Никога не вървим сами

Скъпи мои сестри, духът, който чувстваме тази вечер, е отражение на вашата сила, вашата отдаденост и вашата доброта. Ако цитираме Учителя: „Вие сте солта на земята. … Вие сте виделината на света”¹.

Докато обмислях възможността да говоря пред вас, си припомних любовта на скъпата ми съпруга Франсис към Обществото за взаимопомощ. През живота си тя служи на много позиции в Обществото за взаимопомощ. Когато и двамата бяхме само на 31 г., аз бях призован да бъда президент на Канадската мисия. През трите години на това назначение, Франсис ръководеше всички Общества за взаимопомощ в тази огромна област, която включваше провинциите Онтарио и Квебек. Някои от най-скъпите й приятелства дойдоха в резултат на тази задача, а също и от многото призования, които тя имаше след това в Обществото за взаимопомощ в нашия район. Тя бе вярна дъщеря на нашия Небесен Отец, моя възлюбена спътница и най-скъпия ми приятел. Не мога да опиша с думи колко много ми липсва тя.

Аз също обичам Обществото за взаимопомощ. Свидетелствам ви, че то бе организирано чрез вдъхновение и е важна част от Господната Църква тук на земята. Не би било възможно да се пресметне всичкото добро, което е дошло от тази организация, и живота на колко хора е бил благословен поради нея.

Обществото за взаимопомощ се състои от най-различни жени. Някои от вас сте неомъжени – може би учите, може би работите – и все пак живеете пълноценен и богат живот. Някои от вас сте заети майки на подрастващи деца. А някои от вас сте загубили съпрузите си поради развод или смърт и с трудности отглеждате децата си без помощта на съпруг и баща. Някои от вас вече сте отгледали децата си, но сте осъзнали, че те продължават да се нуждаят от помощта ви. Много от вас имате възрастни родители, които се нуждаят от любящата грижа, която само вие можете да дадете.

Където и да сте в живота, има моменти, когато всички ние имаме изпитания и трудности. Въпреки че са различни при всеки, те са общи за всички.

Много от изпитанията, които имаме, съществуват, защото живеем в този смъртен свят, населен с всякакъв вид хора. Понякога питаме с отчаяние: „Как мога да държа погледа си неотклонно насочен към селестиалното, докато живея в този телестиален свят?”

Ще има моменти, когато ще вървите по пътека, застлана с тръни и пълна с трудности. Може да има моменти, когато се чувствате откъснати – дори изолирани – от Дарителя на всеки добър дар. Боите се, че вървите сами. Страх измества вярата.

Когато се озовете в такива обстоятелства, умолявам ви да не забравяте да се молите. Обичам казаното от президент Езра Тафт Бенсън относно молитвата. Той казва:

„През целия ми живот съм ценил най-много от всички други съвета да завися от молитвата. Тя се е превърнала в неотменна част от мен – котва, постоянен източник на сила и основата на познанието ми за божествените неща …

… Макар и да има обрати, в молитвата можем да намерим утеха, защото Бог ще дава мир на душата. Този мир, този дух на спокойствие, е най-голямата благословия в живота”².

Апостол Павел предупреждава:

„Изказвайте прошенията си на Бога с благодарение,

и Божият мир, който никой ум не може да схване, ще пази сърцата ви и мислите ви в Христа Исуса”³.

Какво славно обещание! Мирът е това, към което се стремим, това, за което копнеем.

Ние не сме поставени на тази земя, за да вървим сами. Какъв удивителен източник на мощ, сила и утеха е на разположение на всички нас. Този, Който ни познава по-добре от нас самите, Който вижда цялостната картина и Който знае края от началото, ни е уверил, че ще ни дава помощ, ако само я поискаме. Имаме обещанието: „Молете се винаги и бъдете вярващи, и всички неща ще работят заедно за ваше добро”⁴.

