Глава 22

Да помагаме с обич на новите и слабо активните членове

„Не трябва да забравяме каква голяма отговорност имаме да бъдем приятели … с хората, които идват в Църквата, и да помагаме с обич на тези, които … са тръгнали из сенките на неактивността“.

Из живота на Гордън Б. Хинкли

Една от темите, на които президент Хинкли набляга през цялата своя служба като президент на Църквата, е колко е важно да помагаме на новите и слабо активните членове на Църквата. Той споделя много случаи за своите лични усилия в това отношение и описва един от тях като „един от моите провали“. Той обяснява:

„Докато служих на мисия на Британските острови, с моя колега преподавахме на един млад мъж и след време имах привилегията да го кръстя. Той бе добре образован. Имаше добри обноски. Знаеше много. Толкова се гордеех, че този способен млад мъж бе дошъл в Църквата. Чувствах, че той имаше всички умения един ден да стане ръководител сред нашите люде.

Той се захвана със сериозната житейска промяна да стане пълноценен член. За кратък период преди да бъда освободен имах възможността да бъда негов приятел. След това бях освободен и се завърнах у дома. Беше му дадена малка отговорност в клона в Лондон. Той не знаеше какво се очаква от него. Направи грешка. Отговарящият за организацията, в която служеше, беше мъж, на който не му достигаше обич, а критичното отношение изобилстваше. По един лишен от милосърдие начин, той се скарал на моя приятел, допуснал една елементарна грешка.

Младият мъж си тръгнал от наетата сграда същата тази вечер с болка в сърцето. … Казал си: „Щом хората там са такива, няма да се върна“.

И станал неактивен. Минаха години. … Когато се върнах в Англия, отчаяно се опитах да го открия. … Върнах се у дома и най-накрая, след продължително търсене, успях да разбера къде живее.

Писах му. Той ми отговори без да спомене Евангелието.

При следващото ми посещение в Лондон, отново го потърсих. Открих го в деня, когато трябваше да замина. Обадих му се и се видяхме в метрото. Прегърнахме се. Имах много малко време преди да тръгна към летището, но ние говорихме за кратко с истинско приятелско отношение. Преди да тръгна, той отново ме прегърна. Реших никога повече да не губя контакт с него. …

Годините минаваха. И двамата остаряхме. Той се пенсионира и се премести в Швейцария. Веднъж, при едно мое пътуване до Швейцария, се захванах да открия селото, където живееше той. Прекарахме заедно голяма част от деня – той, съпругата му, моята съпруга и аз. Прекарахме си чудесно, но беше ясно, че огънят на вярата отдавна бе изгаснал. Какво ли не опитвах, но не намерих начин отново да го запаля. Продължих да му пиша. Изпращах му книги, списания, записи на Хора на Табернакъла и други неща, за които той изрази благодарност.

Преди няколко месеца той почина. Неговата съпруга ми писа, за да ме информира за това. Тя писа: „Вие му бяхте най-добрият приятел“.

Сълзи се стичаха по бузите ми, докато четях това писмо. Знаех, че се бях провалил. Може би ако бях близо до него в началото на този проблем, животът му щеше да бъде различен. Мисля, че можех да му помогна. Мисля, че можех да превържа раната, която го мъчеше. Имам само една утеха: опитах се. И само едно ме натъжава: провалих се.

Предизвикателството сега е по-голямо от когато и да било, защото броят на обърнатите е по-голям от когато и да било преди. … Всеки обърнат във вярата е безценен. Всеки обърнат във вярата е син или дъщеря на Бог. Всеки обърнат е голяма и сериозна отговорност“¹.

Загрижеността на президент Хинкли към новите и слабо активните членове е резултат на неговите наблюдения как Евангелието благославя живота на хората. Един журналист веднъж го пита: „Какво ви дава най-голямо удовлетворение в работата на Църквата днес?“ Президент Хинкли отговаря:

„Най-удовлетворяващото за мен нещо е да видя какво прави Евангелието за хората. То им дава нов поглед към живота. То им дава перспектива, която никога не са имали. То издига техния поглед към благородни и божествени неща. Нещо чудотворно се случва с тях. Те поглеждат към Христа и оживяват“².

