Да се доближаваме към Бог

Нашият шестгодишен внук Оли, който мило ме нарича „Попи”, трябваше да вземе нещо от колата. Баща му беше в къщата и без Оли да забележи, отключи колата с дистанционното точно когато Оли я приближи и след това я заключи, след като той беше приключил. Оли изтича вътре с голяма усмивка!

Цялото семейство го попита: „Как успя да накараш колата да се отключи и после пак да се заключи?” Той просто се усмихна.

Нашата дъщеря и негова майка, каза: „Може би както Попи го прави – може би и ти имаш магически способности!”

Когато това се повтори след няколко минути, отговорът на Оли за новооткритите му способности беше: „Невероятно е! Мисля, че това е защото Попи ме обича и е един от най-добрите ми приятели и се грижи за мен!”

Благословен съм да знам за наистина невероятни неща, които се случват в живота на вярващи светии в Африка, Папуа Нова Гвинея, Австралия, Нова Зеландия и Тихоокеанските острови. Съгласен съм с Оли – мисля, че се случва, защото тези вярващи хора имат чувства към нашия Небесен Отец и Спасителя, подобни на тези на Оли към мен. Те обичат Бог като близък приятел и Той се грижи за тях.

Членовете на тази Църква имат право да получават (много от тях и получават) духовно свидетелство. Имат правото и да сключат свещени завети да следват Господ. И въпреки това, някои се доближават към Него, а други не. В коя категория попадате вие?

Господ трябва да е в центъра на нашата вселена – буквално в центъра на нашето внимание. Така ли е наистина? Или понякога Той е далеч от мислите и намеренията на сърцата ни? (вж. Мосия 5:13). Обърнете внимание, че не само мислите на сърцата ни са важни, но и намеренията. Как нашето държание и действия оказват влияние върху почтеността на нашите намерения?

Нашият син, Бен, когато беше на 16 години и говори на конференция на кола, зададе следния въпрос: „Как бихте се чувствали, ако някой ви обещава нещо всяка седмица, но никога не си спазва обещанието?” Той продължи: „Вземаме ли насериозно обещанията, които даваме, когато вземаме от причастието и сключваме завет да спазваме Неговите заповеди и да си спомняме винаги за Него?”

Бог ни дава начини, по които ни помага да не забравяме за Него и поддържащите Му сили. Единият начин е чрез нещо, което всички ние изпитваме – огорчения (вж. Алма 32:6). Когато погледна назад към изпитанията, през които съм преминал, ясно се вижда, че те са повлияли на моето израстване, разбиране и съпричастност. Те ме доближиха към моя Небесен Отец и Неговия Син, с преживявания и усъвършенстване, запечатани дълбоко в сърцето ми.

Господните напътствия и указания са така важни. Той помага на изпълнения с вяра брат на Яред, като решава едното от двете предизвикателства, когато му казва как да се снабди със свеж въздух в корабите, построени с вяра (вж. Етер 2:20). Но след това Господ не само оставя временно нерешено предизвикателството как да осигурят светлина, но показва, че Той, Господ, ще позволи препятствията и изпитанията, които налагат неговото решение. Той ще е този, който ще изпрати ветровете, дъждовете и наводненията (вж. Етер 2:23–24).

Защо Господ би направил това? И защо предупреждава всеки от нас избягваме опасността, след като Той може просто да я предотврати? Президент Уилфърд Уудръф разказва историята как е бил духовно предупреден да премести каруцата, в която спели той, съпругата и детето му, само за да види как скоро след това вихрушка отскубва едно голямо дърво и го хвърля точно върху мястото, където преди това е била каруцата (вж. Teachings of Presidents of the Church: Wilford Woodruff, 2004 г., стр. 47).

И в двата случая времето е можело да бъде променено и да бъде премахната опасността. Но ето какъв е смисълът – вместо да реши сам проблема, Господ иска от нас да развием вяра, която ще ни помогне да разчитаме на Него в решаването на проблемите ни и да Му се доверяваме. Тогава можем да чувстваме Неговата любов постоянно, по-силно, по-ясно и по-лично. Ние ставаме едно цяло с Него и можем да станем като Него. Неговата цел е да бъдем като Него. Всъщност, това е делото и славата на Бог (вж. Моисей 1:39).

Едно малко момче се опитвало да изравни място зад къщата си, за да може да си играе там с количките си. Там имало голям камък, който му пречел. Момчето бутало и дърпало с всички сили, но колкото и да се опитвало, камъкът не помръдвал.

