Животът и служението на Гордън Б. Хинкли

Когато Гордън Битнър Хинкли е роден на 23 юни 1910 г., той е първо дете на майка си, но осем други братя и сестри го приветстват в семейството. Бащата на Гордън, Брайънт Стрингъм Хинкли, се жени за Ейда Битнър Хинкли след смъртта на първата му съпруга, Кристин. Ейда и Брайънт имат още четири деца след Гордън и отглеждат голямото си семейство с обич – без да правят разлика между полубратя и полусестри. От ранна възраст Гордън се научава да цени семейството си.

Второто име и фамилията му напомнят за неговото благородно наследство. В неговите предци има ранни преселници в земята, която по-късно става Съединените американски щати. Някои от тях са били изгонени в тази земя през 17 в., заради своите християнски вярвания. Други, през 1620 г., са били пътници на кораба Мейфлауър, един от първите кораби, които транспортират емигранти от Европа до Северна Америка. Над два века по-късно, дядото на Гордън по бащина линия, Айра Натаниъл Хинкли, е един от ранните пионери светии от последните дни. През 1843 г., наскоро осиротял 14 годишен младеж, Айра се присъединява към Църквата в Наву, Илинойс, след като чува проповедите на Джозеф и Хайръм Смит. Прабабата на Гордън, Анна Бар Мусер Битнър Стар, също е пионер. Нейният син, Бренемън Бар Битнър, дядото на Гордън по майчина линия, си спомня своето пътуване до долината Солт Лейк през 1849 г.: „(На възраст 11 години) карах впряг волове в жега и студ през пустините, реките и планините, докато пристигнахме в тази долина“⁷.

Брайънт Хинли често напомня на своите деца и внуци за тяхното наследство. Говорейки за опасното пътуване на кораба Мейфлауър и дългата и студена зима, която преселниците изтърпяват при пристигането си, той веднъж казва: „Когато Мейфлауър е готов да отплава обратно през пролетта, само 49 (от първоначалните 102) преселници са живи. И никой от тях не се връща (в Англия). Приятели, вие сте родени с този дух – духът никога да не се връщате назад“⁸. Когато Гордън остава верен на този принцип, той получава възможности да служи и свидетелства, които преди това не си е представял.

Като дете, Гордън Хинкли не е енергичният и здрав човек, когото хората познават през по-късните му години. Той е „кльощаво и крехко“ момче, предразположено към заболявания⁹. Когато двегодишният Гордън „тежко се разболява от коклюш … докторът казва на Ейда, че единственото спасение е чистият планински въздух. В резултат Брайънт купува ферма от пет акра … и построява малка къща на нея“¹⁰. Фермата, разположена в район на долината Солт Лейк, наречен Ийст Мил Крийк, е благословия за цялото семейство, като осигурява на децата място за скитане и игри, където също могат да научат ценни уроци при своята работа заедно.

Ейда и Брайънт Хинкли са оптимистично настроени и усърдни родители, които създават за децата си възможности да израстват и успяват. Те провеждат семейни домашни вечери веднага след представянето на програмата през 1915 г. Те разказват истории преди лягане, често от Писанията. Една от стаите в дома си превръщат в библиотека, където децата могат четат добри книги. Те вдъхновяват дисциплина в децата си, като ги насърчават и очакват най-доброто от тях.

През детството на Гордън, неговата вяра нараства чрез постоянното влияние на неговите родители. След това един ден едно негово преживяване му помага да положи основата на своето свидетелство за Пророка Джозеф Смит:

„Когато бях момче на 12 години, баща ми ме заведе на събрание на свещеничеството на кола, в който живеехме. Седнах на последния ред, докато той, като президент на кола, седна на трибуната. При откриването на това събрание, първото по рода си, на което някога съм присъствал, се изправиха триста-четиристотин мъже. Те бяха с различен социален статус и с много професии, но всеки имаше в сърцето си едно и също убеждение, поради което заедно пееха следните велики слова:

Нещо се случи вътре в мен, докато слушах тези изпълнени с вяра мъже да пеят. В моето момчешко сърце дойде знание, поставено там от Светия Дух, че Джозеф Смит наистина е пророк на Всевишния“¹¹.

Изображение

президент Гордън Б. Хинкли на младини

През детските си години Гордън не изпитва особен ентусиазъм към училището, като предпочита да прекарва време навън, вместо между стените на класната стая. Но като младеж започва да цени книгите, училището и библиотеката в дома си толкова, колкото полетата, по които е тичал като босоного момче. Завършва гимназия през 1928 г. и започва да учи в Университета на Юта през същата година.

Четирите години следване са период на почти непреодолими трудности. През 1929 г. се срива стоковата борса в САЩ и Голямата депресия завладява страната и света. В Солт Лейк Сити безработицата достига 35 процента, но Гордън има късмет да работи като служител по поддръжката и така може да плати за университетските такси и материали. Брайънт, който работи като мениджър на притежавания от Църквата гимнастически салон „Дезърет“, намалява собствената си заплата, така че другите служители да не изгубят работата си¹².

Редом с този финансов натиск идва новината, че майката на Гордън е болна от рак. Тя умира през 1930 г. на възраст 50 години, когато Гордън е на 20. Гордън споделя, че смъртта на майка му „оставя дълбоки и болезнени рани“¹³. Това лично изпитание, в комбинация със светските философии и неверието на „новото време“, го подтикват да задава трудни въпроси. „Беше време на ужасно обезсърчение и това силно се усещаше в студентското градче – си спомня той. То донякъде обхвана и мен. Започнах да поставям под въпрос някои неща, включително, може би в малка степен, вярата на моите родители. Това не бе необичайно за студенти в университета, но по онова време подобни настроения бяха много интензивни“¹⁴.

Зараждащите се въпроси на Гордън, макар тревожни, не разклащат вярата му. „За мен бе положена стабилна основа от обич, изградена от прекрасни родители и добро семейство, благороден епископ, отдадени и верни учители, както и Писанията, които четях, и върху които размишлявах“ – спомня си той. Като говори за трудностите, които той и връстниците му изпитват през тези години, той казва: „Въпреки че в младостта си имахме трудности с разбирането на много неща, в сърцата ни имаше доста обич към Бог и Неговото велико дело, която ни издигаше над всички съмнения и страхове. Обичахме Господ и обичахме добрите и почтени приятели. От този вид обич извличахме голяма сила“¹⁵.