„Господ оставя деветдесет и деветте, за да намери изгубената овца“.

Учения на Гордън Б. Хинкли

Имаме голяма отговорност да служим на всеки човек.

Ние трябва да се грижим за всеки отделен член. Христос винаги говори на хората поотделно. Изцелява болните един по един. Разказва Своите притчи за конкретни хора. Тази Църква се грижи за всеки отделен член, независимо от нашия брой. Независимо дали сме 6, 10, 12 или 50 милиона, ние никога не трябва да забравяме, че отделният член е най-важен³.

Ние се превръщаме в огромно глобално общество. Но винаги трябва да се интересуваме и грижим за отделния човек. Всеки член на Църквата е отделна личност – мъж или жена, момче или момиче. Нашата голяма отговорност е да се погрижим всеки един да бъде „запомне(н) и хране(н) с доброто слово Божие“ (Моро. 6:4), всеки един да има възможност за растеж, проява и обучение в делото и пътищата Господни, на никого да не липсва необходимото за поддържането на живота, нуждите на бедните да бъдат посрещани, всеки член да получава насърчение, обучение и възможност да върви напред по пътя на безсмъртието и вечния живот. …

Ние работим с хора, като всеки е син или дъщеря на Бог. Като описваме достиженията, ние говорим с термините на статистиката, но всичките ни усилия трябва да се посветят на развитието на отделния човек⁴.

Искам да наблегна, че Църквата се разраства по един оптимистичен и прекрасен начин. … Имаме причини да се радваме в това отношение. Но всеки нов член, чиято вяра изстине, се превръща в трагедия. Всеки, който стане неактивен, е повод за сериозна загриженост. Господ оставя деветдесет и деветте, за да намери изгубената овца. Неговата загриженост за (отделния човек) е толкова силна, че това става тема на един от великите Негови уроци (вж. Лука 15:1–7). Не можем да оставяме тези хора просто да си тръгнат. Църковните служители и членове не трябва да забравят каква голяма отговорност имаме да бъдем приятели по един любящ и сърдечен начин с хората, които идват в Църквата, и да помагаме с обич на тези, които, поради една или друга причина, са тръгнали из сенките на неактивността. Имаме прости доказателства, че това може да бъде правено там, където има воля за това⁵.

Всеки нов член е безценен и представлява голяма и сериозна отговорност.

Чувствам, че най-голямата трагедия в Църквата е загубата на хора, които се присъединяват към нея и после отпадат. Освен при много редки изключения, не е нужно това да става. Убеден съм, че при почти всички случаи кръстилите се от мисионерите са били учени достатъчно, за да получат знанието и свидетелството, необходими за кръщение. Но преходът към членство в Църквата изобщо не е лесен. За него е нужно прекратяване на стари взаимоотношения. Нужно е оставянето на някои приятели. Може да се наложи изоставянето на вярвания, на които човек държи. Може да е нужна промяна в навиците и контрол на някои апетити. В толкова много случаи има известна самота и страх от неизвестното. Трябва да има грижа и укрепване по време на този труден период в живота на новия член. Огромна цена е била платена, за да може той или тя да стане член на Църквата. Продължителните усилия на мисионерите и цената на тяхната служба, радялата със стари приятелства и травмата на цялото това преживяване, правят задължително тези безценни души да бъдат приветствани, подкрепяни, подпомагани в преодоляването на техните слабости, нужно е да им се даде отговорност, чрез която те да станат силни, като бъдат насърчавани във всичко, което правят, и им се благодари за него⁶.

„Каня всеки член с обич да се сприятелява с новите членове на Църквата“.

Безсмислено е да извършваме мисионерска работа, ако не задържаме плодовете на това усилие. Двете трябва да бъдат неразделни. Тези обърнати във вярата са скъпоценни. … Всеки обърнат е голяма и сериозна отговорност. Абсолютно наложително е да се грижим за хората, които са се присъединили към нас. …

Преди време получих едно много интересно писмо. Написано е от жена, която се е присъединила към Църквата преди година. Тя пише:

„Моето пътешествие към Църквата беше изпълнено с доста трудности. Изминалата годината беше най-трудната в живота ми. Но беше и най-обогатяващата. Като нов член продължавам да се боря с трудностите всеки ден“. …

Тя пише как „членовете на Църквата не знаят какво означава да си нов член. Затова е почти невъзможно за тях да разберат как да ни подкрепят“.

