Стихотворението

Когато бях дете, намерих едно стихотворение на страница от брошура, която някой бе разкъсал и разхвърлял по тротоара. Отраснах в жилища за социално слаби и бях саможива, но имах три убежища: книги, филмите за Елвис Пресли и поезията. Обичах поезията. Тя говореше на някаква част от мен, която не можех да определя. Изглежда нямаше дума, която да я опише. Любопитна относно стихотворението, аз го взех и го отнесох у дома.

В последвалите години го четях всеки ден, понякога по няколко пъти на ден. Седейки в час, крачейки от и до залите за лекции, седейки сама през междучасията, откривах части от това стихотворение да възникват в ума ми. Никога преди не бях учила стихотворение наизуст, но това бе различно. Имаше в него нещо, което ми говореше и ме трогваше.

Винаги съм се чувствала различна от другите деца. Понякога съм чувствала, че някъде има друг дом и ако наистина се постарая, бих могла да си го спомня. Стихотворението насърчаваше тези чувства. От време на време го вадех от чекмеджето си и го четях. Питах се колко хора, подобни на мен, има по света и дали някога ще срещна някой от тях.

Представете си изненадата ми години по-късно, когато като проучвателка седях на първото си събрание за причастието и отваряйки сборника с химни на указаната страница, видях стихотворението, което бях открила преди години. Подреждането бе различно от онова, с което си я рецитирах на глас, когато не можех да заспя или се будех посред нощ, плачейки, но разпознах дори нотите, звучащи от пианото.

Докато всички останали пееха „О, мой Отче” (Химни и детски песни, стр. 42), можех само да седя и да плача, знаейки, че Бог е оставил тази песен на пътя ми като дете.

Докато седях на онова събрание за причастието, слушайки моето стихотворение да се пее от конгрегацията, знаех, че съм била на прав път. Знаех, че онова, което ми преподаваха мисионерите, бе истина. Знаех, че Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни бе единствената истинна Божия църква на земята. Тъй че когато коленичих и попитах Бог дали е право пред Него да бъда кръстена и потвърдена в Църквата, не бях учудена, че отговорът бе „да”.

След 3 седмици на беседи със старейшини Уолкър и Уитакър, старейшина Уолкър ме потопи в кръщелните води. Аз бях очистена, по-чиста отколкото съм се чувствала или бих могла да си представя когато и да било. Сред кръга носители на свещеничеството, които участваха в потвърждаването ми заедно с онези старейшини бе и първият ми епископ, човекът, който вдигна телефона в деня, когато позвъних и поисках мисионерите да ме посетят.

Чувах думите на любимото ми стихотворение като сладък рефрен да се носят нагоре и да се вплитат около всеки човек, когото бях срещала, и всяка постъпка, която ме бе довела в Църквата – думи, които бяха докоснали едно копнеещо сърце, жадно да познае още веднъж своя Вечен Отец.