Гордън се дипломира от Университета на Юта през юни 1932 г. със специалност Английска литература и втора специалност Древни езици. Година по-късно той трябва да вземе важни решения. Прави планове да продължи образованието си, за да стане журналист. Дори по време на Депресията, той успява да събере скромни спестявания, с които да може да учи. Също така мисли за брак. Той и Марджъри Пей, млада жена, която живее в съседство, стават все по-близки.

Тогава, точно преди 23-тия си рожден ден, Гордън е интервюиран от неговия епископ, Джон С. Дънкан, който го пита дали е мислил да отслужи мисия. За Гордън това е „шокиращо предложение“,¹⁶ защото по време на Депресията малко млади мъже биват призовани да служат на мисия. Семействата просто нямат средствата да ги издържат.

Гордън казва на епископ Дънкан, че би служил, но не знае как семейството му би се справило финансово. Тревогата му се увеличава, когато разбира, че банката, в която държи спестяванията си, е фалирала. „И въпреки всичко – казва той – помня как баща ми каза: „Ще направим всичко възможно, за да осигурим нуждите ти“, след което той и брат ми решиха да плащат за моята мисия. Тогава научихме, че майка бе оставила спестявания в една нейна сметка – натрупани от ресто от пазар и други покупки. Когато добавихме тези средства, изглеждаше, че можех да отслужа мисия“. Той счита спестяванията на майка си за свещени. „Харчих ги разумно и с чест“ – казва той¹⁷. Призован е да служи в Европейска мисия.

Усещайки, че синът му е все още разтревожен, Брайънт Хинкли подготвя просто напомняне за истинския източник на сила. „При заминаването ми на мисия – казва по-късно Гордън – моят добър баща ми даде една картичка, на която са написани пет думи … : „Не бой се, само вярвай“ (Марк 5:36)“¹⁸. Тези думи вдъхновяват старейшина Гордън Б. Хинкли да служи предано и с чест на своята мисия, особено, когато бъдат комбинирани с още девет думи, написани от баща му няколко седмици по-късно.

Допълнителните шест думи му се дават в момент на тежко обезсърчение, което започва на 29 юни 1933 г., първият ден на старейшина Хинкли в Престън, Англия. Когато пристига в апартамента си, неговият колега му казва, че същата вечер ще говорят на градския площад. „Не ти се е паднал правилният човек“ – отговаря старейшина Хинкли, като само няколко часа по-късно пее и говори на тълпа незаинтересовани зрители¹⁹.

Старейшина Хинкли разбира, че повечето хора нямат интерес да чуят посланието на възстановеното Евангелие. Създадената от световната финансова депресия бедност изглежда е проникнала в душите на хората, които се блъскат в него по трамваите, и той не открива много, което да го привлича към тях. Освен това се чувства физически изтощен. Той си спомня: „В Англия тревата освобождава полени и хваща семе в края на юни и началото на юли и аз пристигнах точно тогава“²⁰. Полените събуждат алергиите му и това влошава положението. Семейството му липсва. Марджъри му липсва. Липсва му познатата среда на неговата страна. Работата е тежка и неудовлетворяваща. Той и колегите му мисионери имат много малко възможности да преподават на проучватели, въпреки че проповядват и говорят в малките клонове всяка неделя.

Чувствайки, че губи своето време и парите на семейството си, старейшина Хинкли пише писмо на баща си, в което описва нещастната си ситуация. Брайънт Хинкли отговаря с напътствие, което синът му ще помни до края на живота си. „Скъпи Гордън – пише той – получих последното ти писмо. Имам само едно предложение“. Следват деветте думи, които прибавя към петте, написани по-рано: „Забрави за себе си и се върни да работиш“²¹. Това напътствие потвърждава откъс от Писанията, който същия ден старейшина Хинкли прочита с колегата си: „Този, който иска да спаси живота си, ще го изгуби; а който изгуби живота си заради Мене и за благовестието, ще го спаси“ (Марк 8:35).

С писмото на баща си в ръце, младият старейшина Хинкли коленичи и обещава, че ще отдаде себе си на Господ. Ефектът е почти мигновен. „Целият свят се промени – казва той. – Мъглата се вдигна. Слънцето започна да огрява живота ми. Появи се подновена заинтересованост. Видях красотата на тази земя. Видях величието на хората по нея. Започнах да се чувствам у дома в тази прекрасна земя“²².

Изображение

Старейшина Гордън Б. Хинкли

Спомняйки си тези дни, Гордън обяснява, че също така получава помощ от майка си. Той чувства утешаващото ѝ присъствие, особено в моменти на трудност и обезсърчение. „Тогава се опитвах, и винаги съм го правил, така да водя живота си, че да придавам чест към нейното име – казва той. Мисълта, че живея под очакванията на моята майка, е предизвиквала болка в мен и е причина за дисциплина, която иначе нямаше да имам“²³.

Той се превръща в един целеустремен и отдаден мисионер. Записки от първите осем месеца от неговата мисия показват, че, макар да не кръщава никого, той раздава 8 785 брошури, прекарва над 440 часа с членове, посещава 191 събрания, провежда 220 разговора за Евангелието и потвърждава един член²⁴.

През март 1934 г. старейшина Хинкли е преместен от Престън в Лондон, за да работи като помощник на Джозеф Ф. Мерил от Кворума на дванадесетте апостоли, който председателства над Британска мисия и Европейска мисия²⁵. Остатъкът от мисията си прекарва в Лондон, като през деня работи в офиса си и вечер проповядва Евангелието. Кръщенията са малко, но в сърцето на сина на Брайънт и Ейда Хинкли, искрата на обръщането във вярата прераства в траен пламък.

Когато Гордън се връща от мисията си, той казва: „Не искам повече да пътувам. Напътувах се предостатъчно“²⁶. Той и двама негови колеги мисионери на път за дома правят обиколка на Европа и САЩ, нещо нормално за онези времена, и той е уморен. Когато семейството му заминават на почивка след завръщането му, той не отива с тях. Въпреки изтощението, той чувства известно удовлетворение, когато мисли за пътуванията си – чувства, че е станал свидетел на изпълнението на част от патриархалната му благословия. Много години по-късно той казва:

„Като момче получих патриархална благословия. В нея се казва, че ще издигна гласа си в свидетелство за истината сред народите по света. Бях работил в Лондон за продължително време и бях дал свидетелството си многократно. (Посетихме Амстердам) и там на едно събрание имах възможността да кажа няколко думи и да дам свидетелството си. По-късно отидохме в Берлин и имах подобна възможност. По-късно отидохме в Париж и имах подобна възможност. По-късно се върнахме в Съединените щати, отидохме в столицата Вашингтон и една неделя и там имах подобна възможност. Когато пристигнах у дома, бях изтощен. … Казах си: „… Изпълних (този) откъс от благословията ми. Издигнал съм гласа си във великите столици на света. …“ И наистина се чувствах така“²⁷.

