Учението за принадлежността

Бих искал да говоря за това, което наричам „учението за принадлежността в Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни“. Това учение се състои от три части: (1) ролята на принадлежността в събирането на Господния заветен народ, (2) важността на службата и жертвата за принадлежността и (3) основната роля на Исус Христос за принадлежността.

В началните си дни, Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни е съставена основно от бели светии от Северна Америка и Северна Европа, заедно с малък брой американски индианци, афроамериканци и жители на тихоокеанските острови. Сега, осем години преди да отбележи 200-годишния юбилей от основаването си, Църквата значително е увеличила своето членство и разнообразие в Северна Америка, а дори още повече по целия свят.

И тъй като отдавна пророкуваното събиране на Господния заветен народ в последните дни набира инерция, Църквата наистина ще бъде изпълнена с членове от всеки народ, племе, език и люде.¹ Това не е планирано или насилствено постигнато разнообразие, а естествено възникващ феномен, който можем да очакваме, осъзнавайки, че мрежата на Евангелието събира хора от всеки народ и люде.

Колко сме благословени да виждаме как Сион се установява едновременно на всеки континент и в нашите собствени квартали. Както казва Джозеф Смит, Божиите люде от всички времена са очаквали с нетърпение и радост тези дни, а „ние сме щастливият народ, който Бог избра да осъществява славата на последните дни“².

Имайки тази привилегия, ние не трябва да допускаме съществуването на расизъм, племенни предразсъдъци или други разделения в Христовата Църква в последните дни. Господ ни е заповядал: „Бъдете едно и ако не сте едно, не сте Мои“.³ Трябва усърдно да изкореняваме предразсъдъците и дискриминацията от Църквата, от домовете и най-вече от сърцата си. Тъй като сред членовете на Църквата има все по-голямо разнообразие, нашата приветливост трябва да бъде все по-спонтанна и сърдечна. Нуждаем се един от друг⁴.

В своето първо послание до коринтяните, Павел заявява, че всички кръстени в Църквата са едно в тялото Христово:

„Защото както тялото е едно, а има много части, и всички части на тялото, ако и да са много, пак са едно тяло, така е и Христос.

Защото ние всички, било юдеи или гърци, било роби или свободни, се кръстихме в един Дух да съставляваме едно тяло, и всички от един Дух се напоихме.

… За да няма раздор в тялото, а частите му да се грижат еднакво една за друга.

И ако страда една част, всички части страдат с нея; или ако се слави една част, всички части се радват заедно с нея“⁵.

Чувството за принадлежност е важно за нашето физическо, умствено и духовно благоденствие. Да, съвсем възможно е понякога всеки от нас да се почувства не на място. В моменти на обезсърчение, може да почувстваме, че никога няма да можем да отговорим на Господните стандарти или на очакванията на другите⁶. Възможно е неволно да налагаме на другите или дори сами на себе си очаквания, различни от очакванията на Господ. Може по едва забележими начини да прокарваме идеята, че ценността да душата се основава на определени постижения и призования, но не това са критериите за нашето положение в очите на Господ. „Господ гледа на сърце“⁷. Интересува се от нашите желания и копнежи, и от хората, в които се превръщаме⁸.

Сестра Джоди Кинг описва своето преживяване през изминалите години:

„Чувството, че не принадлежа в Църквата ми беше непознато, докато със съпруга ми Камерън не започнахме да се борим с безплодие. Децата и семействата, които по-рано се радвах да видя на църква, започнаха да предизвикват скръб и болка.

Чувствах се безплодна без дете на ръце и чанта за памперси в ръцете. …

Най-трудната неделя беше първата в нашия нов район. Понеже нямахме деца, ни попитаха дали сме младоженци и кога планираме да имаме деца. Бях се научила да отговарям на тези въпроси без да им позволявам да ми влияят – знаех, че целта им не беше да ме наранят.

Обаче точно през онази неделя ми беше особено трудно да им отговарям. Тъкмо бяхме научили, след известни надежди, че за пореден път не бях успяла да забременея.

