2011 г.
Застанете на свети места
Ноември 2011 г.


Застанете на свети места

Общуването с нашия Отец в Небесата – включващо нашите молитви към Него и Неговото вдъхновение към нас – е необходимо, за да можем да преодолеем бурите и изпитанията на живота.

Изображение
President Thomas S. Monson

Обични мои братя и сестри, тази сутрин чухме прекрасни послания и поздравявам всички участвали. Особено радостни сме старейшина Робърт Д. Хейлз отново да бъде с нас, радвайки се на по-добро здраве. Обичаме те, Боб.

Докато размишлявах какво бих могъл да ви кажа тази сутрин, почувствах подтика да споделя някои мисли и чувства, които смятам за уместни и навремени. Моля се да бъда воден в това, което ще кажа.

Живея на тази земя вече 84 години. За да ви дам известна представа, ще кажа, че съм роден в годината, през която Чарлз Линдбърг прелетя за пръв път сам, без кацане от Ню Йорк до Париж на едномоторен и едноместен моноплан. Много неща се промениха през 84-те години, отминали оттогава. Вече отдавана човекът стъпи на луната и се завърна оттам. Всъщност вчерашната научна фантастика стана реалност на днешния ден. И тази реалност, благодарение на съвременните технологии, се променя толкова бързо, че едва можем да вървим в крак с нея – ако изобщо успеем да го направим. За онези от нас, които помнят шайбените телефони и пишещите машини, днешната технология е повече от удивителна.

Също толкова бързо се е променял моралният компас на обществото. Поведение, което някога се е смятало за неуместно и неморално, днес не само се толерира, но от все повече хора се смята за приемливо.

Неотдавна в Wall Street Journal прочетох една статия на Джонатан Сакс, главният равин на Великобритания. Редом с други неща, той пише: “На практика всяко западно общество през 60-те години претърпя морална революция, едно изоставяне на цялостната традиционна етика на въздържанието. Бийтълс пееха, “Всичко, от което се нуждаеш, е любов”. Юдео-християнскиите морални норми бяха захвърлени. На тяхно място дойде (припева): (Прави) това, което ти пасва. Десетте Божи заповеди бяха редактирани и станаха Десетте съзидателни предложения”.

Равин Сакс продължава да оплаква реалността:

“Изразходваме моралния си капитал със същата безразсъдна самозабрава, с която харчим финансовия си капитал. …

В големи райони на (света) религията е оставена в миналото и не се чува глас срещу културата “купи, употреби, износи, изложи на показ, защото го заслужаваш”. Това е посланието: моралността е старомодна, съвестта е за загубеняците и единствената всесилна заповед е следната, “Гледай да не те хванат”1.

Мои братя и сестри, тези думи – за съжаление – в значителна степен описват света около нас. Чупим ли ръце от отчаяние, като се чудим как ще оцелеем в такъв свят? Не. Наистина, ние разполагаме с Евангелието на Исус Христос и знаем, че моралността не е старомодна, че съвестта ни е дадена, за да ни напътства, и че носим отговорност за действията си.

Макар светът да се е променил, Божиите заповеди си остават същите. Те не са се променяли, те няма да се променят. Десетте заповеди са точно това – заповеди. Те не са предложения. Те са точно толкова необходими днес, колкото когато Бог ги дал на чедата Израилеви. Ако само се вслушаме, ще чуем ехото на Божия глас да ни говори тук и сега:

“Да нямаш други богове освен Мене.

Не си прави кумир или какво да било подобие на нещо. …

Не изговаряй напразно Името на Господа твоя Бог. …

Помни съботния ден, за да го освещаваш. …

Почитай баща си и майка си. …

Не убивай.

Не прелюбодействай.

Не кради.

Не свидетелствай лъжливо против ближния си. …

Не пожелавай (благословиите на ближния си)”2.

Нашите норми на поведение са строго определени; те не подлежат на уговорка. Те могат да се прочетат не само в Десетте Божии заповеди, но в проповедта на хълма, дадена ни от Спасителя, когато Той крачел по земята. Могат да се прочетат из всичките Му учения. Могат да се прочетат в словата на съвременните откровения.

Нашият Небесен Отец е същият вчера, днес и навеки. Пророк Мормон ни казва, че Бог е “неизменен от вечността до вечността”3. В този свят, където почти всяко нещо изглежда се променя, Неговата неизменност е нещо, на което можем да се осланяме, една котва, за която можем да се хванем здраво и да не бъдем повлечени в неизследвани води.

Понякога може да ви изглежда, че хората в света се забавляват много повече от вас. Някои от вас може да се чувстват ограничени от нормите на поведение, към които ние в Църквата се придържаме. Мои братя и сестри, аз обаче заявявам пред вас, че няма нищо, което може да даде повече радост в живота ви и повече мир в душите ви от Духа, Който може да бъде наш спътник, когато следваме Спасителя и спазваме Неговите заповеди. Този Дух не може да присъства на видовете дейности, в които толкова много от хората в света участват. Апостол Павел заявява истината: “Естественият човек не побира това, което е от Божия Дух, защото за него е глупост; и не може да го разбере, понеже то се изпитва духовно”4. Терминът естествен човек може да се отнася за всеки от нас, ако си позволяваме това да е така.