Преди да може да каже, че е завършил мисията си, Гордън трябва да изпълни още една задача. Старейшина Джозеф Ф. Мерил иска от него да се срещне с Първото президентство на Църквата, за да докладва какви нужди имат Британска мисия и Европейска мисия. Сутринта на 20 август 1935 г., по-малко от месец след завръщането си у дома, Гордън е поканен в заседателната стая на Сградата на църковната администрация. След като се ръкостиска с всеки от членовете на Първото президентство – Хибър Дж. Грант, Дж. Рубен Кларк-мл. и Дейвид О. Маккей – той се чувства доста затруднен да изпълни възложената му задача. Президент Грант казва: „Брат Хинкли, даваме ви петнадесет минути да ни кажете това, което старейшина Мерил желае да чуем“²⁸.

За следващите 15 минути, наскоро завърналият се мисионер представя тревогата на старейшина Мерил – мисионерите имат нужда от по-добри печатни материали, които да им помагат в работата. В отговор, президент Грант и съветниците му задават въпрос след въпрос, като така събранието продължава един час повече от планираното.

На път за дома от тази среща е нямало как Гордън да си представи как тези 75 минути ще повлияят на живота му. Два дни по-късно президент Маккей му се обажда и му предлага работа като изпълнителен секретар на новосформираната Църковна комисия за радио, публикации и мисионерска литература. Тази комисия, съставена от шест члена на Кворума на дванадесетте, има за цел да се погрижи да отговори на нуждите, които Гордън излага пред Първото президентство²⁹.

Изображение

Гордън Б. Хинкли

Гордън отново отлага плановете си за продължаване на висшето образование и кариерата си като журналист. Той се захваща да разработва текстове за радио програми, филми и мисионерски брошури, развиване на професионални взаимоотношения с пионери в медиите и проучване на историята на Църквата и писане на материали за нея. Той допринася за разработването на послания, имащи за цел да изграждат вярата на членовете на Църквата и да се свързват с хората извън нея. Негов приятел веднъж му прави комплимент за един излъчен по радиото текст и го пита как е развил такъв талант да пише и говори. Гордън отговаря:

„Ако имам някакъв талант да говоря и пиша, съм изключително благодарен на моя Отец в Небесата за него. Мисля, че много малка част от него е дошъл като естествена предразположеност; по-скоро, всяка дадена ми способност е резултат на предоставените ми възможности“³⁰.

Работата на Гордън в комисията усъвършенства неговите умения като писател. Тя също му дава ценна възможност да се учи от апостоли и пророци. Докато Гордън наблюдава как шестте члена на Дванадесетте обсъждат решения и се учат един друг, той по-добре разбира святото призование на тези мъже с различни дадености и процесът на откровение, който се реализира при тяхното съвещаване.

Старейшина Стивън Л. Ричардс, който по-късно служи като първи съветник в Първото президентство, е председател на комисията. Гордън го описва като „внимателен, дълбокомислен и мъдър. Той никога не прибързваше с действията си и внимателно преценяваше всичко преди да продължи напред. Научих, че е най-добре да бъдеш внимателен в това дело, защото, каквото и решение да вземаш, то ще има далечни последици и ще повлияе на живота на много хора“³¹.

Останалите пет члена на комисията са старейшините Мелвин Дж. Балард, Джон А. Уидсоу, Чарлз А. Калис, Алонсо А. Хинкли (чичо на Гордън) и Албърт Е. Боуън. За тях Гордън казва:

„Прекрасно се разбирах с тези велики мъже, които бяха много добри с мен. Но също така научих, че те бяха хора. Имаха слабости и проблеми, но това не ме притесняваше. Всъщност, това даже ме накара да ги ценя още повече, защото виждах как се издигаха над тяхната смъртност чрез проява на божественото и колко много са се посветили на това велико дело, което са поставили на първо място в живота си. Виждах вдъхновението, което действаше в живота им. Не изпитвах съмнения относно пророческото им призование или във факта, че Господ говори и действа чрез тях. Виждах тяхната човешка страна, слабите им страни – и всички имаха по няколко. Но също така виждах голямата вяра и обич към Господ, които побеждаваха тези слабости, и абсолютната им преданост на делото и дадената им отговорност“³².

Разбира се, Гордън не мисли само за работа. Неговата връзка с Марджъри Пей продължава след завръщането от Англия. Неговото заминаване е толкова трудно за нея, колкото и за него. „Колкото и да се радвах, че ще отслужи мисия, – казва по-късно Марджъри – никога няма да забравя чувството на празнота и самота, което почувствах, докато гледах как този влак потегля от гарата“³³.

През есента на 1929 г., четири години преди Гордън да замине за Англия, Марджъри е приета да учи в Университета на Юта, но съвсем скоро баща ѝ губи работата си, заради Голямата депресия. Тя веднага се отказва от следването и намира работа като секретарка, за да помага в издръжката на родителите си и петте по-малки братя и сестри – усилие, което продължава и след като Гордън се завръща от мисията си през 1935 г. Тя повече няма възможността да получи официално образование, но е решена да продължи да се учи, затова се самообразова чрез четене.

Веселият нрав на Марджъри, нейното трудолюбие и дълбоката ѝ отдаденост на Евангелието стават скъпи на Гордън, а тя е впечатлена от неговата доброта и вяра. „Докато се доближавахме към решението за брак, – казва тя – се чувствах напълно сигурна, че Гордън ме обича. Но също така някак знаех, че никога няма да бъда на първо място в живота му. Знаех, че щях да бъда на второ място и че Господ щеше да заема първото. И това беше в реда на нещата“. Тя продължава: „Струваше ми се, че ако разбираш Евангелието и целта на живота ни тук, ще искаш да имаш съпруг, който поставя Господ на първо място. Чувствах сигурност в знанието, че той е от този вид мъже“³⁴.