Когато молитвите ни се отправят към небесата, нека не забравяме словата, с които ни учи Спасителя. Когато Той се изправя пред съкрушителната агония на Гетсиманската градина и кръста, Той се моли на Отца: „Не Моята воля да бъде, а Твоята да бъде”⁵. Колкото и трудно да е понякога, ние също трябва да се доверим на Небесния ни Отец, че Той знае най-добре как и кога и по какъв начин да ни даде помощта, която търсим.

Обичам следните думи на един поет:

Разбира се, молитвата не е само за случаите, когато сме в беда. В Писанията непрекъснато ни се казва „всякога молете се”⁷ и да имаме молитва в сърцата си⁸. Думите на един любим и познат химн задават един въпрос, който всеки един от нас трябва да си задава ежедневно: „Молиш ли се ти?”⁹

Изучаването на Писанията, заедно с молитвата, ни помага да се справяме с нашия твърде често труден свят. Словата на истина и вдъхновение, които се намират в нашите стандартни Писания, са ценни притежания за мен. Никога не се уморявам да ги чета. Духовно се окуражавам винаги, когато изучавам Писанията. Тези свети слова на истина и любов дават насока на живота ми и ми показват пътя към вечното съвършенство.

Като четем и размишляваме над Писанията, ние ще чувстваме сладките нашепвания на Духа в душите ни. Можем да намерим отговори на въпросите си. Научаваме за благословиите, които произлизат от спазването на Божиите заповеди. Придобиваме сигурно свидетелство за нашия Небесен Отец и нашия Спасител Исус Христос и за Тяхната любов към нас. Когато изучаването на Писанията се комбинира с нашите молитви, ние можем със сигурност да узнаем, че Евангелието на Исус Христос е истинно.

Както казва президент Гордън Б. Хинкли: „Нека Господ благослови всеки един от нас да се угощава с Неговите свети (слова) и да черпи от (тях) онази сила, онзи мир и онова познание, които „никой ум не може да схване” (Филипяните 4:7)”¹⁰.

Като си спомняме да се молим и отделяме време, за да се обръщаме към Писанията, животът ни ще бъде безкрайно много по-благословен и тегобите ни ще се облекчат.

Позволете ми да споделя с вас една история, която илюстрира как нашият небесен Отец отговорил на молитвите и умоляванията на една жена и й осигурил мира и уверението, от които тя толкова отчаяно се нуждаела.

Трудностите на Тифани започнали миналата година, когато имала гости в дома си за Деня на благодарността и след това отново за Коледа. Съпругът й учел медицина и в момента бил във втората си година от клиничната си ординатура. Поради дългото работно време, той не можел да й помага толкова, колкото и двамата биха искали, и така повечето от нещата за свършване през празниците, в допълнение към грижите за четирите им малки деца, се паднали на Тифани. Всичко това й дошло много и точно тогава научила, че на скъп на нея човек са поставили диагнозата рак. Стресът и притесненията започнали ужасно да й тежат и тя изпаднала в период на обезсърчение и депресия. Тя потърсила лекарска помощ, но нищо не се променило. Апетитът й изчезнал и тя започнала да отслабва, нещо, което и без това слабата й фигура не можела да си позволи. Тя търсела мир чрез Писанията и се молила за избавление от отчаянието, което я обхващало. Когато сякаш не идвали нито мир, нито помощ, тя започнала да се чувства изоставена от Бог. Нейното семейство и приятелите й се молили за нея и отчаяно се опитвали да помогнат. Те й носели любимите й храни, в опит да запазят физическото й здраве, но тя можела само да хапне по няколко хапки и след това не можела да продължи.

В един особено труден ден, една приятелка се опитала напразно да я изкуши с храни, които тя винаги била обичала. Когато нищо не проработило, приятелката казала: „Трябва да има нещо, което да ти се иска”.

Тифани се замислила за миг и казала: „Единственото нещо, което бих искала, е домашно изпечен хляб”.

Но такъв нямало.

