Нуждата от по-голяма доброта

Много е трудно да бъдеш говорител след брат Монсън. Той е изпълнен с хумор и при все това с голяма искреност.

Благодаря ви, мои братя, за вашата вяра и молитви. Аз съм много признателен за това.

Когато човек остарява, развива повече нежност, по-нежни обноски. Напоследък често мисля за това.

Чудил съм се защо има толкова много омраза по света. Участваме в ужасни войни с погубени животи и с много осакатявящи рани. Що се отнася до нас, има толкова много ревност, гордост, арогантност и злостна критика; бащи, които се разгневяват за малки, несъществени неща и карат съпругите си да ридаят, а децата да се страхуват.

Все още се проявяват расови предрасъдъци. Осведомен съм, че този проблем съществува дори при нас в Църквата. Не мога да разбера как е възможно това. Струва ми се, че всички се радвахме за откровението, дадено на президент Кимбъл през 1978 г. Аз бях там в храма по времето, когато това се случи. Няма и капка съмнение в ума ми или умовете на моите колеги, че това, което беше открито, представлява волята и решението на Господ.

Сега ми казват, че понякога сред нас се чуват расови обиди и охулващи забележки. Напомням ви, че никой човек, който отправя презрителни забележки към хора от друга раса, не може да се счита истински ученик на Христос. Нито може да се счита, че е в хармония с ученията на Църквата на Христос. Как може някой носител на свещеничеството на Мелхиседек безочливо да допусне, че той е достоен за свещеничество, докато друг човек, който живее праведен живот, но чиято кожа е с различен цвят, е недостоен?

По време на службата ми като член на Първото Президентство аз съм отбелязвал и говорил няколко пъти за разнообразието, което виждаме в нашето общество. Става въпрос за нас и ние трябва да направим усилие да приемем това разнообразие.

Нека всички признаем, че всеки един от нас е син или дъщеря на нашия Отец в Небесата, Който обича всички Свои деца.

Братя, няма място за расова омраза сред свещеничеството на тази Църква. Ако някой, който ме чува, е склонен да си позволява това, нека се обърне към Господ и помоли за прошка и повече да не се замесва в подобни действия.

Аз получавам от време на време писма по теми, които авторите чувстват, че трябва да бъдат разяснени на конференцията. Получих подобно писмо онзи ден. То е от една жена, която дава да се разбере, че първият й брак е приключил с развод. След това тя срещнала мъж, който изглеждал много мил и загрижен човек. Обаче скоро след сватбата открила, че неговите финанси били в безпорядък; той имал малко пари и при все това пак напуснал работата си. Тогава тя била принудена да започне работа, за да осигури прехрана за семейството.

Минали години и той все още бил безработен. После тя споделя за двама други мъже, които живеят по същия начин, като отказват да работят, докато съпругите им са принудени да прекарват дълги часове в изкарване на прехраната за своите семейства.

Павел казва на Тимотея, „Но ако някой не промишлява за своите, а най-вече за домашните си, той се е отрекъл от вярата, и от безверник е по-лош” (1 Тимотея 5:8).

Господ казва в съвременно откровение:

„Жените имат право на издръжка от своите мъже, докато мъжете им са живи…

Всички деца имат право на издръжка от своите родители, докато не пораснат” (У. и З. 83:2, 4).

От ранните дни на тази Църква съпрузите са били считани за хората, които изкарват прехраната на семейството. Вярвам, че няма мъж, който да може да се счита за член в добро положение, който отказва да работи, за да подкрепя своето семейство, ако е физически способен да го направи.

Аз по-рано заявих, че не знам защо има толкова много конфликти, омраза и горчивина в света. Разбира се, знам, че всичко това е дело на противника. Той ни въздейства поотделно. Той унищожава силни мъже. Правил е така от момента на установяването на тази Църква. Президент Уилфърд Уудръф казва следното:

„Виждал съм Оливър Каудъри, когато сякаш че земята трепереше под краката му. Никога не съм чувал човек да дава по-силно свидетелство в сравнение с това, което той даде под влияние на Духа. Но в момента, в който той напусна царството Божие, в този момент неговата власт се изгуби… Той загуби силата си, както Самсон в скута на Далила. Той загуби силата и свидетелството, на които се беше радвал, и никога не ги възстанови отново в тяхната пълнота, докато беше в плътта, въпреки че почина [като член] на Църквата” (Teachings Presidents of the Church: Wilford Woodruff, 2004 г., стр. 105).