Гордън и Марджъри сключват брак в храма Солт Лейк на 29 април 1937 г. и се преместват да живеят във фермата в Ийст Мил Крийк. Те поставят парно и правят други подобрения, за да могат да живеят там целогодишно, грижат се за овошки и градини, като започват да строят собствен дом на близък парцел земя. Така отдалеченият район, който Гордън обича по време на летата на своето детство, става мястото, което той и Марджъри ще направят свой дом и където ще отгледат петте си деца – Катлийн, Ричард, Вирджиния, Кларк и Джейн.

Изображение

Марджъри Пей

Гордън и Марджъри създават дом на обич, взаимно уважение, усилена работа и живот според Евангелието. Всекидневната семейна молитва дава възможност на децата да видят вярата и обичта на техните родители. Когато семейството се моли заедно, децата също така усещат близостта на техния Небесен Отец.

Домът на семейство Хинкли е място с малко правила, но големи очаквания. Марджъри споделя, че има неща, за които битката не си струва. Описвайки родителския подход, който споделя със съпруга си, тя казва: „Научих, че трябва да имам доверие на децата си, така че се опитвах никога да не казвам „не“, когато можеше да кажа „да“. Докато отглеждахме семейство, беше важно да живеем ден след ден и да изпитваме радост от това. Виждайки, че така или иначе нямаше да мога да взимам всяко едно от решенията на децата си, се опитвах да не се тревожа за всяко малко нещо“³⁵. В резултат на доверието на техните родители, децата се чувстват уважавани и придобиват опит и увереност. И когато отговорът е „не“, децата разбират, че това не е своеволно ограничение.

Домът на семейство Хинкли е изпълнен и със смях. Марджъри веднъж казва: „Единственият начин да се справиш с живота е да му се смееш. Има само два варианта: да се смееш или да плачеш. Предпочитам да се смея. От плакането ме боли глава“³⁶. С родители, които могат да се смеят на себе си и да намират хумор във всекидневния живот, децата смятат дома си за радостно убежище.

Службата в Църквата е част от живота на Гордън и Марджъри. Гордън служи като надзорник на Неделното училище на кола и след това е призован да служи на Общия съвет на Неделното училище за период от девет години. По-късно служи като съветник в президентството на кол и президент на кол, докато Марджъри служи в Неделното училище за деца, Младите жени и Обществото за взаимопомощ. Техните деца виждат как за родителите им службата в Църквата е радостна привилегия – модел, който всеки от тях следва като възрастен.

За първите шест години от брака на Марджъри и Гордън, той продължава да работи за Църковната комисия за радио, публикации и мисионерска литература. Той е отдаден на работата си и различни проекти и крайни срокове често поставят под изпитание неговите способности и опит. В писмо до негов приятел той пише:

„Много работа. Работата в тази комисия с дълго име става все повече, по-сложна и по-интересна. …

… Радио предавания, филми и най-различни текстове … ме карат да продължавам да се моля, да бъда смирен и да работя дълги часове. … И в резултат на всичко това все повече трябва да прибягвам до помощта на очила … леко се прегърбвам, не излизам много и все повече се чудя до какво ще доведе всичко това“³⁷.

В началото на 40-те, Втората световна война довежда до промяна в професията за Гордън. Заради войната мисионерската работа на практика е прекратена и затова неговата работа в подготовката на мисионерски материали не е така необходима. Чувствайки, че трябва да допринесе за успеха на войната, той подава документи за прием в школа за офицери към Военноморските сили на САЩ. Но заради неговите алергии кандидатурата му е отхвърлена. „Бях депресиран от това, че ме отхвърлиха – споделя той по-късно. – Бяхме във война и всеки правеше нещо, за да помага. Чувствах, че трябва да участвам по някакъв начин“³⁸. Това желание го подтиква да кандидатства за работа като помощник директор за железницата Денвър – Рио Гранде. Тъй като влаковете са така важни за транспортирането на войници и доставки за войната, Гордън чувства, че тази работа ще му помогне да служи на страната си. Компанията го наема през 1943 г. и той работи в депото в Солт Лейк Сити, докато той и семейството му са преместени в Денвър, Колорадо, през 1944 г.

Началниците му в железницата са впечатлени от работата на Гордън и, когато войната приключва през 1945 г., му предлагат постоянна позиция с добри професионални перспективи. В същото време, старейшина Стивън Л. Ричардс кани Гордън да се върне на работа в Църквата. Въпреки че железниците могат да предложат значително по-висока заплата от предлаганата от Църквата, Гордън следва сърцето си и се завръща в Сол Лейк Сити³⁹.

Изображение

Гордън Б. Хинкли

Скоро Гордън получава допълнителни отговорности в своята работа в Централата на Църквата. През 1951 г. той е назначен за изпълнителен секретар на Общата мисионерска комисия на Църквата и като такъв отговаря за дейностите на новосъздадения Мисионерски отдел. Този отдел ръководи всички свързани с разпространяване на Евангелието дейности, включително изготвянето, превода и разпространението на използваните от мисионерите материали; обучението на мисионери и президенти на мисия, както и материали за връзка с обществеността, с които се изграждат мостове и се опровергават митове за Църквата⁴⁰.

През есента на 1953 г. президент Дейвид О. Маккей се обажда на Гордън и го моли да помисли върху въпрос, който не е непосредствено свързан с неговите задължения в Мисионерски отдел. „Брат Хинкли – започва той – както знаете, ние строим храм в Швейцария и той ще бъде различен от останалите ни храмове, защото ще служи на членове, които говорят на различни езици. Искам да откриете начин храмовите напътствия да се представят на различните европейски езици с участието на минимален брой храмови работници“⁴¹.

Президент Маккей предоставя място, където Гордън да може да търси вдъхновение и да се отделя от задълженията си в Мисионерски отдел. Вечери през седмицата, съботата и някои недели, Гордън работи в малката стая на петия етаж на храма Солт Лейк. През много неделни сутрини президент Маккей се присъединява към него, за да споделя идеи, да преглежда представянето на надаряването и да се моли за напътствие.