Отправям ви предизвикателство, братя и сестри, ако не знаете какво представлява това преживяване, да се опитате да си го представите. Може да бъде ужасно самотно. Може да бъде разочароващо. Може да бъде плашещо. Ние в тази Църква сме много по-различни от хората в света, отколкото сме склонни да мислим. Жената продължава:

„Когато от проучвател станеш член на Църквата, с изненада разбираш, че навлизаш в един напълно чужд свят, който има свои собствени традиции, култура и език. Откриваш че няма никой и нищо, към което да се обърнеш за напътствие по пътя си в този нов свят. В началото всичко е вълнуващо, нашите грешки са даже забавни, след това се разочароваме, а накрая разочарованието се превръща в гняв. Именно на този етап на разочарование и гняв ние си тръгваме. Връщаме се към света, от който сме дошли и където сме знаели кои сме, където сме били полезни с нещо и сме разбирали езика, на който се говори“⁷.

Някои хора само се кръщават, без някой да им стане приятел и след месец или два ни казват „довиждане“. Толкова важно е, мои братя и сестри, да се погрижим за пълното обръщане на (новите членове), за да получат в сърцата си убеждение за това велико дело. И тук не става дума само за убеждаване. Нужно е сърцето да бъде докоснато от Светия Дух, докато те узнаят, че това дело е истинно, че Джозеф Смит наистина е пророк Божий, че Бог е жив и че Исус Христос е жив и че Те са се явили на момчето Джозеф Смит, че Книгата на Мормон е истинна и че свещеничеството ни е дадено, редом с всичките принадлежащи му дарове и благословии. Колкото и да говоря за това, няма да е достатъчно⁸.

Всеки нов член има нужда от приятелство, отговорност и подхранване с Божието слово.

С постоянно нарастващия брой на обърнати във вярата, трябва да полагаме значително растящо усилие, за да им помагаме да намерят своя път. Всеки един от тях се нуждае от три неща: приятел, отговорност и подхранване с „доброто слово Божие“ (Моро. 6:4). Наша отговорност и възможност е да осигурим тези неща⁹.

Приятелство

(Новите членове) идват в Църквата с ентусиазъм към това, което са открили. Ние трябва веднага да започнем да градим върху този ентусиазъм. … Слушайте какво казват те, водете ги, отговаряйте на въпросите им и бъдете до тях, за да им помагате при всички обстоятелства и условия. … Каня всеки член с обич да се сприятелява с новите членове на Църквата¹⁰.

Имаме важна отговорност към хората, които се кръщават в Църквата. Не можем да ги пренебрегваме. Не можем да ги оставяме сами да се справят. Имат нужда от помощ, докато свикнат с порядките и културата в Църквата. И ние имаме голямата благословия и възможност да им предоставяме тази помощ. … Приветстващата усмивка, приятелското ръкостискане и насърчаващата дума могат да правят чудеса¹¹.

Нека помагаме на тези хора! Нека бъдем техни приятели! Нека бъдем добри към тях! Нека ги насърчаваме! Нека добавяме към тяхната вяра и знание в това Господно дело¹².

Умолявам ви … да сложите ръка на рамото на хората, които идват в Църквата, и да им бъдете приятели, да ги карате да се чувстват добре дошли и да ги утешавате. В резултат ще видите удивителни резултати. Господ ще ви благославя да можете да помагате в този важен процес на задържане на новите членове¹³.

Отговорност

Църквата очаква нещо от тези хора. Тя има високи стандарти. Изповядва категорични учения. Очаква от членовете си значително служение. Изисква се повече от бездейно присъствие. Очакваме да вършат нещо. И хората откликват на това. Те с радост приемат възможността да бъдат полезни и, когато правят това, те израстват в своите способности, разбиране и умения да правят нещата и така ги правят добре¹⁴.