Имам позволение да ви разкажа историята на млад мъж, който израстна в нашата общност. Той не беше член на Църквата. Той и родителите ми бяха активни в друго вероизповедание.

Той казва, че когато растял, няколко от неговите съученици-светии от последните дни го подценили, карали са го да се чувства не на място и се подигравали с него.

Той буквално започнал да мрази тази Църква и хората в нея. Не виждал нищо добро в нито един от тях.

Тогава баща му загубил работата си и трябвало да се преместят. На новото място, на 17 години се записал в колеж. Там за пръв път в своя живот почувствал топлината на приятелите, един от които на име Ричард го поканил да се присъедини в клуб, на който той бил президент. Той пише: „За първи път в моя живот някой търсеше компанията ми. Не знаех как да реагирам, но с благодарност се присъединих… Това беше чувство, което обичах, чувството да имам приятел. Бях се молил за приятел през целия ми живот. И сега след 17 години чакане, Бог отговори на тази молитва”.

На 19 години той делял палатка с Ричард през летния им стаж. Забелязал, че Ричард чете книга всяка нощ. Попитал го какво чете. Ричард му казал, че чете Книгата на Мормон. Той добавя: „Аз бързо смених темата и си легнах. В крайна сметка, това е книгата, която съсипа детството ми. Опитвах се да го забравя, но измина една седмица и не можех да заспя. Защо я чете всяка нощ? Скоро не можех да търпя въпросите без отговор в главата си. Така че една вечер го попитах защо тази книга е толкова важна. За какво става дума? Той ми подаде книгата. Аз бързо заявих, че никога не съм искал да досковам книгата. Просто исках да знам за какво се говори в нея. Той започна да чете оттам, където беше спрял. Той прочете за Исус и за появяването в двете Америки. Бях шокиран. Не мислех, че мормоните вярваха в Исус.”

Ричард го помолил да пее с него в хора на колова конференция. Дошъл денят и конференцията започнала. „Старейшина Колман от Първия кворум на Седемдесетте беше гост говорител. По време на конференцията разбрах, че той също [е обърнат във вярата]. В края Ричард продължи да ме дърпа за ръката да говоря с него. Аз накрая се съгласих и като го приближавах, той се обърна и ми се усмихна. Аз се представих и казах, че не съм член на Църквата и че само съм дошъл да пея в хора. Той се усмихна и каза, че е щастлив, че съм там и заяви, че музиката била великолепна. Попитах го по какъв начин е разбрал, че Църквата е истинна. Разказа кратка версия на неговото свидетелство и попита дали съм чел Книгата на Мормон. Отвърнах „Не”. Той ми обеща, че първия път, когато я чета, ще почувствам Духа”.

При следващ случай този млад мъж и неговият приятел пътували. Ричард му подал Книгата на Мормон и го помолил да чете на глас. Той направил това и внезапно вдъхновението на Светият Дух го докоснало.

Времето минавало и неговата вяра нараствала. Той се съгласил да бъде кръстен. Родителите му се възпротивили, но той продължил напред и се кръстил за член на Църквата.

Свидетелството му продължава да укрепва. Само преди няколко седмици той се ожени за прекрасно момиче светия от последните дни за време и вечността в храма в Солт Лейк Сити. Старейшина Гари Дж. Колман извърши запечатването.

Това е краят на историята, но в нея има големи поуки. Едната е достойния за съжаление начин, по които неговите малки приятели в мормонската общност се отнасяли към него.

След това е начинът, по който неговия нов приятел Ричард се отнасял с него. Той било напълно противоложен на предишните му преживявания. Това довело до неговото обръщане и кръщение въпреки ужасните предизвикателства.

Този вид чудо може да се случи и ще се случи, когато има доброта, уважение и любов. Защо който и да е от нас трябва да бъде зъл и нелюбезен към другите? Защо не можем всички да протегнем ръка на приятелство към всички около нас? Защо има толкова много горчивина и враждебност? Това не е част от Евангелието на Исус Христос.