След като размишлява и се моли, търсейки откровение, Гордън препоръчва представянето на надаряването да се заснеме на филм, като думите на тези свети напътствия да се дублират на няколко езика. Президент Маккей, в съвет с други апостоли, одобрява неговата препоръка и го назначава да продуцира филма. Гордън работи в екип с талантливи и верни професионалисти, които завършват проекта през септември 1955 г. След това той лично занася филмите в храма Берн Швейцария и ръководи техническата подготовка за първите сесии за надаряване⁴².

Гордън се вълнува, когато вижда как неговите усилия дават радост на светиите в Европа: „Докато наблюдавах тези хора от десет страни да участват в храмовите обреди, докато виждах как възрастни хора, останали зад желязната завеса, изгубили роднини в сполетялата ги война, докато виждах израз на щастие и сълзи на радост, които произлизаха от дадената им възможност, докато виждах млади съпрузи с техните семейства – със своите умни и красиви деца – и виждах как тези семейства се свързват във вечни взаимоотношения, знаех със сигурност, дори по-голяма от предишната, че (президент Маккей) бе вдъхновен да даде тези безценни благословии в живота на изпълнени с вяра мъже и жени, събрани из народите на Европа“⁴³.

Двадесет години са изминали, откакто Гордън се завръща от мисията си, и той все още не е осъществил мечтата си да получи степен и да работи като журналист. Вместо това, той се научава да използва нови технологии, за да разпространява словото Божие, развива положителни взаимоотношения с хора от различни вероизповедания, изучава и пише статии за църковната история и помага на хиляди светии от последните дни да получат благословиите на храма. Тези преживявания ще служат за основа на неговата служба до края на живота му.

На 5 април 1958 г., събота, синът на Гордън и Марджъри вдига телефона. Обаждащият се не казва името си, но Ричард разпознава гласа на президент Дейвид О. Маккей и изтичва да каже на баща си. След като говори за кратко с президент Маккей, Гордън набързо се изкъпва, сменя дрехите си и отива в кабинета на президента на Църквата. Тъй като и преди е получавал задачи от президент Маккей, той очаква да бъде помолен да направи нещо във връзка със сесията на общата конференция, която ще се проведе на следващия ден. С изненада разбира, че президент Маккей има нещо друго предвид. След приятелски поздрав, президент Маккей кани Гордън да служи като асистент на Дванадесетте. Братята, които служат в тази позиция (тя престава да съществува през 1976 г.), са висши ръководители на Църквата. Когато президент Маккей го призовава на тази позиция, Гордън служи като президент на кол Ийст Мил Крийк.

На следващия ден старейшина Гордън Б. Хинкли е подкрепен на обща конференция. Въпреки, че в първата си реч на конференция, той споделя как е „обхванат от чувство на неспособност“, той приема новите си отговорности с характерните му вяра и енергия⁴⁴.

Едно от основните задължения на старейшина Хинкли като асистент на Дванадесетте е да ръководи работата на Църквата в цяла Азия. Той знае малко за хората там и не говори нито един от техните езици, но бързо ги обиква, а те от своя страна също го обикват. Кенджи Танака, светия от последните дни в Япония, разказва за първото събрание на президент Хинкли в Япония. „Вълнението на старейшина Хинкли можеше да се види в блясъка на очите му. Първата му дума към нас бе субараши! (Чудесно!) Атмосферата на това събрание се промени от скована и формална в едно приятелство и близост, като изпитвахме топли чувства към него“⁴⁵.

Именно това чувство споделя той навсякъде из Азия. Той помага на хората да осъзнаят, че, с вяра в Господ, могат да постигнат велики неща и да помагат на Църквата да расте в техните страни. Той също така поддържа близост с пълновременните мисионери, знаейки, че тяхното усърдие има пряко влияние върху хората, на които служат.

Друго променящо живота телефонно обаждане се случва на 30 септември 1961 г., събота. Този път Марджъри вдига телефона и чува познатия глас на президент Маккей. Гордън Б. Хинкли отново е повикан в кабинета на президента на Църквата. И отново е изненадан и се чувства неспособен, когато научава причината за срещата. Когато пристига, президент Маккей му казва: „Почувствах необходимостта да те номинирам да запълниш освободеното място в Кворума на дванадесетте апостоли и бихме искали да те подкрепим днес на конференцията“⁴⁶. Президент Хинкли отново продължава напред с вяра и ентусиазъм, въпреки чувствата на неспособност.

Като апостол, старейшина Хинкли получава допълнителни отговорности. Той често се среща с правителствени служители и други официални лица. Често е молен да говори от името на Църквата в отговор на критики и културни предизвикателства в Съединените щати. Той е начело на усилията да се увеличат медийните способности на Църквата и чрез технологиите да се разпространява евангелското послание по света. Дори с тези разширяващи се роли, той никога не забравя своята отговорност да укрепва вярата на отделни хора и семейства. Независимо дали се обръща към един човек или десет хиляди, той има личен подход, който става отличителна черта на служението му: да довежда хора, един по един, в Христос.

Старейшина Хинкли продължава да ръководи делото в Азия за следващите седем години и се радва да види израстването на неговите приятели там. Той коментира: „Това бе вдъхновяващо преживяване … да се види как Господ реализира великото Си дело в тези … райони на света“⁴⁷.

При промяна на назначенията в Кворума на дванадесетте, старейшина Хинкли получава отговорности да служи в други части на света. Навсякъде, където отива, той изразява загриженост към отделния човек. През 1970 г., когато ръководи делата на Църквата в Южна Америка, той пътува до Чили, след като е председателствал над колова конференция в Перу. Два дни след като пристига в Чили, той научава, че разрушително земетресение е опустошило Перу и че четирима мисионери липсват. Той незабавно прави планове да се върне в Перу, знаейки, че това би забавило завръщането му у дома. „Не мога със спокойна съвест да се върна у дома, когато липсват мисионери“ – казва той⁴⁸.

Той пристига в Лима, Перу, на следващата утрин. Когато липсващите мисионери намират радио предавател, те се обаждат в Лима и старейшина Хинкли говори с тях. Мисионерите са в малка стая с други оцелели и техният разговор се чува на високоговорител. „Когато гласът на старейшина Хинкли се чу по говорителя в тази малка стая, пълна с хора, които искаха да се доберат до радиото, разговорите в стаята незабавно спряха. Въпреки че говореше на английски, а тези хора говореха испански, те започнаха да си шепнат и да питат: „Кой е този човек?“ Дори сред хаоса имаше едно чувство, че този глас не принадлежеше на обикновен човек“⁴⁹.