Баща му гледал известно време, след което отишъл при него и му казал: „Трябва да използваш цялата си сила, за да преместиш голям камък като този”.

Момчето отговорило: „Използвах цялата си сила!”

Баща му го поправил: „Не, не си. Все още не си получил моята помощ!”

След това те се навели и заедно лесно преместили камъка.

Бащата на моя приятел Вайба Роме, първи президент на кол в Папуа Нова Гвинея, също разбрал, че може да разчита на Небесния Отец по време на нужда. Той и неговите съселяни можели да оцелеят само от засетите от тях посеви. Един ден той запалил огън, за да почисти своята част от нивата и да я подготви за засаждане. Преди това имало дълъг период на суша и растенията били много сухи. Така че неговият огън станал като този, който президент Монсън описа на последната обща конференция (вж. “Подчинението дава благословии”, Лиахона, май 2013 г., стр. 89–90). Пожарът се разраснал към тревата и храстите и по думите на сина му се превърнал в „голямо огнено чудовище”. Той се притеснил за своите съселяни и за възможната загуба на техните насаждения. Ако те били унищожени, той щял да бъде съден от съселяните си. Тъй като не могъл да загаси огъня, той си спомнил за Господ.

Сега ще цитирам сина му, моя приятел: „Той коленичил в храстите на хълма и започнал да се моли на Небесния Отец да спре огъня. Изведнъж се появил черен облак точно над мястото, на което се молел и заваляло силно, но само над пожара. Когато се огледал наоколо, небето било ясно навсякъде, освен над мястото на пожара. Той не могъл да повярва, че Бог ще отговори на обикновен човек като него и отново коленичил и заплакал като дете. Той казал, че това било най-хубавото чувство” (вж. Алма 36:3).

Нашият Спасител иска от нас да Го обичаме толкова, че да искаме да синхронизираме волята си с Неговата. Така можем да почувстваме любовта Му и да опознаем славата Му. Така Той може да ни благослови според желанието Си. Това се случва на Нефи, сина на Еламан, който стигнал дотам, че Господ му вярвал безусловно и заради това можел да го благослови с всичко, което желаел (вж. Еламан 10:4–5).

В Животът на Пи, роман от Ян Мартел, главният герой произнася на глас чувствата си към Христос: „Не можех да спра да мисля за Него. Още не мога. Прекарах цели три дни в мисли за Него. Колкото повече мислех за Него, толкова по-малко можех да Го забравя. И колкото повече научавах за Него, толкова по-малко исках да Го оставя” (2001 г., стр. 57).

Точно това изпитвам и аз към Спасителя. Той е винаги наблизо, особено на свети места и по време на нужда; и понякога, когато най-малко очаквам, почти усещам как Той ме потупва по рамото, за да знам, че ме обича. Мога да отвърна на тази обич по моя несъвършен начин, като Му отдам сърцето си (вж. У. и З. 64:22, 34).

Преди няколко месеца седях със старейшина Джефри Р. Холанд, докато определяше мисионерите за техните мисии. Като тръгвахме, той ме изчака и докато вървяхме сложи ръката си върху рамото ми. Казах му, че си спомням как веднъж е направил същото нещо в Австралия. Той каза: „Това е, защото те обичам!” Знаех, че това е истина.

Вярвам, че ако имахме привилегията да вървим физически рамо до рамо със Спасителя, щяхме да почувстваме ръката Му върху раменете си по същия начин. Също както учениците тръгват към Емаус, нашите сърца ще горят в нас (Лука 24:32). Ето Неговото послание: „Дойдете и ще видите” (Иоана 1:39). Има нещо лично, канещо и приветстващо в поканата да вървиш с ръката Му върху раменете си.

Нека всички ние се почувстваме уверени като Енос, както е описано в последния стих на неговата кратка, но изпълнена с дълбочина книга: „И ще се наслаждавам на деня, когато моята смъртност ще се облече в безсмъртие и аз ще застана пред Него; тогава ще видя лицето Му с удоволствие, и Той ще ми каже: Ела при Мене ти, който си благословен, има място, приготвено за теб в обиталищата на Отца Ми” (Енос 1:27).

Заради множеството преживявания и силата, с която Духа ми е давал знание, аз свидетелствам с пълна увереност, че Бог е жив. Усещам любовта Му. Това е най-хубавото чувство. Нека направим каквото е необходимо, за да синхронизираме нашата воля с Неговата и нека Го обичаме истински. В името на Исус Христос, амин.