Трябва да бъдем бдителни в един свят, който толкова много се е отдалечил от духовното. Особено важно е да отхвърляме всяко нещо, което не отговаря на нашите стандарти, като така отхвърляме да се откажем от най-желаното от нас нещо: вечният живот в царството Божие. Бурите все още от време на време ще връхлитат нашите врати, защото те са неизбежна част от нашия опит в земния живот. Ние обаче ще сме много по-добре екипирани да се справяме с тях, да се учим от тях и да ги преодоляваме, ако Евангелието е в сърцето ни и храним любов към Спасителя. Пророк Исаия заявява, “Правдата ще издействува мир; и сетнината на правдата ще бъде покой и увереност до века”5.

За да можем да бъдем в света, но не от него, нужно е да общуваме с нашия Небесен Отец в молитва. Той желае да правим това; Той ще отговори на нашите молитви. Спасителят ни увещава, както е записано в 3 Нефи 18, “да се молите винаги, за да не би да влезете в изкушение, защото Сатана желае да ви завладее. …

Затова вие трябва да се молите винаги на Отца в Моето име.

И каквото и да поискате от Отца в Моето име, което е право, като вярвате, че ще получите, ето, то ще ви бъде дадено”6.

Придобих моето свидетелство за силата на молитвата, когато бях на 12 години. Бях работил усилено, за да спечеля пари, и бях успял да спестя пет долара. Това се случи през Голямата депресия, когато 5 долара бяха значителна сума пари – особено за момче на 12 години. Дадох всичките си монети на сума пет долара на моя баща и в замяна той ми даде банкнота от 5 долара. Знам, че имаше нещо точно определено, което планирах да купя с петте долара, макар че след всички тези години не мога да си спомня какво бе то. Само помня колко важни бяха тези пари за мен.

По онова време ние нямахме перална машина, затова всяка седмица моята майка изпращаше на пералня дрехите ни, които трябваше да бъдат изпрани. След два дни получавахме така нареченото “мокро пране” и майка простираше дрехите на нашия простор, за да изсъхнат.

Аз бях пъхнал петте долара в джоба на моите дънки. Както вече вероятно предполагате, дънките ми бяха изпратени за пране с парите все още в джоба. Когато осъзнах какво се беше случило, аз се поболях от притеснение. Знаех, че джобовете се проверяват в пералнята преди изпирането. Ако парите ми не бяха открити и взети при този процес, аз знаех, че беше почти неизбежно при прането те да излязат и да бъдат намерени от работник в пералнята, който не можеше да има никаква представа на кого те трябваше да бъдат върнати, дори да имаше желанието това да стане. Вероятността да си върна петте долара бе изключително малка – факт, който моята мила майка потвърди, когато й казах, че бях забравил парите в джоба.

Исках тези пари; нуждаех се от тези пари; бях работил много усилено, за да спечеля тези пари. Осъзнах, че имаше само едно нещо, което можех да направя. В нуждата си се обърнах към моя Отец в Небесата с молитва и Го умолявах някак да запази парите на място им, докато нашето мокро пране се върне обратно.

След два много дълги дни, когато знаех, че беше дошъл момента камионът за доставка да докара нашето пране, аз стоях до прозореца, чакайки. Сърцето ми затуптя, когато камионът се приближи. Веднага след като дрехите се озоваха в къщата, аз сграбчих моите дънки и изтичах в стаята си. Пъхнах треперещата си ръка в джоба. Когато не намерих нищо, си помислих, че всичко бе изгубено. И тогава пръстите ми докоснаха онази мокра пет доларова банкнота. Бях облян от облекчение, когато я извадих от джоба. Казах една искрена благодарствена молитва на моя Отец в Небесата, защото знаех, че Той бе отговорил на моята молитва.

От онзи далечен момент съм получавал отговори на безброй молитви. И ден не е минал без да съм общувал с моя Отец в Небесата чрез молитва. Това е едно взаимоотношение, което ценя високо – без него щях да бъда буквално загубен. Ако не се радвате на такива взаимоотношения с вашия Отец в Небесата, аз ви увещавам да се потрудите това да стане. И когато правите това, вие ще имате право да получавате Неговото вдъхновение и напътствие в живота си – нужни на всеки от нас, за да успеем да оцелеем духовно през житейското си пътуване. Това вдъхновение и напътствие са дарове, които Той щедро дава, ако само ги потърсим. И само какви дарове са те!