По време на първите две години от неговото ръководство на Църквата в Южна Америка, старейшина Хинкли обикаля всяка мисия, основава нови мисии в Колумбия и Еквадор, помага в основаването на нови колове в Лима, Перу, и Сао Паоло, Бразилия, и помага за разрешаването на проблеми с издаването на визи за мисионерите, които служат в Аржентина. Той полага допълнителни усилия, когато, през май 1971 г., е назначен да отговаря за осем мисии в Европа⁵⁰.

Старейшина Хинкли често се чувства уморен от натоварената си програма. Той винаги е щастлив да се завърне у дома и да прекарва време с Марджъри и децата. Но Марджъри вижда, че когато не е зает с работа за прекалено дълго време, той става неспокоен. Неговото призование като апостол – един от „специалните свидетели за името Христово по целия свят“ (У. и З. 107:23) – винаги остава с него.

На 15 юли 1981 г., след като служи в Кворума на дванадесетте апостоли за почти 20 години, старейшина Хинкли получава още едно изненадващо призование. Президент Спенсър У. Кимбъл, тогава президент на Църквата, го кани да служи като съветник в Първото президентство, в допълнение на президентите Н. Елдън Танър и Марион Г. Ромни. Това е необикновено, но не и изключително отклонение от модела с двама съветници. Президент Кимбъл и неговите съветници страдат от влошено здраве и имат нужда от допълнителна помощ в Президентството⁵¹.

На първата обща конференция в тази нова длъжност, президент Хинкли отбелязва: „Моето единствено желание е да служа вярно на всяка позиция, на която ме призоват. … Това свято призование ми е показало какви слабости имам. Ако съм разстроил някого от вас, се извинявам и се надявам да ми простите. Независимо дали даденото ми назначение е продължително или кратко, обещавам да дам най-доброто от себе си, с обич и вяра“⁵².

И неговите най-добри усилия стават все по-необходими, тъй като здравето на президентите Кимбъл, Танър и Ромни продължава да се влошава. Повечето всекидневни дела на Първото президентство се падат на президент Хинкли. Той също така поема голяма част от отговорността за мащабни проекти, като например освещаването на храма Джордън Ривър Юта. Освен това, той трябва да се справи с публични критики към Църквата и нейните ръководители, както минали, така и настоящи. На обща конференция през април 1982 г. той казва:

„Живеем в общество, което сякаш се храни с критика. … Увещавам ви да гледате голямата картина и да престанете да се тревожите за малките несъвършенства. … Тези несъвършенства се губят във величината на службата на (църковните ръководители) и във величието на техния принос“⁵³.

Президент Танър почива на 27 ноември 1982 г., а здравето на президентите Кимбъл и Ромни се влошава до такава степен, че на общата конференция през април 1983 г., президент Хинкли, който вече е призован като втори съветник в Първото президентство, седи до два празни стола на подиума. По един много личен начин, той изпитва чувство, което веднъж нарича „самотата на ръководителя“⁵⁴.

Изображение

Президент Гордън Б. Хинкли

Президент Хинкли продължава напред с внимание и молитва, като не иска да надхвърля правомощията си. Той разчита на старшите членове на Дванадесетте – особено на президент Езра Тафт Бенсън, президент на кворума – за помощ при управлението на всекидневните дела на Църквата. Президент Хинкли работи заедно с Кворума на дванадесетте, винаги ръководен от напътствията на президент Кимбъл. И въпреки това, чувства голям товар.

Макар отговорностите на президент Хинкли в Първото президентство да налагат присъствието му в Солт Лейк Сити през повечето време, той понякога пътува, за да служи на членове и мисионери по света. През 1984 г. се завръща във Филипините. Осемнадесет години по-рано освещава първата сграда за събрания там; сега освещава първия храм. В освещаващата молитва казва:

„Тази страна, Филипините, е страна от много острови, населени с хора, които обичат свободата и истината, чиито сърца са възприемчиви за свидетелството на Твоите служители и които откликват на посланието на вечното Евангелие. Благодарим Ти за тяхната вяра. Благодарим Ти за тяхната жертва. Благодарим Ти за чудото на напредъка на Твоето дело в тази земя“⁵⁵.

Продължаващият напредък на Църквата става явен през юни 1984 г., когато, от името на Първото президентство, президент Хинкли обявява призоваването на Областни президентства – седемдесетници, които ще живеят по света и ще ръководят делата на Църквата в съответните географски райони. Работейки под ръководството на Първото президентство и Кворума на дванадесетте, тези братя ще осигуряват голяма част от ръководството и обучението в техните области. „Не можем да взимаме всяко решение в Солт Лейк Сити – казва той. – Трябва да предприемем стъпки за децентрализиране на властта“⁵⁶. Около година по-късно, обръщайки се към ръководители на Църквата по света, президент Хинкли казва: „Убеден съм, че това е една вдъхновена и важна стъпка напред, която предприехме през изминалите няколко месеца. Уверен съм, че присъствието на тези добри мъже сред вас ще ви насърчава. Тези братя обвързват в единство всички членове на Църквата“⁵⁷.

След като ръководи Църквата през 12 години на забележителен растеж, президент Спенсър У. Кимбъл почива на 5 ноември 1985 г. Като старши апостол, президент Езра Тафт Бенсън е отделен като президент на Църквата. Той кани Гордън Б. Хинкли да служи като първи съветник в Първото президентство и Томас С. Монсън да служи като втори съветник. С доброто здраве и на тримата членове на Първото президентство, президент Хинкли чувства как неговият товар е вдигнат и има повече възможности да посещава светиите по света.

Изображение

Първото президентство

През следващите няколко години здравето на президент Бенсън започва да се влошава и всекидневните отговорности при ръководството на Църквата отново се падат на президент Хинкли. Обаче този път той не е сам в Първото президентство. С жизненост и енергия, президентите Хинкли и Монсън поддържат стабилния курс на Църквата, винаги съобразявайки се с призованието на президент Бенсън като пророк, гледач и откровител. Те развиват силно и трайно приятелство и партньорство.

