Ще умра!

Като сестра в препълнено отделение за следоперационно възстановяване един ден ми позвъниха за пациент на име Бил, който тъкмо бе опериран. Той би трябвало да отиде в интензивното, но бе отклонен към мен, защото отделението бе пълно.

Пациентът скоро дойде със семейството си. С облекчение установих, че той бе буден и пъргав, ориентираше се и очевидно не беше притеснен.

След като му снех температура, пулс и кръвно налягане и запознах него и семейството му със стаята му, излязох в коридора, за да впиша нещо в картона му. Тъкмо писалката ми докосна хартията, чух един глас да казва, “Върни се обратно в стаята му”. Спрях да пиша и се огледах. Нямаше никой. Помислих, че съм си въобразила, когато внезапно чух гласа втори път – но по-силно.

Изтичах в стаята на Бил, за да установя, че шията му се е подула двойно и че той дишаше с труд. Като си спомних, че сънната му артерия е била перфорирана, приложих пряк натиск върху врата му с дясната ръка, докато с лявата звънях на неврорадиолога, който бе извършил процедурата. Хирургът каза, че изпраща екип да поеме Бил колкото може по-бързо. “И не си махай ръката!”, каза той.

Докато продължавах да натискам, забелязах позната църковна книга до леглото на Бил. “Член ли сте на Църквата?” попитах аз.

Той се опита да кимне и после ми каза, че е обреден работник в храма Атланта Джорджия. После премигна, за да разнесе сълзите и каза, “Аз ще умра!”

Казах му, че няма да умре, като натъртих, “Следващият месец се омъжвам в храма Атланта, и вие ще бъдете там”. Хирургическият екип влезе и те отнесоха Бил.

Покрай вълненията около моята сватба през следващия месец почти забравих за Бил, който се оказа, че проявил чувствителност към лекарство. Но когато домакинята на храма ме поведе към стаята за запечатване в сватбения ми ден, видях едно познато лице: съпругата на Бил, Джорджия. Когато й казах, че всеки момент ще се омъжа, тя отида да намери Бил. Мигове преди церемонията да започне, вратата се отвори и той влезе. След седмици на главоболие, гадене и умора Бил се бе почувствал достатъчно добре този ден, за да пътува до храма, без да знае, че това е сватбеният ми ден.

Две години по-късно съпругът ми и аз бяхме призовани да бъдем обредни работници в храма Тенеси Нашвил. Когато пристигнахме в храма, за да бъдем отделени, един господин придържа вратата отворена, за да мина и каза, “Добре дошли в храма Нашвил!” Беше брат Бил.

Служихме заедно три години. Бил разказваше на всеки, че съм спасила живота му, но аз знаех, че го спаси Господ. В хода на това Той ме научи колко е важно да се вслушвам в подтиците на Духа.