Следващият следобед на звънеца на Тифани се звъннало. Съпругът й в този момент бил вкъщи и отворил вратата. Когато се върнал, той носел един домашно изпечен хляб. Тифани била удивена, когато той й казал, че го донесла една жена, на име Шери, която те съвсем бегло познавали. Тя била приятелка на Никол, сестрата на Тифани, която живеела в Денвър, щата Колорадо. Шери била представена на Тифани и съпруга й преди няколко месеца, когато Никол и нейното семейство били на гости на Тифани за Деня на благодарността. Шери, която живеела в Омаха, била дошла до дома на Тифани, за да си поговори с Никол.

Сега, месеци по-късно, с ароматния хляб в ръцете си, Тифани се обадила на сестра си Никол, за да й благодари, че изпратила Шери за тази милостива задача. Вместо това, тя узнала, че Никол нямала нищо общо с посещението и не знаела за него.

Когато Никол се свързала с приятелката си Шери, за да разбере какво я било накарало да донесе този хляб, всичко се изяснило. Това, което научила, било вдъхновение за нея, за Тифани и за Шери – за мен също е вдъхновение.

В тази конкретна сутрин на доставката на хляба, Шери се почувствала подтикната да направи два хляба, а не един, както била планирала. Тя почувствала, че трябва да вземе със себе си в колата си втория хляб, макар че не знаела защо. След обяд при една приятелка, нейната едногодишна дъщеричка започнала да плаче и трябвало да бъде заведена вкъщи да си дремне. Шери се поколебала, когато имала ясното усещане, че трябва да занесе този допълнителен хляб на Тифани, сестрата на Никол, която живеела на 30 минути разстояние, в другия край на града и която тя едва познавала. Тя се опитала да премахне тази мисъл, искайки да заведе изключително уморената си дъщеря вкъщи и се чувствала глупаво да занесе един хляб на хора, които й били почти непознати. Обаче подтикът да отиде до дома на Тифани бил много силен, затова тя се вслушала в него.

Когато пристигнала, съпругът на Тифани отворил вратата. Шери му припомнила, че е приятелката на Никол, която те за кратко видели на Деня на благодарността, подала му хляба и си тръгнала.

И се случило така, че Господ изпратил почти непознат човек през целия град, за да занесе не само желания домашно изпечен хляб, но и едно ясно послание на любов към Тифани. Това, което се случило с нея, не може да бъде обяснено по друг начин. Тя имала спешна нужда да почувства, че не е сама, че Бог знае за нея и не я е изоставил. Този хляб – точно нещото, което желаела – й бил донесен от човек, която тя едва познавала, някой, който не знаел за нуждата й, но който се бил вслушал в подтика на Духа и го последвал. За Тифани това станало очевиден знак, че нейният Небесен Отец знаел за нуждите й и я обичал достатъчно, че да изпрати помощ. Той откликнал на нейния зов за облекчение.

Скъпи мои сестри, вашият Небесен Отец ви обича – всяка една от вас. Тязи любов никога не се променя. Тя не се влияе от външния ви вид, от притежанията ви или от паричната сума, с която разполагате в банковата си сметка. Не се променя от талантите и способностите ви. Просто я има. Има я, когато сте тъжни или щастливи, обезсърчени или изпълнени с надежда. Божията любов я има за вас независимо от това дали чувствате, че заслужавате любов. Просто винаги я има.

Като търсим нашия Небесен Отец чрез искрени молитви и сериозно, отдадено изучаване на Писанията, свидетелствата ни ще станат силни и ще пуснат дълбок корен. Ще опознаем Божията любов към нас. Ще разбираме, че никога не вървим сами. Обещавам ви, че някой ден ще застанете настрана и ще погледнете към трудните си моменти и ще осъзнаете, че Той винаги е бил до вас. Това е било така при моята раздяла с вечната ми спътница – Франсис Бевърли Джонсън Монсън.

Оставям ви моята благословия. Оставям ви моята благодарност за всичкото добро, което вършите, и за живота, който водите. Да бъдете благословени с всеки добър дар е молитвата ми в името на нашия Спасител и Изкупител, именно Господ Исус Христос, амин.