Втори шанс

Първият път, когато го срещнах, държах в ръка моята цигулка.

Той дойде при мен, докато влизах в стола, калъфът на цигулката се люшкаше от едната ми страна.

„Цигулка“ – каза той, докато приближаваше.

„Да“ – отговорих аз.

Никога не бях говорила с човек с увреждане и не знаех какво друго да кажа. Той ме последва до моята маса и седна до мен, сочейки калъфа на цигулката.

„Цигулка“ – каза той отново.

Отворих калъфа и очите му грейнаха. Той опъна струните твърде грубо. Сърцето ми се сви, когато си представих как се скъсва струна от цигулката ми и затворих калъфа. Той ме прегърна, преди да си тръгне.

Виждах го често след това.

Когато ме видеше, той ме прегръщаше около раменете и ме целуваше по главата.

През цялата гимназия, винаги се опитвах да го избягвам, когато го виждах да идва. Когато все пак ме откриеше и ме обсипваше с прегръдки и мокри целувки, аз го изтърпявах за няколко секунди с престорена усмивка и след това бързо си тръгвах без да кажа и дума.

„А, не“ – промърморих, когато го видях на последния си концерт с оркестъра на гимназията. След концерта той се доближи към мястото, където бях застанала с моите приятели.

Те се отдръпнаха назад, когато той дойде при мен с голяма усмивка и разтворени за прегръдка ръце.

„Уилям!“

Обърнах се и видях една жена да тича към нас.

„Извинете“ – каза тя, хващайки го за ръка. „Уилям обича цигулки. Умоляваше ме да го доведа тази вечер на този концерт. Хайде, скъпи“.

До онзи момент не бях осъзнала, че така и не знаех името му. Бях срещнала Уилям две години по-рано, но положих такива усилия да го отбягвам, че така и не направих усилие да го опозная. Докато гледах как Уилям и майка му си тръгваха, ме обзе срам.

Години по-късно, след като се омъжих, родих едно прекрасно момченце със синдрома на Даун, което нарекохме Спенсър. Често мислите ми се връщаха към Уилям, докато наблюдавах сина си, и се питах дали Спенсър щеше да има подобни преживявания. Щяха ли хората да го избягват, защото раздава целувки и прегръща силно? Дали връстниците му щяха да се чувстват неловко от неговите ограничения?

Когато Спенсър бе на четири месеца, го заведох до местната болница за преглед. Докато го вадех от колата, видях двама души да излизат от болницата. Невярваща на очите си, осъзнах, че това бяха Уилям и майка му.

„Уилям! – извиках аз с разтуптяно сърце, когато той се приближи.

– Здравей!“ Той пресече паркинга с широка усмивка. Подаде ми ръка и хвана моята за ентусиазирано ръкостискане.

„Как си?“ – попитах го.

„Цигулка“ – каза той с вълнение в очите си.

Цигулка. И той ме помнеше. „Да – засмях се през сълзи – свирих на цигулка“.

Докато говорихме, сърцето ми се изпълни с благодарност за нежните милости на един любящ Небесен Отец, Който знаеше колко много исках отново да срещна Уилям. Благодарна съм, че Бог знаеше за мен – изпитваща трудности млада майка, разтревожена от здравословните проблеми на сина ми и загрижена за бъдещето му – и ми даде преживяване, което ми напомни, че Той се грижи за нас.