Винаги съм бил смирен и благодарен, когато моят Небесен Отец е общувал с мен чрез вдъхновение. Научил съм се да го разпознавам, да му се доверявам и да го следвам. Отново и отново съм получавал такова вдъхновение. Едно такова доста драматично преживяване се случи през август 1987 г. по време на освещаването на храма Франкфурт Германия. Президент Езра Тафт Бенсън ни придружаваше първите ден или два на освещаването и се бе върнал у дома, затова аз имах възможността да водя оставащите сесии.

В събота провеждахме сесия за нашите светии от Холандия, които бяха в района на храма Франкфурт. Добре познавах един от нашите отлични ръководители от Холандия, брат Петер Моурик. Точно преди сесията имах ясното впечатление, че брат Моурик трябваше да бъде призован да се обърне към своите сънародници членове от Холандия по време на сесията и че всъщност следваше да бъде първи говорител. Тъй като не го бях видял в храма през сутринта, предадох една бележка на старейшина Карлос Е. Ейси, нашият областен президент, като го попитах дали Петер Моурик присъстваше на сесията. Точно преди да стана, за да открия сесията, аз получих обратно бележката от старейшина Ейси, която посочваше, че брат Моурик го нямаше на събранието, че бе беше зает другаде и че планирал да посети освещаващата сесия в храма на следващия ден, заедно с военнослужещите.

Когато застанах на амвона, за да приветствам хората и да обявя програмата, аз отново получих непогрешимото вдъхновение, че трябва да обявя Петер Моурик като първи говорител. Това бе противно на всички мои инстинкти, защото току-що бях научил от старейшина Ейси, че брат Моурик със сигурност не беше в храма. Но доверявайки се на вдъхновението, аз обявих представянето на хора, молитвата, след което казвах, че нашият първи говорител щеше да бъде брат Петер Моурик.

Когато се завърнах на мястото си, погледнах към старейшина Ейси и видях каква тревога бе изписана на лицето му. По-късно той ми каза, че когато бях обявил брат Моурик за първи говорител, той не можел да повярва на ушите си. Той каза, че ме е видял да получавам бележката му и да я чета, и не можел да си представи как изобщо съм могъл да обявя брат Моурик за говорител, знаейки, че го няма в храма.

По време на случващото се Петер Моурик бил на събрание в офиса на областта в Портштрасе. Събранието вървяло нормално, когато той внезапно се обърнал към старейшина Томас А. Хоукс-мл., който тогава беше регионален представител, и попита, “Колко бързо можете да ме откарате до храма?”

Старейшина Хоукс, който бе известен с бързото си каране с неговата малка спортна кола, отвърнал, “Мога да ви откарам за 10 минути! Но защо ви трябва да ходите в храма?”

Брат Моурик признал, че нямал представа защо трябвало да отиде в храма, но че знаел, че трябвало да отиде. Двамата незабавно тръгнали за храма.

По време на прекрасното изпълнение на хора, аз се оглеждах, като мислех, че ще съзря Петер Моурик. Това не се случваше. Забележително, обаче, аз не чувствах тревога. Чувствах сладката и неоспорима сигурност, че всичко щеше да бъде наред.

Брат Моурик влязъл през входната врата на храма точно в края на откриващата молитва, като още не знаел защо бил там. Докато бързал по коридора, той видял моя лик на монитора и ме чул да казвам, “Сега ще чуем брат Петер Моурик”.

За изумление на старейшина Ейси, Петер Моурик на секундата влезе в помещението и зае мястото си на подиума.

След сесията брат Моурик и аз обсъдихме случилото се преди да му бъде дадена възможността да говори. Размишлявал съм над вдъхновението, което през онзи ден осени не само мен, но и брат Петер Моурик. Това забележително преживяване ми дава неоспоримо свидетелство колко е важно да бъдем достойни да получим подобно вдъхновение, след което да му се доверим – и да го последваме – когато то дойде. Без съмнение знам, че Господ желаеше присъстващите на онази сесия на освещаването на храма Франкфурт да чуят въздействащото и затрогващо свидетелство на Неговия служител брат Петер Моурик.

Мои обични братя и сестри, общуването с нашия Отец в Небесата – включващо нашите молитви към Него и Неговото вдъхновение към нас – е необходимо, за да можем да преодолеем бурите и изпитанията на живота. Господ ни кани, “Приближете се до Мен и Аз ще се приближа до вас; търсете Ме усърдно и ще Ме намерите”7. Когато правим това, ние ще чувстваме как Неговия Дух ни дава желанието и смелостта да бъдем силни и непоколебими в праведност – като “застане(м) на свети места и бъде(м) непоклатими”8.

Когато ветровете на промяната вилнеят край нас и моралните устои на обществото продължават да се разпадат пред очите ни, нека помним Господните скъпоценни обещания към онези, които уповават в Него: “Не бой се, защото Аз съм с тебе: Не се ужасявай, защото Аз съм твой Бог; Ще те укрепя, да! Ще ти помогна. Да! Ще те подпра с праведната Си десница”9.

Какво обещание! Това да бъде наша благословия, искрено се моля в святото име на нашия Господ и Спасител, Исус Христос, амин.