Влязох в събранието за причастие отчаяна и да отговарям на типичните „въпроси за опознаване“ ми беше трудно. …

Но в неделното училище сърцето ми бе наистина разбито. Урокът, чиято тема беше божествената роля на майките – бързо се обърна на възможност за оплакване от трудностите на майчинството. Сърцето ме заболя и сълзи тихо потекоха по бузите ми, докато слушах как жени се оплакваха от благословия, за която бих дала всичко.

Изхвърчах от сградата. Първоначално не исках да се върна. Не исках отново да изпитам това чувство на изолация. Но вечерта, след като със съпруга ми проведохме разговор, разбрахме, че ще продължим да посещаваме църковните събрания не само защото това е волята на Господ, но също така защото и двамата знаехме, че радостта от подновяването на завети и усещането на Духа ще бъде по-силна от тъгата, която усетих през онзи ден. …

В Църквата има овдовели, разведени и несемейни членове; има такива, чиито роднини са отпаднали от Евангелието; хора с хронични заболявания или финансови проблеми; членове, изпитващи привличане към същия пол; членове, стараещи се да преодолеят пристрастяване или съмнения; наскоро обърнатите във вярата; новонанесли се или хора, чиито деца са напуснали дома им; и списъкът може да продължи още много. …

Спасителят ни кани да идваме при Него – независимо от своите обстоятелства. Ние идваме на църква, за да подновяваме своите завети, да усилваме вярата си, да намираме мир и да правим това, което Той съвършено е правил в Своя живот – да служим на хората, които чувстват, че не принадлежат“⁹.

Павел обяснява, че Църквата и нейните служители са дадени от Бог „с цел да се усъвършенстват светиите, за делото на служението, за съзиждането на Христовото тяло;

докато всички достигнем в единство на вярата и на познаването на Божия Син, в пълнолетно мъжество, в мярката на ръста на Христовата пълнота“¹⁰.

Тъжна е иронията, тогава, когато някой реши, че не е идеален във всички аспекти на живота и заключи, че не е на мястото си в организацията, която Бог е създал да ни помага да напредваме към този идеал.

Нека оставим отсъждането на Господ и тези, които Той е назначил, и да се обичаме и да се отнасяме един към друг по най-добрия възможен начин. Нека Го молим да ни показва пътя, ден след ден, да „дове(жда)… сиромасите, недъгавите, слепите и куците“¹¹ – тоест, всички – на голямата вечеря на Господ.

Вторият аспект на учението за принадлежността засяга нашия собствен принос. Въпреки че рядко се замисляме за това, голяма част от принадлежността ни произлиза от нашата служба и жертвите, които правим за другите и за Господ. Прекаленото съсредоточаване върху нашите лични нужди или удобство може да пречи на усещането за принадлежност.

Стараем се да следваме учението на Спасителя:

„Който иска да стане големец между вас, нека ви бъде служител …

Защото наистина Човешкият Син не дойде да Му служат, но да служи, и да даде живота Си откуп за мнозина“¹².

Принадлежността не идва, когато я чакаме, а когато си помагаме един на друг.

Днес, за съжаление, да посветим себе си на кауза или да жертваме нещо за някой друг започва да противоречи на културните тенденции. В статия за Deseret Magazine в брой от миналата година, авторът Род Дреър споделя следния разговор с млада майка в Будапеща:

„В трамвая в Будапеща разговарям с… моя приятелка на тридесет и няколко години – нека я наречем Кристина – на път да проведем интервю с възрастна жена (християнка), която, с починалия си съпруг, е била подложена на преследване от страна на комунистическия режим. Докато се придвижваме по улиците на града, Кристина разказва колко е трудно да бъде откровена с приятели на нейната възраст относно трудностите ѝ като съпруга и майка на малки деца.

Затрудненията на Кристина са съвсем нормални за млада жена, която се учи как да бъде майка и съпруга – но преобладаващото отношение сред нейното поколение е, че житейските трудности са заплаха за благосъстоянието и трябва да бъдат отхвърляни. Спорят ли понякога тя и съпругът ѝ? Значи трябва да го напусне, казват те. Децата ѝ я дразнят? Значи трябва да ги праща на детска градина.