Всички ние се препъваме от време на време. Всички правим грешки. Парафразирам думите на Исус в Господната молитва: „И прости ни нашите прегрешения, както ние прощаваме на онези, които прегрешават срещу нас.” (вж. Maтея 6:12; Преводът на Джозеф Смит, Матея 6:13).

Уйлиям У. Фелпс, който бил близък на Пророка Джозеф Смит, го предал през 1838 г., което довело до вкарването му в затвора в Мисури. Признавайки голямото зло от това, което е сторил, брат Фелпс писал на Пророка, искайки прошка. Пророкът отговорил по тази част, както следва:

„Вярно е, че ние сме пострадали много вследствие на вашето поведение – чашата с горчивина, която вече е достатъчно пълна за смъртните да я изпият, наистина беше препълнена, когато вие се обърнахте против нас…

Обаче, чашата бе изпита, волята нашия Отец била извършена и ние сме още живи, за което благодарим на Господ…

Като считам вашето признание за действително и вашето покаяние за искрено, аз ще бъда щастлив още веднъж да подам ви дясната ръка на приятелството и ще се радвам за завръщането на блудния син.

Вашето писмо беше прочетено на светиите миналата неделя и беше прието тяхното мнение, когато беше единодушно Решено, че У. У. Фелпс трябва да бъде приет в общение.

„Хайде, скъпи братко, тъй като войната е минало,

Защото приятелите в началото са приятели и накрая” (Teachings of the Prophet Joseph Smith, избр. Joseph Fielding Smith, 1976 г., стр. 165–166).

Братя, това е този дух, изразен от Пророка, който трябва да развием в нашия живот. Не можем да бъдем самодоволни относно това. Ние сме членове на Църквата на нашия Господ. Имаме задължение към Него, както и към себе си и към останалите. Този греховен стар свят се нуждае толкова много от мъже със сила, с добродетели, с вяра, с праведност, мъже, готови да простят и да забравят.

Сега в заключение имам удоволствието да отбележа, че примерите, които дадох, не представят действията и отношението на голямото мнозинство на нашите хора. Навсякъде около мен виждам чудно изливане на любов и загриженост към другите.

Преди седмица тази зала беше изпълнена с прекрасни млади жени, които се стремят да живеят според Евангелието. Те са щедри една към друга. Те се стремят да се подкрепят една друга. Те са чест за своите родители и домовете, от които идват. Те приближават времето, в което ще станат жени и ще носят през целия си живот идеалите, които ги мотивират сега.

Помислете за огромната добрина, извършена от жените в Обществото за взаимопомощ. Сянката на техните доброжелателни дейности се простира по целия свят. Жените протягат ръка и отделят от своето време, любвеобилна грижа и възможности, за да помогат на болните и бедните.

Помислете за програмите за благосъстояние с доброволци, които се отзовават да осигурят храна, дрехи и други необходими неща за хората в беда.

Помислете за големите успехи на нашите хуманитарни усилия, които се простират отвъд членството на Църквата до страни с голяма бедност по земята. Бичът на дребната шарка се изкоренява в много райони чрез съдействието на тази Църква.

Наблюдавайте резултатите на Кредитния фонд на образование при издигането на хиляди от примката на бедността към светлината на знанието и просперитета.

И мога да продължа така, като ви напомням за огромните усилия на добрите хора на тази Църква в благославяването на живота един на друг и с размах, който се простира по света към бедните и нещастните по земята.

Няма край доброто, което може да вършим, и влиянието, което можем да окажем на другите. Нека не пребиваваме в критикарство и отрицание. Нека се молим за сила; нека се молим за възможности и желание да помагаме на другите. Нека по всяко време и навсякъде излъчваме светлината на Евангелието, та Духът на Изкупителя да може да се излъчва от нас.

Със словата на Господ към Исус Навиев, „Бъди силен и смел; да не се плашиш и да не се страхуваш, Защото Господ твоят Бог [ще] е с тебе, гдето и да идеш” (Исус Навиев 1:9).

В името на Господ Исус Христос, амин.