Давайте на (новите членове) нещо да правят. Те няма да израстват силни във вярата без да я упражняват. Вярата и свидетелството са като мускулите на ръката ми. Ако упражнявам тези мускули и ги подхранвам, те стават по-силни. Ако сложа ръката в превръзка и я оставя да виси, тя става слаба и неефективна – същото става и с нашите свидетелства.

Да, някои от вас казват, че не са готови да поемат отговорност. Но никой от нас не е бил готов, когато ни се дава призование. Казвам това от опит. Мислите ли, че бях готов за това така важно и свято призование? Чувствах се силно затруднен. Чувствах се неспособен. И все още се чувствам силно затруднен. Все още се чувствам неспособен. Но полагам усилия да вървя напред, като търся Господната благословия и се опитвам да върша Неговата воля и се надявам и се моля моята служба да е приемлива за Него. Първата отговорност, която получих в тази Църква е съветник на президента на кворума на дяконите, когато бях на възраст дванадесет години. Не се чувствах способен да изпълнявам тази отговорност. Чувствах се силно затруднен. Но се опитвах, точно като вас, и след време ми бяха дадени други отговорности. Никога не съм се радвал на чувството на способност, но винаги съм чувствал благодарност и желание да опитам¹⁵.

На всеки нов член на тази Църква следва незабавно да се даде отговорност. Тя може да е съвсем малка, но ще има голямо значение в живота му¹⁶.

Разбира се, че новият член няма да знае всичко. Вероятно ще допусне някои грешки. И какво от това? Всички ние допускаме грешки. Важното нещо е израстването, което ще се случи като резултат на тази дейност¹⁷.

Президент Хинкли учи, че е нужно новите членове да получават възможности за служба в Църквата.

Подхранване с доброто слово Божие

Вярвам … че тези нови членове имат свидетелство за Евангелието. Вярвам, че имат вяра в Господ Исус Христос и знаят за Неговата божествена реалност. Вярвам, че наистина са се покаяли за греховете си и са решени да служат на Господ.

Мороний (описва) какво се случва с тези хора след тяхното кръщение: „И след като приемеха кръщението и биваха повлиявани и очиствани чрез силата на Светия Дух, те бяха причислявани към хората на църквата на Христа; и имената им се взимаха, за да могат да бъдат запомнени и хранени с доброто слово Божие, за да ги задържат в правия път, за да ги задържат непрестанно будни за молитва, уповаващи се само на заслугите на Христа, Който беше начинателят и завършителят на вярата им“ (Моро. 6:4).

В тези минали дни, както и в настоящите, обърнатите във вярата са „причислявани към хората на църквата … запомнени и хранени с доброто слово Божие, за да ги задържат в правия път, за да ги задържат непрестанно будни за молитва“. … Нека им помагаме, докато те правят своите първи стъпки като членове¹⁸.

Наложително е (всеки нов член) да се присъедини към свещенически кворум или Обществото за взаимопомощ, Младите жени, Младите мъже, Неделното училище или Неделното училище за деца. Той (или тя) трябва да бъде окуражаван да идва на събранието за причастие и да взима от причастието, за да подновява заветите, сключени при кръщението¹⁹.

Има много да се спечели и няма нищо за губене при връщане към активност.

Има хиляди по света, … по име са членове на Църквата, напуснали я, които в сърцата си копнеят да се върнат, но не знаят как и са твърде срамежливи да се опитат. …

На вас, братя и сестри, които сте взели духовното си наследство и сте си тръгнали, като сега чувствате празнота в живота си, искам да кажа, че пътят за вашето завръщане е отворен. … Ако предприемете първата стъпка на вашето завръщане, ще откриете разтворени обятия, които да ви посрещнат, и приятели, които да ви приветстват.

Мисля, че знам защо някои от вас са си тръгнали. Били сте обидени от неразумен член, който ви е наранил, и така погрешно сте сметнали неговите/нейните действия като представителни за Църквата. Или сте се преместили от район, където са ви познавали, в район, където сте останали сами, и там сте пораснали само с малко знание за Църквата.

Или сте били привлечени към друг вид компания или навици, за които сте сметнали, че са несъвместими с членството ви в Църквата. Или сте се сметнали за по-мъдри в светската си мъдрост от вашите познати в Църквата и с известна доза надменност сте се оттеглили от тяхната компания.