Президент Бенсън почива на 30 май 1994 г. и президент Хънтър става президент на Църквата. Президентите Хинкли и Монсън отново служат като съветници. През юни президент и сестра Хинкли придружават президент Хънтър и съпругата му Айнис и старейшина М. Ръсел Балард и съпругата му Барбара на посещение в Наву, Илинойс, за да отбележат 150-тата годишнина от мъченичеството на Джозеф и Хайръм Смит. Това е единственото пътуване, което президент Хънтър и президент Хинкли предприемат заедно. Президент Хънтър от години изпитва здравословни проблеми и след това пътуване здравето му бързо се влошава. На 27 февруари 1995 г. той моли президент Хинкли за свещеническа благословия. В благословията президент Хинкли се моли за живота на президент Хънтър, но също така казва, че той е в Божиите ръце⁵⁸. Няколко дни по-късно, на 3 март 1995 г., президент Хънтър почива.

Смъртта на президент Хънтър, въпреки че не идва като изненада, разтревожва семейство Хинкли. Тъй като е старшият апостол, идва редът на президент Хинкли да стане президент на Църквата. Сестра Хинкли си спомня момента, в който научават новината за смъртта на президент Хънтър: „Президент Хънтър си замина, а ние трябваше да продължим напред. Чувствах се толкова тъжна, толкова сама. И Гордън се чувстваше така. Беше обзет от вцепенение. И се почувства много, много самотен. Вече нямаше никой, който можеше да разбере през какво преминава той“⁵⁹.

След смъртта на президент Хънтър, президент Хинкли намира утеха в храма. Сам в съвещателната зала на Първото президентство и Кворума на дванадесетте, той внимателно чете Писанията и размишлява върху прочетеното. Съсредоточава се върху живота, служението и Единението на Исус Христос. След това разглежда портретите по стените, които изобразяват президентите на Църквата от Джозеф Смит до Хауърд У. Хънтър. Описва това преживяване в дневника си:

„Заставах пред всеки един от тези портрети и поглеждах в очите на мъжете, нарисувани на тях. Чувствах, че сякаш мога да говоря с тях. Чувствах, че сякаш те ми говорят, за да ми дадат увереност. … Седнах на моето място като първи съветник на президента. Доста време гледах тези портрети. Всеки един като че ли оживяваше пред мен. Очите им сякаш ме гледаха. Чувствах как те ме насърчават и ми дават своята подкрепа. Изглежда ми казваха, че са се застъпили за мен на проведен в небесата съвет, че нямаше от какво да се страхувам, че ще бъда благославян и подкрепян в моето служение.

Коленичих и умолявах Господ. Говорих с Него продължително в молитва. … И съм сигурен, че, чрез силата на Духа, чух словото Господно, не като глас, а като топлина, която почувствах в сърцето си по отношение на въпросите, които повдигнах в молитва“⁶⁰.

След това преживяване той отново записва своите мисли: „Чувствам се по-добре и в сърцето си има много повече увереност, че Господ изпълнява волята Си за Неговото дело и царство, че ще бъда подкрепян като президент на Църквата и пророк, гледач и откровител, и така ще служа толкова, колкото Господ желае. С потвърждението на Духа в сърцето си, вече съм готов да продължа напред и да дам най-доброто от себе си. Трудно е да повярвам, че Господ ми дава тази толкова важна и свята отговорност. … Надявам се, че Господ ме е обучил да правя това, което Той очаква от мен. Ще Му бъда напълно предан и със сигурност ще търся Неговото напътствие“⁶¹.

Президент Гордън Б. Хинкли е отделен като президент на Църквата на 12 март 1995 г. и на следващия ден дава пресконференция и отговаря на въпросите на журналисти. Старейшина Джефри Р. Холанд споделя как „към края на този топъл и често духовит разговор, проведен в резултат на най-различни зададени на тази конференция въпроси, президент Хинкли бе попитан от репортер: „Върху какво ще се съсредоточите? Каква ще бъде темата на вашето служение?“

Инстинктивно той отговори: „Да продължим напред. Да. Нашата тема е да продължим напред във великото дело, което нашите предшественици са започнали“⁶².

Президент Хинкли остава верен на това обещание. Уважавайки пророците, служили преди него, той продължава тяхното дело. И с вяра в Бог Отец и Исус Христос, чрез откровение намира начини да осъществява това дело по нови начини.

Изображение

Президент Гордън Б. Хинкли

Пътуване сред светиите от последните дни

Президент Хинкли не обича стреса на пътуването, но неговото желание да служи сред светиите от последните дни е по-силно от желанието му да остане у дома. Той споделя: „Желанието ми е да излизам сред хората ни, да изказвам благодарност, да окуражавам и да свидетелствам за божествеността на Господното дело“⁶⁷. Рано в служението си като президент, той казва: „Решен съм, докато имам сили, да бъда сред хората у дома и в чужбина. … Решен съм да пътувам сред хората, докато мога. Искам да общувам с хората, които обичам“⁶⁸.

По време на служението си като президент на Църквата, той доста пътува из Съединените щати и прави над 90 посещения на страни в чужбина. Като президент на Църквата, той пътува общо около 1,6 милиона километра, срещайки се със светии по света⁶⁹.

Изображение

Президент Гордън Б. Хинкли

В някои райони, хората трябва да полагат по-големи усилия да се видят с него, отколкото той с тях. Например, през 1996 г. той и сестра Хинкли посещават Филипините, където членовете на Църквата са нараснали до над 375 000. По програма президент и сестра Хинкли ще говорят в Колизеума Аранета в Манила. До ранния следобед колизеумът е „препълнен. Опашките започнаха в 7 сутринта за събрание, което щеше да се проведе дванадесет часа по-късно. Според официалното преброяване, около 35 000 члена се събраха в колизеума, който разполага с 25 000 места, като стояха по пътеките и стълбищата. Много от светиите трябваше да пътуват 20 часа с лодка и автобус, за да стигнат до Манила. За някои, цената на пътуването се равняваше на заплата за няколко месеца. …

Когато президент Хинкли научил, че колизеумът е пълен и че управителят попитал дали може събранието да започне по-рано, той незабавно казал: „Да вървим“. Той и сестра Хинкли излязоха. … Сякаш по даден знак, събралите се изправиха на крака, започнаха да ръкопляскат и емоционално да пеят „За пророка ни славим Те, Боже“⁷⁰.

Знаейки, че той и братята не могат да отидат навсякъде, където желаят, президент Хинкли започва да използва технологиите, за да напътства ръководителите по света. Като използва сателитна технология, той председателства над поредица излъчвания за обучение на ръководители по света, първото от които се провежда през януари 2003 г.

