Примерът на една жена
Наскоро съобщението в кутийката „Относно” на един е-мейл ми донесе тъжна новина: „Погребение на Уенди Кнауп”. Изтривайки сълзите, си мислех за деня, когато преди 40 г. моят колега мисионер и аз срещнахме Уенди и Пол Кнауп близо до един магазин за цветя в сградата на Франкфуртската гара. Млада двойка американци на военна служба в Германия, те бяха далече от дома, очаквайки първото си бебе. Понеже президентът на мисията ни тъкмо бе настоял да бъдем „мисионери всеки момент”, завързахме разговор с тях.
Докато им преподавахме мисионерските беседи, бях впечатлен от светлината в душата на Уенди. Тя бе радостна, сияйна и духовно много жива. Усещаше значението на възстановяването със здрав инстикт. Бе привилегия да сме достатъчно близки, за да гледаме как свидетелството й расте и светлината на лицето й се усилва.
Близо 30 г. по-късно Уенди си спомня за първото ни посещение: „Винаги ще помня чувството, което изпитах, когато чух за пръв път разказа за Джозеф Смит! Представям си мъничкия ни апартамент в Германия, сигурно голям колкото днешната ни спалня и ние, седнали на ръба на леглото-кушетка (гледащи мисионерите). Помня чувството на почуда и облекчение. Винаги съм чувствала, че някъде трябва да има нещо подобно на това. Нямаше смисъл в това Бог да ни остави сляпо да се препъваме насам-натам, което очевидно правехме… То изглеждаше тъй точно и аз му повярвах!”
Скоро след решението им да се кръстят обаче Уенди и Пол се чули с роднина, който изкритикувал позицията на Църквата относно това кой можел да получи свещеничеството. Те били объркани и обезсърчени. Казаха, че не можем да ги посещаваме повече – освен още един път за довиждане. Не знаехме как да отговорим на въпросите им, но знаехме, че имаме един последен шанс. Докато говорехме, почувствах подтик да прочета с тях един стих, който наскоро си бях отбелязал по време на личното изучаване, историята за Петър и Корнилий в Деянията 10–11. Онази нощ преживях изпълнение на Господното обещание към мисионерите: „ще ви бъде дадено начаса, дa, на момента, каквото трябва да кажете … (и) Светият Дух ще (даде) свидетелство за всичко, което ще кажете” (У. и З. 100:6, 8). Ние всички усетихме дух на покой, докато се молехме заедно.
Години по-късно Уенди каза за това изживяване: „Не помня какво ни казаха или за какво говорихме, но онази светлина,… Духът… бе отново там и аз знаех, че това е истина, че макар и да не разбирах всичко напълно, посланието все пак бе вярно и ние трябваше да го приемем, и че в някакъв бъдещ момент постепенно щяхме да разберем”.
Пол и Уенди бяха кръстени. Скоро те бяха запечатани в храма. Сред обичайните изпитания на семейния живот отгледаха 5 деца, които накрая всички станаха активни в Църквата. Някои отслужиха мисии. Пол бе начален учител. На църква Пол и Уенди пееха хубави дуети заедно. Уенди години наред водеше хора в своя район. Те обичаха храма и опознаха за себе си „радостта на светиите” (Енос 1:3).
Веднъж, докато бяхме на църква в Лондон, съпругата ми Мари и аз срещнахме жена на име Либи Касъс от Мейн. Понеже сем. Кнауп бяха единствените хора, които познавахме в Мейн, попитахме я дали ги познава. Лицето й грейна: „Да ги познавам? Уенди ми е скъпа приятелка. Тя ме въведе в Евангелието!” Уенди срещнала Либи в обществената пералня – две майки, които перели семейното пране – и споделила Евангелието с нея точно както ние бяхме направи с Уенди на гарата. Онова, което първо най-много впечатлило Либи за Църквата, била силата на личния пример на Уенди като майка, съпруга и човек. За Либи поне в началото самата Уенди била посланието на възстановяването.
По-късно сем. Кнауп живели в Орегон. След това миналата година, след като чухме, че Уенди има рак, бяхме благословени да ги открием да посещават Юта по време на обща конференция. Съпругът на Уенди, синът им-завърнал се мисионер и аз й дадохме благословия. Споделихме преживяванията си от последните четири десетилетия. Беше ясно, че Евангелието значи абсолютно всичко за тях. То бе център и цел на живота им и на живота на децата им. Пол и Уенди страстно желаеха да бъдат здрави, за да могат за изпълнят мечтата си да отслужат заедно мисия.
Малко преди да почине, Уенди ми написа писмо, „Наистина чувствам, че съм в обятията на Господ. Той може да стори всичко, което пожелае, и аз съм под Негова грижа”. Тя изразяваше благодарност за Евангелието и семейството си, после пишеше „Господ не е ли чудесен!”
Сега Уенди я няма и липсва ужасно на семейството си. Когато синът й ни написа за нейната смърт, той каза, „Благодаря ви, че доведохте мама в светлината на Евангелието. Тя живя, спазвайки заповедите”. Той каза, че веднъж майка му написала, „Обичам Господ и съм (Му) вечно благодарна, че донесе безценното Евангелие в живота ми. Желая да бъда счетена за вярна повече от всичко друго и наистина се опитвам”.
Понеже Евангелието бе всичко за Уенди и семейството й, онези от нас, които бяха нейни мисионери, разбират „колко огромна ще бъде радостта ви” (У. и З. 18:15) с нея в царството на Отца ни. Евангелието бе всичко за нея, тъй че моето мисионерско изживяване с нея значи всичко за мен. Нищо чудно, че Господ казва, че вършенето на мисионерската дейност е „това, което ще е от най-голяма ценност за тебе” (У. и З. 15:6, курсив добавен).
Президент Гордън Б. Хинкли казва, „искам да помоля светиите да правят всичко в техните възможности да осигуряват имена (на хора), които (мисионерите) биха могли да обучават… Всеки един, когото видите да се присъедини към Църквата благодарение на ваше усилие, ще ви носи щастие в живота. Обещавам това на всеки един от вас” („Вдъхновяващи мисли”, Лиахона, окт. 2003 г., стр. 3).
Аз непосредствено опитах какво значи това обещание. Умолявам ви също да доведете поне един човек в Църквата тази година – и да не се отказвате, когато те се натъкнат на някаква съпротива. Ако се уверите, че тази възможност не ви подминава, ще кажете заедно с Уенди Кнауп, „Господ не е ли чудесен!”