Нямам намерение да обсъждам всички причини. Надявам се и вие да нямате. Оставете миналото зад гърба си. … Има много да се спечели и няма нищо за губене. Върнете се, приятели мои. В Църквата ви очаква много повече мир от този, който сте чувствали за доста време. И ще можете да се радвате на приятелството на мнозина²⁰.

Мои обични братя и сестри, които може да … сте се отклонили, Църквата има нужда от вас и вие имате нужда от Църквата. Ще откриете хора, готови да ви изслушат с разбиране. Ще има ръце, които ще ви помогнат да откриете своя път обратно. Ще има сърца, които ще стоплят вашето. Ще има сълзи, не на горчивина, а на радост²¹.

Връщащите се към активност светии от последните дни ще се почувстват добре дошли у дома.

Една неделя посетих един калифорнийски град за една колова конференция. Моето име се бе появило в местния вестник. Позвъня телефонът в коловия център, докато на сутринта президентът на кол и аз влизахме в сградата. Търсеха мен, обаждащият се каза кой е. Искаше да ме види. Казах, че нямаше да присъствам на планираното за сутринта събрание и помолих президента на кол да го проведе без мен. Имаше нещо по-важно, което трябваше да направя.

Този мой приятел дойде, неуверен и притеснен. От дълго време не беше идвал на църква. Прегърнахме се като братя, които отдавна не са се виждали. Първоначално разговорът беше скован, но това скоро премина, докато си спомнихме дните, когато сме работили заедно в Англия много години по-рано. Очите на този зрял мъж се насълзиха, когато говореше за Църквата, в която някога така дейно е участвал, и за последвалите години на празнота. Той ги описа както човек разказва кошмарите си. След като той описа тези пропилени години, ние обсъдихме неговото завръщане. Смяташе такъв опит за труден, че щеше да се чувства неудобно, но се съгласи да опита.

Преди известно време получих писмо от него. В него той ми писа: „Върнах се. Върнах се и колко прекрасно е да се чувстваш у дома“.

И така, мои приятели, които сте като него, желаете да се завърнете, но ви е трудно да направите първата крачка, казвам ви – опитайте. Нека ви посрещнем такива, каквито сте, нека поемем вашата ръка и ви помогнем. Обещавам ви, че отново ще се почувствате у дома²².

Предложения за изучаване и преподаване

Въпроси

Защо „винаги трябва да се интересуваме и грижим за отделния човек“, дори в една световна църква? (Вж. раздел 1.) Кога сте били благословени от човек, който е ви е служил лично? По какви начини можем да бъдем по-чувствителни в грижата за отделния човек?
Какво можем да научим и да приложим от писмото, което президент Хинкли споделя в раздел 2? Помислете какво можем да правим, за да укрепваме членовете, които полагат усилия да укрепят вярата си.
Защо всеки нов член има нужда от приятелство, отговорност и подхранване с Божието слово? (Вж. раздел 3.) Кои са някои от начините, по които можем да бъдем приятели с новите членове? Как можем да подкрепяме новите членове в техните църковни призования? Как можем да помагаме новите членове да бъдат „хранени с доброто слово Божие“?
Защо понякога е трудно членовете да се завърнат към активност в Църквата? (Вж. раздел 4.) Как можем да помагаме на хората да се завръщат? Преживели ли сте или били ли сте свидетел на радостта, която придружава завръщането към активност в Църквата?
Какво научавате от разказа, който президент Хинкли споделя в раздел 5? Помислете как можете да помогнете на някой неактивен члена да „се завърне у дома“.

Свързани с темата стихове:

Лука 15; Йоан 10:1–16, 26–28; 13:34–35; Мосия 18:8–10; Еламан 6:3; 3 Нефи 18:32; Мороний 6:4–6; У. и З. 38:24

Помощни материали за изучаване

„Мнозина намират за най-добро времето за учене сутрин след нощната почивка. … Други предпочитат да учат в тихите часове след приключването на работата и притесненията на деня. … Вероятно по-важно от часа е редовното отделяне на време за изучаване“ (Хауърд У. Хънтър, „Reading the Scriptures“, Ensign, ноем. 1979 г., с. 64).