Кристина се притеснява как приятелите ѝ не разбират, че изпитанията, и дори страданията, са нормална част от живота – може би дори част от добрия живот, ако това страдание ни учи да бъдем търпеливи, добри и да обичаме. …

… Религиозният социолог Кричсън Смит от Университета Нотр Дам прави проучване на пълнолетни на възраст между 18 и 23 години и открива как повечето от тях вярват, че обществото не е нищо повече от „съвкупност от автономни индивиди, чиято цел е да се радват на живота“¹³.

Според тази философия, всичко, което може да се счете за трудно, „е форма на потисничество“¹⁴.

За разлика от това, нашите предци пионери извличат дълбоко чувство за принадлежност, единство и надежда в Христос чрез жертвите, които са направили, за да служат на мисии, да строят храмове, да оставят удобството на домовете си и силно затруднени да започват всичко наново, редом с множество други начини да посвещават себе си и своите средства за делото на Сион. Били са готови дори да жертват живота си, ако е необходимо. И всички ние сме благословени от тяхната издържливост. Същото важи и за мнозина днес, които губят общение със семейство и приятели, лишени са от професионални възможности или по друг начин са подложени на дискриминация или липса на толерантност в резултат на своето кръщение. Но тяхната награда е силно чувство на принадлежност към заветния народ. Всяка жертва, която правим за делото на Господ, ни помага да затвърждаваме своето място при Този, Който е дал живота Си като откуп за мнозина.

Последният и най-важен аспект на учението за принадлежността е основната роля на Исус Христос. Ние не се присъединяваме към Църквата единствено с цел общуване, колкото и важно да е то. Присъединяваме се с цел изкупление чрез обичта и благодатта на Исус Христос. Присъединяваме се с цел да осигурим обредите на спасение и възвисяване за себе си и хората, които обичаме, и от двете страни на завесата. Присъединяваме се, за да участваме във великото дело за установяване на Сион в подготовка за завръщането на Господ.

Църквата е пазител на заветите на спасение и възвисяване, които Бог ни предлага чрез обредите на святото свещеничество¹⁵. Именно чрез спазването на тези завети можем да придобиваме най-силното и дълбоко чувство за принадлежност. Президент Ръсел М. Нелсън писа наскоро:

„След като вие и аз сме сключили завет с Бог, нашите взаимоотношения с Него стават много по-близки, отколкото преди сключването на този завет. Вече сме обвързани с Бог. Благодарение на нашия завет с Бог, Той никога няма да престане да ни помага и ние никога няма да изчерпим Неговото милостиво търпение към нас. Всеки от нас има специално място в Божието сърце. …

… Исус Христос е Гарантът на тези завети (вж. Евреите 7:22, 8:6)“¹⁶.

Ако помним това, високите очаквания на Господ към нас ще ни вдъхновяват, а няма да ни обезкуражават.

Можем да чувстваме радост, индивидуално и като общност, когато се стремим да изпълваме „мярката на ръста на Христовата пълнота“¹⁷. Въпреки разочарованията и трудностите по пътя, това е нашата велика цел. Ние повдигаме взаимно духа си и се насърчаваме по стръмната пътека със знанието, че, независимо от трудностите и забавянето на обещаните благословии, можем да дерзаем, защото Христос е победил света¹⁸ и ние сме с Него. Да бъдем едно с Отца, Сина и Светия Дух е несъмнено най-важният елемент на принадлежността¹⁹.

Затова учението за принадлежността се свежда до това, което всеки от нас може да потвърди: Исус Христос е умрял за мен; счел ме е за достоен за Неговата кръв. Той ме обича и може да има силно влияние в живота ми. Щом се покайвам, Неговата благодат ще ме променя. Аз съм едно с Него в завета на Евангелието; принадлежа в Неговата Църква и царство и принадлежа в Неговото дело за изкупление на всички Божии чеда.

Свидетелствам, че вие наистина принадлежите, в името на Исус Христос, амин.