зима, хванати в капан от преспите под върха. Просто не е за вярване, че тези хора оцелели след дни, седмици и месеци на глад и неописуеми страдания.

Сред тях бил петнадесетгодишният Джон Брийн. През нощта на 24 април той навлязъл в Джонсънс Ранч. Години по-късно Джон написал:

“Доста след стъмване стигнахме до Джонсънс Ранч, така че първият път, когато го видях, бе рано сутринта. Времето беше прекрасно, земята бе покрита със зелена трева, птичките пееха от върховете на дърветата и пътуването бе приключило. Не можех да повярвам, че бях оцелял.

Видяната от мен гледка през онази сутрин изглежда се е фотографирала в ума ми. Повечето от трудностите са изчезнали от паметта ми, но винаги мога да видя лагера край Джонсънс Ранч”.

Президент Пакър казва: “Първоначално бях много озадачен от неговото твърдение, “повечето от трудностите са изчезнали от паметта ми”. Как е възможно продължителните месеци на невероятно страдание и мъка изобщо да могат да излязат от ума му? Как е възможно свирепата и тъмна зима да бъде заменена от една светла утрин?

Но когато се замислих по-задълбочено, реших, че това изобщо не бе озадачаващо. Виждал съм това да се случва на хора, които познавам. Виждал съм хора, прекарали дълги зими на вина и духовен глад, да възлизат на сутринта на опрощението. Когато дошла сутринта, те научили следното:

“Ето, този, който се е покаял за греховете си, същият е опростен и Аз, Господ, повече не ги помня” (У. и З. 58:42)”⁴.

С благодарност оповестявам и свидетелствам, че непонятното страдание, смъртта и Възкресението на нашия Господ “осъществява(т) условието за покаяние” (Еламан 14:18). Божественият дар на покаянието е ключът към щастието тук и във вечността. С думите на Спасителя и с дълбоко смирение и обич, аз каня всички, “Покайте се, защото наближи небесното царство” (Матея 4:17). Знам, че като приемете тази покана, вие ще откриете радост сега и завинаги. В името на Исус Христос, амин.