Свидетелство за светостта на брака и семейството

На общо събрание на Обществото за взаимопомощ, проведено на 23 септември 1995 г., президент Хинкли казва:

„С толкова много извъртания, представяни за истина, с толкова много измами, свързани със стандартите и ценностите, с толкова много примамки и съблазни за постепенното приемане на греховността на света, почувствахме, че трябва да предупредим и съобщим. В подкрепа на това Първото президентство и Съветът на дванадесетте апостоли сега публикуват една прокламация към Църквата и света като декларация и ново потвърждение на стандартите, ученията и практиките по отношение на семейството, които пророците, гледачите и откровителите на тази Църква са повтаряли многократно през нейната история“⁷⁷.

С това въведение, президент Хинкли прочита и така за първи път представя „Семейството: прокламация към света“.

Изображение

Семейство Хинкли с внуците си

Светостта на брака е постоянна тема в ученията на президент Хинкли. Той осъжда всякакъв вид насилие и насърчава родителите и децата да бъдат търпеливи едни с други, да се обичат, да се учат едни от други и да си служат. В писмо с дата 11 февруари 1999 г., той и съветниците му в Първото президентство пишат:

„Призоваваме родителите да полагат най-добрите си усилия във възпитанието и отглеждането на децата според евангелските принципи, които ще ги държат близо до Църквата. Домът е основата на праведния живот и нищо друго не може да го замени или да изпълнява основните му функции при изпълнението на тази дадена от Бог отговорност.

Съветваме родителите и децата да направят свой приоритет семейната молитва, семейната домашна вечер, изучаването и преподаването на Евангелието, както и стойностните семейни дейности. Колкото и достойни и подходящи да бъдат други изисквания и дейности, не трябва да се допуска те да изместват божествено предписаните задължения, които само родителите и семействата могат да упражняват адекватно“⁷⁸.

Строеж на храмове

Изображение

Президент Хинкли слага хоросан

През 1910 г., когато Гордън Б. Хинкли е роден, има само 4 действащи храма и всички те са в Юта. До 1961 г., когато той е ръкоположен за апостол, броят им е нараснал до 12. Този напредък е значителен, но старейшина Хинкли често изразява своята загриженост, че много членове по света имат ограничен достъп до храмовите благословии. През 1973 г., докато служи като председател на Храмовия комитет на Църквата, той пише в дневника си: „Църквата може да построи (множество малки) храмове на цената на храма Вашингтон (тогава в строеж). Така храмовете ще бъдат близо до хората, вместо хората да пътуват на големи разстояния, за да стигнат до тях“⁸¹.

Когато е подкрепен за президент на Църквата през 1995 г., броят на действащите храмове е увеличен на 47, но неговото желание да има повече храмове е все още силно. Той казва: „Чувствам силното желание да построим храмове на всяко място, където е нужно, за да могат нашите членове, където и да се намират и без огромни жертви, да могат да отидат в дома Господен за своето собствено надаряване и да имат възможността да изпълняват храмова работа за починалите“⁸².

На общата конференция през октомври 1997 г. президент Хинкли прави историческо съобщение: Църквата ще започне да строи по-малки храмове по света⁸³. По-късно казва: „Вярвам, че идеята за по-малки храмове дойде като пряко откровение“⁸⁴. През 1998 г. обявява, че ще се построят 30 нови по-малки храма, и като те се добавят към преди това обявените и в строеж, те стават „общо 47 нови храма, в допълнение на действащите в момента 51“. За радост на всички слушащи, президент Хинкли добавя: „Мисля, че ще е най-добре да добавим още 2, за да ги закръглим на 100 до края на този век, който отбелязва 2 000 години „от пришествието на нашия Господ и Спасител Исус Христос в плътта“ (У. и З. 20:1)“. И след това обещава: „И след това ще има още“⁸⁵.

На 1 октомври 2000 г. президент Хинкли освещава храма Бостън Масачузетс, 100-ния действащ храм. Преди края на същата година, той освещава още два храма. Когато умира през 2008 г., Църквата има 124 действащи храма и още 13 са обявени. Президент Хинкли участва в планирането и строежа на повечето от тях и лично освещава 85 от тях и повторно освещава 13 (8 от които са първоначално осветени от него).

Центърът за конференции

Изображение

Центърът за конференции

На общата конференция през октомври 1995 г. президент Хинкли намеква за една идея, върху която размишлява. Говорейки в Табернакъла на Храмовия площад, той казва: „Този чудесен Табернакъл с всяка година все повече отеснява. Сега се събираме на много по-големи групи под един покрив на някои регионални конференции“⁸⁶. На общата конференция през април 1996 г. президент Хинкли казва повече за тази идея:

„Съжалявам, че има много хора, които искаха да се съберат с нас в Табернакъла тази сутрин, но няма място за тях. Навън има много, много хора. В тази уникална и забележителна зала, построена от нашите предци пионери и осветена за поклонение на Господ, удобно се събират около 6 000 души. Някои от вас, седнали на тези твърди пейки за два часа, не биха използвали думата удобно.

Съчувствам на хората, които желаят да влязат, но няма място за тях. Преди около година предложих на братята, че може би е настъпил моментът да проучим възможността да се построи друг осветен дом за поклонение с размери доста по-големи, така че в него да могат да се поберат три или четири пъти повече хора, отколкото в тази сграда“⁸⁷.

На 24 юли 1997 г., 150-тата годишнина от пристигането на пионерите в долината Солт Лейк, се прави първата копка на новата сграда – която ще бъде наречена „Център за конференции“ – на парцела земя непосредствено на север от Храмовия площад. По-малко от три години по-късно, през април 2000 г., в нея за първи път се провеждат сесии на общата конференция, въпреки че сградата не е напълно завършена. Президент Хинкли освещава Центъра за конференции на общата конференция през октомври 2000 г. Преди да каже освещаващата молитва, той застава на амвона, който е изработен от черен орех, израснал в собствения му заден двор, и казва:

„Днес ще осветим тази сграда като дом на поклонение на Бог Вечния Отец и Неговия Единороден Син, Господ Исус Христос. Надяваме се и се молим, че от този амвон пред света ще се дават свидетелства за Живия Бог, ще се подклажда вяра в Него и благодарност за великата единителна жертва на нашия Изкупител“⁸⁸.